1897: Дръзка кражба бележи една от първите стъпки на кинематографа у нас

На 28 август 1897 г. в Русе (Русчук) се появява Йохан Фишер – 45-годишен, капелмайстор (диригент на хор или оркестър), гражданин на Австро-унгарската империя, жител на градеца Престниц (Австрия). Той едва ли е бил заможен човек, защото след десетина дни, когато му се наложило да замине за дома си, бива принуден да вземе 160 лева на заем от някой си Твъртко Драндаров. Също установил се отскоро в крайдунавския град, представяйки се за „рисовач на модели“, Драндаров наема на 1 август от местния търговец Соломон Блаущайн дюкян срещу годишна вноска от 500 лева (заплащайки 105 предварително), където възнамерява да се „занимава с правяние на монограми за женски шиения“. Тъкмо по това време хер Фишер се запознава със своя сънародник (оказва, че и Драндаров е поданик на император Франц Йосиф), взема от него заема, срещу който обаче оставя на съхранение в Драндаровия магазин цялото си имущество.

На 6 септември Йохан Фишер отплава с параход за Виена. Непреливащ от доверие към своя заемодател, капелмайсторът изпраща телеграма до Русе, с която задава на свой познат въпроса: „Намира ли се в Руссе Драндаров“? След като получава обезкуражаващия отговор, че „Драндаров заминал с много съндъци и жена си“, Фишер, без да се бави, се спуска по течението на Дунав. Завръщайки се в Русе, той установява, че Твъртко Драндаров е „присвоил“ неговите неща и е заминал нанякъде…

Действията на прокуратурата

На 1 октомври 1897 г. Йохан Фишер подава прошение до прокурора при Русенския окръжен съд със следното съдържание: „Господине Прокуроре, На 6 Септемврий тази година оставих на хранение господину Т. Драндарову шест съндъци пълни с принадлежности, като машини и дрехи в стойност 4000 лева – златни. Да ги съхранява до като се завърна от Виена, Австрия, гдето бях ходил по моята частна работа, а срещу вещите, които оставих Т. Драндарову, взех 160 лева до завръщанието ми от Виена. След три дена като се завърнах от Виена, подирих Драндарову да му заплатя взетите ми 160 лева и да си взема оставените машини и дрехи, но не го намерих и дюгеня му затворен, като распитах где трябва да е заминал, то никой незнаеше. Дюгеня на горепоменатия Т. Драндаров се намира зад Красний площад в дюгените на С. Блаунщаин при „Чикаго“. Моля Ви, Господине Прокуроре, да направите распореждание, за да се отвори дюгеня на Т. Драндарова и ми се предадат сандъците с машините и дрехите, тъй като Драндаров не се знае какъв е подданник, а на самата полиция това е неизвестно. При това Ви явявам, Господине Прокуроре, че сандъците са заключени и ключовете се намират у мен, а в тях имам именно: в два сандъка един Кинемотограф и един фонограф, в третий съндък се намират апаратите на фонографа, в един кош се намира музика трихтер, в петий сандък: дрехи мъжски и една цигулка, разни книжа и ноти, в шестий сандък един фонограф Едизон“.

Така стигаме до първата изненада. Сред вещите на австрийския капелмайстор освен най-необходимите дрехи, освен присъщите за занаята ноти и музикални инструменти (цигулка и трихтер) се оказват още един Едисонов фонограф (прадядото на грамофона) и „един Кинемотограф“ (кинематограф)!

Действията на следствието

Запознали се с прошението на Йохан Фишер „из гр. Руссе“, прокурорът В. Рашеев и секретарят К. Върбанов не се двоумят, а още на 6.Х.1897 изготвят преписка №4038, която тутакси изпращат на съдебния следовател при І участък „на зависяще разпореждание“.

Съдебният следовател при Русенския окръжен съд на І участък А. Лавров също не си губи времето – на 10.Х.1897 той успява да снеме показания от Йохан Фишер (в качеството му на свидетел). Доказателство за експедитивността на съдебния следовател е протоколът от разпита, в който биват записани думите на просителя Фишер, започващи със сензационната информация: „В Руссе аз дойдох на 28 Август т.г. и се установих в хотел Централ, гдето с своите апарати Киноматографи – дадох няколко представления“. Следва информация, малко различаваща се от изложеното в цитираното прошение до прокурора. Според нея след тези сеанси на Фишер му „станала нужда“ да замине „за няколко дена за гр. Виена“, оставил си сандъците („заключени“) „на съхранение“ у търговеца Твъртко Драндаров, от когото взел 160 лева назаем. Заминал Фишер на 6 септември, а като се завърнал установил, че Драндаров бил изчезнал, отнасяйки със себе си вещите, оставени му на съхранение. „Всичката ми загуба възлиза на 400 лева, а стойността на апаратите ми 4000 лева златни“ – уверява Фишер.

„Този Драндаров, не беше Българин, а приличаше да е Сърбин из Австрия – свидетелства Фишер. – Какъв подданик беше не зная. Наскоро разбрах, че той преминал с нещата в Романия. Отличителните му черти са: 40–41 год., ръст висок, телосложение здраво и пълен, лице бяло и чисто, коса черна, мустаци черни и дебели, говори: Немски, Сръбски, Романски, Български слабо; жена му на 33–35 години, ръст нисък, нос закривен на горе. Има едно дете момче на 10 години, на име Тодор“.

Откликвайки на молбата на Фишер: „Моля, да се распоредите за хващанието му“, следователят Лавров издава на 14 октомври „Постановление № І за определение престъпността“. Установявайки, че Твъртко Драндаров е извършил престъпление, наказуемо по чл. 319 от Наказателния закон, а и изпълнявайки разпорежданията на чл. 111 от Углавното съдопроизводство, Лавров постановява на самия себе си: „Да заведа следственно дело № 148/97 г., по което да започна предварително следствие като привлека и распитам по него в качество на обвиняем Твъртко Драндаров, а като свидетели всички лица, които от следствието се окажат за нуждни“.

Соломон Блаущайн

Едно от лицата, оказали се „нуждни“, е споменатият вече Соломон Блаущайн – 38-годишен, женен, грамотен, търговец от гр. Русе. „На 1 Август т. г., аз си дадох едина дюген с кирия на Твъртко Драндаров – заявява на 20.Х.1897 наемодателят пред следователя А. Лавров, който още същия ден изготвя „Протокол за разпитвание на свидетели“. – Преди месец и нещо, той Твъртко ми каза, че щял да замине за домът си и на следующия ден сутринта рано заминал не зная на къде с багажат си… До сега не се е завърнал и срокът на тримесечието ще се испълни на 1 Ноемврий т.г., и ако не дойде ще бъда принуден да отключа с знанието на властта, защото не мога да си държа дюгеня затворен без кирия. Той поскоро приличаше да е Сърбин из Австрия, а не Българин, защото български не знаеше, а знаеше: немски, сръбски и цигански. Где се намира сега не зная, аз в дюгенят видях че имаше фонограф и др. в кошници и съндъци пакетирани, но от где ги беше земал не зная повече нищо“.

Соломон Блаущайн не е случайна персона – Алеко Константинов го споменава в пътеписа си „До Чикаго и назад“. Пребиваването в мегаполиса край Мичиганското езеро очевидно оставя незаличима следа у русенеца, който през 1897 г. открива заедно със съпругата си Розали „търговски обект“, превърнал се в една от забележителностите на града. За събитието известява местният вестник „Законност“: „На 1 Юлий т. г., в новата къща на г.г. С. & Р. Блаущайн по Пиротска улица, ще се отвори тунелът „При Чикаго“, мобилиран чисто по американски и снабден с всякакъв род питиета и закуски. При тунела е устроен един елеватор, с който желаещите г.г. посетители могат да се качат на покрива на къщата, от гдето се открива една чудна панорама както на градовете Руссе и Гюргево и на техните околности, тъй и на голяма част от дунавското прибрежие, както отсам, тъй и отвъд реката“.

Тъкмо в открития на 1 юли „тунел“ (пасаж, безистен) се е намирал и „едина дюген“, който на 1 август Соломон Блаущайн дава под наем на Драндаров, за да бъде ползван по всяка вероятност не толкова като магазин, колкото за работилница. Така бива установено мястото на престъплението, посочено от Йохан Фишер: „Дюгеня на горепоменатия Т. Драндаров се намира зад Красний площад в дюгените на С. Блаунщаин при „Чикаго“.

Малко киноистория

Така се стига до втората изненада. Какво е сензационното в случая, след като се знае, че и преди описваното събитие в Русе са провеждани кинопрожекции? През февруари 1897 г. например в града пристига „цинематограф, апа­рат, който изображава на платно тъй наречената „Жива фото­графия“. „Апарата се поме­щава – уверява в. „Законност“ – в новата къща на г. Марин Чолакова, на площадьта пред бъ­дещата градска градина. Входа струва 1 лев“.

След тези сеанси русенският екран сякаш позамръква, за да се просветли отново с появата на Йохан Фишер, който „с своите апарати Киноматографи“ дава не едно, а „няколко представления“ – в хотел „Централ“, където отсяда. На 6 септември австриецът заминава за Виена. Така времето, през което е могъл да осъществи своите покази, се стеснява до периода 28 август – 6 септември 1897 г. Точно десет дни.

Кинопрожекциите на Йохан Фишер се оказват (засега) четвъртите поред в България – след софийските през декември 1896 г., споменатите русенски през февруари 1897 г. и тези, проведени отново в столицата, но през март и април 1897 г. Първите три оставят само вестникарска диря, четвъртите – документална (при това – официална). Показанията на Йохан Фишер се оказват и най-ранният (хронологически) текст, идентифициращ личността на странстващ по нашите земи киновоаяжьор (при това съвсем категорично и конкретно – посочвайки името му). Останалите материали по дело № 148/97 г. също допринасят за „персонификацията“, добавяйки макар и скромни биографични „щрихи“ към портрета на Фишер, а и доизграждат събитийно-фактологическата мозайка.

1899: Следствието продължава

Минават цели две години, през които дирите на Твъртко Драндаров се губят. Дори съдебният следовател Лавров признава своята безпомощност, заявявайки неопределено, че „последния се отклонил в неизвестност от гр. Русе”. Провеждащият навярно свое „паралелно“ разследване Йохан Фишер обаче установява, че похитителят е „преминал с нещата в Романия”. Потърпевшият дори посочва „дестинацията” – „Руссе – Гюргево”, като така забърква северната ни съседка в престъплението, придавайки му по този начин трансграничен характер. Излиза, че противозаконно присвоеният кинематограф преминава заедно с новия си собственик на румънска земя. Не съществуват обаче каквито и да е свидетелства, че на нея Драндаров е осъществил покази с апарата.

На 11.І.1899 г. следователят Лавров издава „заповед за задържание” №49, разпореждаща на „всички полицейски и административни власти да задържат и испратят в Руссенский Окръжен затвор именуемият Твъртко Драндаров“, „който се обвинява в присвоявание един Киноматограф, един фонограф, с машините им и др.“. Блюстителят на закона Лавров си е разбирал от работата. Освен това е бил и упорит мъж. Ето защо той продължава да издирва отклонилия се „в неизвестност” Драндаров. За да установи, че обвиняемият живее тихо и кротко в съседна Сърбия. Затова и в своята „заповед за задържание” №49 следователят се обръща към „всичките представители на публичната Кралевско-Сръбска власт”, умолявайки ги най-учтиво да „дадат съдействието си, в случай на нужда”.

Действията на външното министерство

Лавров се обръща за съдействие и към началниците си от министерството на правосъдието, а те, от своя страна, уведомяват за случая ръководството на министерство на външните работи и на изповеданията. Лично неговият ръководител Димитър Греков подписва и изпраща на 10 февруари 1899 г. писмо до г-н М. Георгиев, дипломатическия агент на България в Белград (длъжност, съответстваща на тази на днешния посланик). Сред многобройните преписи на документи, предоставени от министъра на М. Георгиев, е и „заповед № 49/99 г. за задържанието на Твърдко Драндаров Alias [наричан още] Дударски Лала, който според добитите сведения по настоящем живеял в г. Неготин [град в Източна Сърбия, разположен недалеч от Видин] или в с. Смедерево (Сърбия), и против който има възбудено углавно преследвание по обвинението му в незаконно присвоявание движеми вещи на стойност от 4000 лева“. „Имам чест да Ви помоля, Господине Агенте – завършва писмото си Димитър Греков, – да направите нуждното за изисквание от Сръбското Правителство хващанието на сущий обвиняем и предаванието му на нашите най-близки погранични власти за представянието му от последните на надлежний съдебен следовател при Руссенския Окръжен Съд”.

С това Следствено дело № 148/97 г. бива приключено. За да се роди Преписка № І, заведена от Българското дипломатическо агентство в Сърбия със сръбското Министерство на Външните Дела „относително”: „Екстрадицията на Твърдко Драндаров alias Дударски Лала, живущ в Сърбия“.

Благодарение на тази преписка, „начната 1899, февруари 10 (22)“ и „свършена 1899, декември 3 (15)”, съдържаща 25 листа и представляваща компонент от архива на Българската легация в Белград, оцелява част от следственото дело, заведено от Русенския окръжен съд. Не цялото и не в оригинал, а само преписите на упоменатите документи, които министър Греков надлежно прилага към писмото си. Те от своя страна биват преведени на сръбски език и използвани като приложения към официалните обръщения, които дипломатическото ни агентство в Белград изпраща по-сетне до сръбските власти.

Писмото на министъра е с дата 9.ІІ.1899, на 10 февруари (22-ри по Григорианския календар) то пристига в Белград, а на 12-и тамошният ни дипломатически агент се обръща към сръбския министър на външните работи с молба да благоволи и се разпореди „да се хване и предаде на княжеските най-близки погранични власти именуемий Твърдко Драндаров alias Дударски Лала, за да могат те немедлено да го представят на надлежния съдебен следовател от Руссенския Окръжен Съд“. Така се полага началото на официална дипломатическа кореспонденция, която разширява границите на юридическия сблъсък „Фишер срещу Драндаров”, включвайки в тях и територията на Кралство Сърбия.

(Без)действията на сръбските власти

На 15 февруари 1899 сръбският министър на външните работи уведомява колегата си, отговарящ за „вътрешните работи“, като го умолява да издаде „заповед за залавянето на упоменатия Твъртко и предаването му на най-близките български погранични власти“. Авторът на писмото не е кой да е, а д-р Владан Джорджевич, който по това време освен министър на външните работи на Сърбия е и министър-председател на държавата. Но дори тежката дума на премиера не успява да размърда органите на сръбските „вътрешни работи“, за да направят „каквото трябва по случая”. Затова и в България нервничат. С писмо № 7868 от 25.VІ.1899 министерство на външните работи подканя Княжеското дипломатическо агентство в Белград да „отговори по-скоро на писмото му № 1789 от 9-ий Февруарий, т. г.”. Агентството откликва на 30 юни, като потвърждава факта, „че е била испратена молба до Кралевското Министерство на Външните Дела“, добавяйки обезкуражителното „без обаче да е получаван до сега отговор”.

Активността на нашия дипломатически представител в Белград очевидно дава някакъв резултат, защото на 11.VІІІ.1899 Кралското министерство на външните дела благоволява да отговори (след половин година) на „любезното писмо на Княжеското Дипломатическо Агентство“, известявайки „че Твртко Драндаров, според сведения на Кралското Министерство на Вътрешните Дела, след щателно търсене не е могъл да бъде открит на територията на упоменатия окръг в Кралство Сърбия”.

Получил нотата на 14 август, българският агент още същия ден уведомява своя началник в София, молейки го да му помогне, като узнае „чрез почитаемото Министерство на правосъдието“ къде „да се търси горепоменатия обвиняем”.

Действията на Австро-Унгария

Българското министерство на правосъдието се захваща да узнае „где да се търси” Драндаров, но докато успее в начинанието, времето тече, а случаят съвсем се интернационализира. Защото в играта на криеница се включва Австро-Унгария, която чрез посолството си в Белград моли д-р Владан Джорджевич следното: „Константин (Лала) Дрндарски, унгарски поданик, родом от Иланча, обвинен за измама, въз основа на приложеното решение за задържане под стража на панчевския съд от 10 октомври 1899, № 4735, да бъде арестуван и предаден на съдебните власти в Темеш-Кубин, които впоследствие ще го изправят пред надлежния съд. Обвиняемият Дрндарски, според доклада, който австрийското консулство в Русчук е получило от тукашното австрийско консулство, се намира сега в Ниш“.

Оказва се, че през 1897 Твъртко Драндаров (Константин Дрндарски, наричан още Лала) се е намирал в Русчук, а в началото на 1898 – в Смедерево, където „е молел за паспорт – за себе си, жена си Катарина и деветгодишния си син Тодор – заявявайки, че не е търговец, както е отбелязано в по-ранния паспорт, а артист“.

Оказва се, че през 1897 г. Йохан Фишер се е обърнал за съдействие не само към русенската прокуратура, но и към функциониращото в българския град консулство на неговото отечество, което още същата година издава заповед №3216 за издирването на Драндаров. Очевидно е също, че и останалите австро-унгарските власти не остават безучастни към жалбата на своя сънародник, възприемайки неговата неволя не само като „частен случай”, но и като удар по самочувствието на империята. А империите, както е известно, имат навика да отвръщат на удара! Затова и през 1899 г. съдът в Панчево постановява решението си (№ 4735) за задържането под стража на обвиняемия Драндаров. Споменатите пък селища Панчево и Темеш-Кубин (сегашният Ковин) са градове в окръг Южен Банат, намиращ се тогава в пределите на Австро-Унгария, а днес в Република Сърбия (автономна област Войводина).

Че Драндаров „се намира сега в Ниш“, узнават и служителите на отделение „Политическо” при българското министерство на външните работи, което от 13.Х.1899 вече се ръководи от Тодор Иванчов. На 2 декември новият министър съобщава на своя агент в Белград, че „според допълнителните сведения, получени от Австро-Унгарското Дипломатическо Агенство и Генерално Консулство в София, именуемий Твърдко Драндаров alias Лала Дударски… се намирвал понастоящем в гр. Ниш (Сърбия)“. Подателят не се задоволява само с посочването на тази информация, а тактично подканя своя подчинен „да направи наново постъпки пред Сръбското Правителство, за да получи екстрадицията на казания престъпник“.

Така цялата процедура бива повторена отново. Агентът Бранолов (навярно също отскоро на този пост) се обръща към д-р Джорджевич, той пък към „вътрешния“ министър, който, от своя страна, нарежда на полицията в Ниш да издири Твърдко. Тя обаче не открива и следа от „казания престъпник“, дори след като най-щателно претърсва целия град. Вследствие на тези безрезултатни действия документацията бива върната по обратния път, а Преписка № І – приключена.

Драндаров versus Фьорстерлинг

Не свършва обаче историята на Твъртко Драндаров, който (така поне излиза) си е стоял мирно и тихо в Ниш от 1897 до 1899. Освен че местната полиция не успява (или не пожелава) да го арестува, тя му оказва и своето съдействие, изпращайки до сръбското министерство на вътрешните дела писмо (получено там на 9.VІ.1899), в което отговорните инстанции биват помолени да предадат на берлинската фирма на Х. О. Фьорстерлинг призовка от Нишкия общински съд „във връзка с тъжбата на Коста Дрндарски срещу спомената фирма за връщането на 65,22 златни динара”.

Херман О. Фьорстерлинг (Hermann O. Foersterling) е основател и притежател на едноименна фирма, която е сред първите в Германия, започнала още през 1896 да произвежда киноапаратура. Макар и дребен производител, пласиращ продукцията си на ниски цени, той разработва остроумна схема за популяризиране на своя апарат биоматограф, наричайки го „Едисонов Идеал“, като по този начин го обвързва с изобретенията на именития американец Томас Алва Едисон. Отличен промоутър (от днешна гледна точка), Фьорстерлинг създава „рекламен пакет“ от дизайни и слогани, който предоставя на притежателите на пътуващите кинематографи, използващи неговото оборудване. Така стоката му плъзва из цяла Европа – Германия, Холандия, Швейцария, Полша, Чехословакия, та чак до Балканите и Твъртко Драндаров.

На 20 август 1899 г. от Берлин пристига отговор, че Х. О. Фьорстерлинг е отказал да приеме призовката. Предметът на този спор остава неясен, но вероятно (според сръбските киноисторици) е имал „някаква връзка с кинематографа“.

1901: Империята отвръща на удара

Идиличните отношения, царели между Драндаров и нишката управа, биват помрачени, след като в началото на 1901 г. имперските власти не само подновяват обичайното си искане за неговото арестуване, но и уведомяват сръбското външно министерство относно конкретното му местопребиваване в кралството, посочвайки педантично по немски точния адрес на Твърдко Драндаров (Лала Дударски) в Ниш – „Обиличев венец“ №6.

Най-сетне обвиняемият бива открит, арестуван и „анкетиран“ от нишката окръжна полиция. По време на разпитите, проведени на 5 и 9 февруари 1901 г., той упорито твърди, че „спорният кинематограф не е откраднат, а купен от споменатия Фишер за 600 златни лева и че за това има доказателства – разписки, които биват приложени в хода на разследването“.

Приведените „доказателства“ едва ли са били достатъчни, за да оневинят Дръндарски, защото той бива предаден на „австро-унгарските власти, за да бъде съден по въпросното наказателно дело“. Така Твъртко Драндаров е препратен под конвой по етапния ред от Ниш в Белград, където го поема столичното полицейско отделение. То, от своя страна, го предава на 16 февруари на комисариата в град Земун (тогава част от Австро-Унгария, днес – квартал на Белград).

Така усилията на българските власти остават напразни. Затова пък унгарското правосъдие тържествува – престъпникът е препратен от Земун в Панчево, където бива изправен пред надлежния съд и разпитан (на 3 март 1901). Но едва ли осъден?! На 17 март в окръжния полицейски участък на Ниш Катица Дръндарска получава всички документи, представени от съпруга й в хода на споменатите разпити. С извършването на този приемателно-предавателен акт това необичайно трансгранично дело, проточило се почти пет години и ангажирало усилията на различни органи на властта в четири държави, бива приключено и заведено в архив (поне от гледната точка на сръбските власти) на 22.ІІІ.1901.

Човекът с многото имена

До ден днешен не е ясно дали справедливостта все пак е възтържествувала. В информационна мъгла е забулена и по-нататъшната съдба на Твъртко Драндаров. Затова ще трябва да се задоволим с наличния „материал“, съграждащ животоописанието му в периода 1897–1901, предоставен при това от самия него в хода на споменатите разпити. Какво е било истинското му име? Твъртко, Твърдко, Тротко, Торско, Константин или Лала? Каква е била истинската му фамилия? Драндаров, Дръндаров, Трандаров, Трандароф, Дръндарски, Дрндарски, Дрударски, Дударски, Друндарски? Тази вариативност се дължи навярно както на нелегалното му битие, така и на неграмотността, не подминала дори държавни чиновници, магистрати, дипломати и писари.

По народност ще да е бил сърбин – „родом от Иланча“, ала „унгарски поданик“, гражданин на дуалистичната Австро-унгарска империя. Оказва се, че Константин – Лала Дръндарски е роден през 1857 в Иланча, Торонталска жупаня. По време на първия му разпит в Ниш на 5.ІІ.1901 обаче Драндаров заявява, че е за първи път вижда белия свят в Добрица, Алибунарска околия, Торонталска жупаня.

И Алибунар, и Иланча, и Добрица са селища, принадлежащи към бившето графство Торонтал, което близо пет века е част от Кралство Унгария. То пък, от своя страна, влиза в състава на историко-географската област Банат, обитавана от унгарци, румънци, сърби, гърци, германци, но и от много българи, заселили се там след разгрома на Чипровското въстание през 1688. До края на Първата световна война (1914–1918) Банат е част от Австро-унгарската империя, докато днес територията на областта влиза в състава на три държави – Унгария, Румъния и Сърбия (Войводина).

Когато в началото на 1898 Твъртко Драндаров се обръща с молба към австро-унгарските власти да му издадат нов паспорт, той заявява своето превъплъщение от „търговец” (както е било отбелязано в по-ранния му паспорт) в „артист” („вештак“ в оригинала), започнал да дава „представления” (с кинематограф). Три години по-късно, през 1901, когато бива разпитан за първи път в Ниш, той потвърждава, че е „майстор (артист) на кинематографа” („umetnik sa kinematografom“), сдобил се впоследствие с определението „първи сръбски“.

Дали през лятото на 1897, дали в Русе и дали покрай Йохан Фишер споменатият вече толкова пъти Твъртко Драндаров е присъствал за първи път пред живота си на кинопрожекция? Или е бил наясно с нещата отпреди? Не се знае. Очевидно е обаче, че той бива запленен от магията на седмото изкуство, че смогва да оцени потенциала на този странен занаят (дори само като средство за препитание). Затова и прибягва до незаконното присвояване на апарата, който (така се оказва) експлоатира години наред. Споменах, че от пристигането си в Сърбия (навярно през есента на 1897) до 1899 Драндаров си е стоял мирно и тихо в Ниш. Оказва се, че това не е съвсем така. Според заявеното от него при разпита той е обикалял из различни краища на Сърбия, като е „бил на толкова много места заедно с кинематографа“.

Предполага се, че през цялата 1898 г. Дръндарски е организирал многобройни кинематографични представления из по-големите градове на Сърбия, а също в Срем (Сремска област днес е административно разделена между Сърбия и Хърватска) и в Босна и Херцеговина. Според архивни материали през февруари 1899 г. той е поискал от властите разрешително за „даване на представления с живи картини” в Хърватска и Славония (източната част на Хърватска). Запазена е и негова молба, отправена през август същата година чрез околийската канцелария в Биелина до провинциалните власти на Босна и Херцеговина, които на 13.ІХ.1899 му издават необходимото разрешително за представления с кинематограф и фонограф в този регион, но и от тези представления няма никакви следи в печата.

Завръщане на местопрестъплението

През ноември 1900 Твъртко Драндаров продава за 750 динара прословутия кинематографичен апарат на Стоян Нанич (1854–1904) от Зайчар. Този бивш илюзионист набързо се преквалифицира на киновоаяжьор и започва да радва мало и голямо със своя „Първи сръбски кинематограф“. При едно от гостуванията си в столицата на кралството (в края на 1900) местната преса отбелязва, че „тези дни в Белград може да се види кинематограф марка „Люмиер“. Така фабричният произход на похитената в Русе „машина“ най-сетне бива идентифициран! Със своя апарат амбулантният търговец на целулоидни сънища Стоян Нанич осъществява прожекции и в България. За да потвърди правилото, че престъпникът (в случая – предметът на престъплението) винаги се завръща на местопрестъплението…