Начало Идеи Гледна точка Първолаците на Бога
Гледна точка

Първолаците
на Бога

Теодора Димова
20.09.2016
1584

TDimova

Какъв вълнуващ празник е 15 септември! Обхваща всяко семейство, всеки човек, всеки град и село, всяка улица. В утрото на този ден срещаш хора с красиви букети, с най-красивите си дрехи, с най-сияйните усмивки на радостните си лица. Лятото и ваканцията са приключили, дошло е време отново за усилна работа. Във училище се пази стар звънец, украсен с цветя, той се употребява само на този ден. Майки, баби, бащи и дядовци, прегърнали любимите си деца и внуци, надеждата си, гордостта си, отиват към училище. Радостта се предава на другите, които ги срещат. Спомняме си времето, когато ние сме били деца и на този ден с трепет сме вървели по същия път. Колкото и отдавна да са отминали тези дни, усещаме трепета, сякаш е било вчера. Спомняме си как наближава 15 септември, как броим с тъга последните ваканционни дни, как все пак този ден идва, как радостта, че ще се срещнем със съучениците  си, измества тъгата по ваканцията, която до вчера ни се е искало да продължи още малко.

Няма друг такъв празник. Радостта от 15 септември сякаш заличава недоволствата от нашето образование, които не са никак малко. Без да е официален празничен ден всяка година този делничен ден се превръща в празник, несравним с никой друг. Това е празникът на спомена и на надеждата – спомняме си  ученическите години и сега, когато изпращаме на училище своите деца и внуци, сме изпълнени с надежда за тяхното бъдеще. Надеждата няма по-дълбок и истински изразител от децата, защото те са живата надежда, въплъщението на надеждата. Те са бъдещето в най-буквалния смисъл.

Струва ми се, че най-великото изобретение на човечеството е училището. Колкото и да е различно в различните епохи и при различните народи, в същността си то е еднакво. В училище се събират децата от еднаква възраст, подготвени учители им преподават систематични знания по различни учебни предмети. И така година след година, клас след клас. Знанията се трупат и оформят човека. Започва се от най-простото и час след час се стига до най-сложното. Без училището човешката цивилизация е невъзможна. Целият необозрим човешки напредък се дължи на училището. Всички фантастични научни достижения на човечеството започват от първи клас, от първия учебен ден.

Но училището не е само знание, така, както човешкият живот не е само знание. В училище всички ние се научаваме на общуване, на приятелство, на помощ, на труд, на ред, на любов. Човешкият живот започва от училището. Там за първи път преживяваме онова, което впоследствие предстои да преживяваме отново и отново в живота. Уви, в училище се научаваме и на всички лоши неща и пороци, които съпътстват живота ни. Но те не могат да спрат напредъка, не могат да опорочат живота. Колкото и да сме критични към  лошото, което се случва в училище, не може да не си дадем сметка, че доброто е по-силно, че в края на краищата доброто побеждава. Иначе човешкият род би престанал да съществува. А за да надделее доброто истински и всецяло, дълг имаме  ние. Не е сложно – просто през цялата учебна година – родители, учители и деца, трябва да се стараем да запазим, да опазим същото вълнение, същата радост, същия трепет, същата надежда, с които посрещаме първия учебен ден.

Не случайно първият учебен ден идва с началото на есента. Есента е сезонът за събиране на плодовете. Знанията, които получаваме в училище, са едни от най-драгоценните плодове. Те са засявани и отглеждани от поколенията преди нас. Ние влизаме в труда на нашите предци. Но най-драгоценният плод, разбира се, са самите деца. Без техните усмивки и любопитство целият живот с всичките му постижения се лишава от смисъл.

Когато гледам тази празнична върволица в първия учебен ден имам чувството, че човешкия род се представя пред Бог и това представяне прилича на 15 септември. С надежда, с радост, с копнеж по именно тази усилна работа, от която през ваканцията сме почивали, но отново е време да подхванем. Първолаци сме пред Бога – неопитни, но търсещи, непостоянни, но съзнаващи важността на това, което е пред нас, плахи, но непредаващи се. Някои ще са научили азбуката, други ще могат да сричат, а трети дори ще знаят да четат. Някои ще познават числата и ще могат да смятат до десет. Беззъби първолаци ще бъдем, но усмихнати, копнеещи, весели. Любимите ни хора пак ще са край нас и пак ще ни водят за ръка към първия учебен ден в Бога. И нашият ангел хранител, верен помощник на душите и телата ни, и той сигурно ще ни държи за ръка и пак ще ни води, за да се учим.

Както изкласяваме в училище, така изкласяваме и във вярата. На някои вярата е дадена още в детството, на други – късно в живота им след много лутане, на трети се дава като на разбойника отдясно на Спасителя, малко преди смъртта, на четвърти не се дава никога, а има и още един вид хора – такива, които дълго живеят в църквата и сърцето им наместо да се разширява, става все по свито, по-изсъхнало, по-линеещо. Американският реформатор в образованието гради своите реформаторски теории върху религията, която вижда основно като социален феномен, а в основата на всичко е опитът. Училището е мястото, където ние придобиваме опит като ползваме опита на другите, вграждаме се в него и го надграждаме, ползваме чуждия опит и предаваме своя. Това е същността на образованието. Същото е и животът. Затова Дюи казва, че образованието не е подготовка за живота, а е самият живот.

На този ден хората бяха усмихнати, радостни, грейнали. С надежда. Щом имаме надежда за децата си, значи не сме изгубили надежда и за държавата си. Не знаем пътя, но търсим път. Както казва Симон Вейл – най-важната част от образованието е преподаването на смисъла на това да се знае.

Надеждата, че ще намерим пътя е в надеждата, с която на 15 септември всички ние  като първолаци отново и отново отиваме към училище. А радостта свидетелства, че надежда има.

Теодора Димова
20.09.2016

Свързани статии

Още от автора