Бае Миле е зевзек. Не знаеш кога говори истината и кога лъже. Но е драго да се слуша, особено когато е взел пенсийката. Бае Миле знае, че публиката трябва да се котка. Той например я черпи с мента. Обикновено сяда на пейката до магазинчето. Така и днес.
Публика са му Кире и Боне. Акрани първа степен. Те го гледат и мълчат.
– Кога ли ще се преместя и аз отсреща – казва бае Миле. Това не е въпрос, а тема за размисъл. Но събеседниците му не подхващат темата.
Това отсреща е ламарината на автобусната спирка. На нея лепят некролозите. Те вече са покрили целия гръб на спирката на няколко ката, като кори на баница.
Бае Миле търка рядката си брадица.
– Или викате да почакам! Да не бързам толкова! – казва той. – Там няма мента.
Явно темата не се приема. Трябва нова тема.
– Абе утре нали е петнайсети септември – изведнъж възкликва бае Миле и се плясва по колената. – Чакайте да ви разправям, като тръгвах първокласник…
Той се отпуска. Равновесието е възстановено. Славата му няма да пострада.
– Ще тръгвам аз първокласник – започва бае Миле. – Това е по царско. Мама ми облече праните дрехи, изчисти за кой ли път с плюнка бузите ми, а тя си сложи новата забрадка. И вече ще тръгваме към училището. Че ела да изпратиш детето – вика тя на тата, който от зори, както винаги, се е пъхнал в дърводелната. Тата се подава, посипан с талаш и с разпраните галоши на краката. – Взе ли си молив? – пита ме. Това му беше питането през цялото ми учение. Взе ли си молива?
В тоя момент изпод плета на курника изскача петелът. Мама пускаше сутрин кокошките на улицата, но тая сутрин не ги пусна, искаше първо да ме изпрати до училището.
А петелът ни стар разбойник. Едър, чер, лют, със зелени пера на опашката, с шпори като ками, с гребен, голям като пискюл. Истински дявол. И се беше научил да скача на хората, да ги кълве. Никой не смееше да мине по нашата уличка. Та и сега. Като нямаше чужд човек, нахвърли се на тата и започна да го кълве по крака. Тата започна да рита, да псува. Галошът му излетя във въздуха, превъртя се няколко пъти и при падането се нахлузи на главата на петела. И се заглави там. Петелът подскочи два метра и така, ослепял, започна да се блъска в зида на къщата. Не щеш ли, по улицата се зададе Спаска, биволицата на съседа ни Ристе. Върви бавно, сякаш плува, като кораб. Тогава, по онова време, в селото имаше биволи. И стопаните отваряха сутрин портите и животните сами се присъединяваха едно по едно към чердата.
Петелът се поблъска в зида и по едно време скочи на голямата като делва глава на Спаска. Заби нокти във врата ѝ и остана там като посаден.
Сега пък биволицата обезумя. Хукна по улицата, преджапа деренцето и пое надолу по шосето. Тата и той подир тях, с босия крак, да си прибере петела. После разправяше, че биволицата вдигнала плета на кмета и разпердушинила кошерите му. Тата беше целият нажилен, главата му беше станала двойна.
Когато ние с мама отидохме най-сетне в училището, хубавото беше минало. Песните и речите бяха свършили. Духовата музика беше изчезнала. Децата бяха по класните стаи. Бях закъснял. Като се прибрах на обяд, в тенджерата на печката вреше петелът. Явно тата го беше настигнал. Така запомних първия си учебен ден – че ядохме петел. Пак е нещо. Ние петел ядяхме само на Великден.
Бае Миле допива своята чашка. Пред него има още две пластмасови чаши, пълни с мента. – Ха наздраве! – кима той и изпива и втората чаша. После гаврътва и третата. Брадицата му малко се зеленее, сигурно от извънмерното пиене на мента.
От гърба на спирката го гледат ликовете на акраните му Кире и Боне. Те са изтлели от времето, почти не личат, но бае Миле и така си ги познава.
Вече е време да се прибира. Той тръгва малко на верев към къщи. Акраните му на спирката мълчат. И няма кой да отсече – истината ли говори бае Миле, или пак лъже.
