Начало Музика Концерти Пържени картофи и рокендрол
Концерти

Пържени картофи и рокендрол

Цветан Цветанов
26.05.2024
351

Разговор с гръцкия инди-рок/електро-пънк/постджаз артист Танос Галос, познат още като French Fry. Концертът му е на 26 май в НДК

Танос Галос е 23-годишен независим музикант от Лариса, Гърция – откритие за българската сцена от екипа на пловдивския фестивал Station Street. A „пърженият картоф“ в сценичното му име (french fry в единствено число) е по-скоро самирония и в никакъв случай не е следване на някакви „фаст фууд“ тенденции в музиката днес. Песните на French Fry на моменти са шеговити, заиграват се с познати кодове от попкултурата, но комедийният елемент в тях не ги прави лековати, а даже напротив – подчертава чисто музикалните им качества. Умел джаз китарист, който излиза на сцената и ви пее бързи любовни песни с нисък глас… Персонаж, напомнящ визуално по нещо Едгар Алан По като млад, но поставен в особен контекст – сякаш в холивудски филм за забързаното общество от 80-те години на миналия век. И изведнъж: бам! – африкански риф на китарата, директен или индиректен цитат от The Smiths или Joy Division, или пък трето – съвсем неочаквано артистично решение. French Fry печели публиката още с първите песни и успява да я задържи за концерт от над 90 минути, което е достатъчно впечатляващо само по себе си, дори без да засягаме темата за „ерата на липса на концентрация“, в която неусетно сме нагазили и от която все повече изглежда, че измъкване няма.

В навечерието на издаването на първия си кратък ЕР-албум (това предстои през септември, когато ще дойде и за същинското издание на Station Street в Пловдив) French Fry реши да изсвири и един специален неделен концерт за „Аларма Пънк Джаз“ в София (неделя, 26 май, от 21 ч. в зала „Сингълс“ на НДК), като към събитието ще се включат и от платформата „Индиотек“ със специален сет на терасата пред клуба (на вход А4 от 18 ч.). А ние разговаряме с Танос, пътувайки към София…

Разкажи ни малко повече за себе си и за музиката, която свириш.

Започнах да свиря на 7-годишна възраст – първо на класическа китара, после открих рока, а като студент и джаза. Тази година се дипломирам със специалност „Джаз китара“ в Университета на Корфу… От джаза обаче имах желание да отида към нещо свое си – завръщайки се към това, което искам да съм, и опитвайки се да запазя нещата по-прости. Търсех музиката, с която да мога да изразявам себе си най-добре.

Подходът ти е интересен – контрастът между бързото свирене на китара и ниския глас, който създава усещането за релаксация, за забавен кадър, впечатлява.

Гласът всъщност е нещо, което търсех известно време. През първата година, когато създадох проекта, пробвах да пея високо с наслагване на множество мелодични линии, но после си дадох сметка, че това не съм точно аз и че по-ниското пеене ми иде по-естествено, защото по този начин и говоря…

Пушиш ли?

Да.

Тоест след около половин век можем да очакваме да достигнеш Ленард Коен.

Надявам се, да… Та, оставих множеството мелодични линии за китарата. Но и там понякога наблягам доста на басовите струни, а и един от ефектите, които използвам за китарата, е октавер, така че китарата ми също изпълнява ролята на бас. Мултитаскинг.

В песните ти има сърф-рок, има ню уейв, има джаз и блус, но в крайна сметка ценното е, че те са автентични – някак между всичките тези традиции, без да принадлежат в прекомерна степен към нито една от тях. Как усещаш самият ти музиката си? Коя е твоята традиция?

Много често ми казват, че музиката ми прилича на сърф-рок и не съм несъгласен с това определение. Но пък и много импровизирам, доста китарни сола включвам, които водят към джаза. Свирейки соло, се чувствам свободен от жанровете. Когато дадена песен тръгне в посоката на сърф-рока, мога да я изсвиря и само на един тон на китарата. Когато пък се окаже по-джазова, използвам лупъри и наслагвания на линии и там мога да се развихря с всякакви допълнителни сола. Зависи от ситуацията.

Как се роди проектът French Fry?

French идва от фамилното ми име Галос (от галите – б.а.) – веднъж седяхме с един приятел и се шегувахме какво име би му отивало на тоя проект и то се появи така – спонтанно. А пра-пра-прадядо ми Галос… кой знае, може и наистина да е бил гал или французин, но по-скоро не.

Логото ти е много симпатично – порция пържени картофи в квази-Макдоналдс стилистика.

Да, малко смешно изглежда, но си го изработих сам за 10 минути.

Къде се намира French Fry между, нека ги наречем условно, „забавната“ и „сериозната“ музика? Забелязах на концерта в Пловдив тези кратки моменти, в които вкарваш 5 секунди комичен елемент (например изсвирване на ретро-мелодия от телефон „Нокия“) между две уж мрачни песни… В Ютюб имаш също така много забавни инструкции за това как човек да създаде меланхолична инди-поп песен…

В началото исках проектът да е по-скоро в насока мрачен и мелодичен ню уейв, но в крайна сметка това не съм аз – аз съм по-скоро глуповатият младеж, който прави множество неща едновременно на сцената. И вярвам, че и песните ми носят точно това усещане – че са създадени от човек, който се забавлява, докато ги свири и пее.

С каква музика си израснал и кои са китарните ти герои?

Като малък слушах доста рок музика и харесвах най-много Рори Галахър, смятам се за повлиян от неговото свирене. Въпреки че никога не съм имал точно китарни кумири. Слушайки The Smiths или Oasis като тийнейджър, винаги съм се впечатлявал от китарните партии при тях, но не от някаква виртуозност, а от привкуса, който придават на музиката. А в „джаз ерата“ си навлязох с музиката на Джон Скофийлд, това, което още в началото ме впечатли в неговата музика, е същото, за което говорим – и той смесва множество и различни традиции и умее да се шегува музикално.

Какво е личното ти усещане за време, тъй като имаш и много кратки песни, които обаче звучат съвсем пълноценно?

Винаги, когато пиша песен, я водя готова, след като съм измислил първия припев. И тя сама си показва дали да я развия нататък, или да поставя финала точно там, докъдето съм стигнал. Добър пример за това е песента Strange Mirror, която се получи точно минута и 30 секунди и звучи завършено в този с вид. Разбира се, на концерт я свиря с допълнителни сола и повтарям припева повече пъти, но едното не изключва другото.

След концерта в София пътуваш обратно към Гърция през нощта. Каква музика слушаш в колата си?

Основно инди-рок – Wet Leg, Fountains D.C., Мак Демарко… И джаз, разбира се, но не прекомерно, за да не заспя, докато шофирам.

А от съвременната гръцка сцена кои групи и музиканти чувстваш най-близки до това, което ти правиш?

Имам една любима група, добри мои приятели – Youth Valley. Те създават интересен постпънк и шугейз. И друг един артист – Аки Рей. Мога да кажа, че съм повлиян от неговата музика. Той също свири сам на сцената, правейки много неща едновременно, но с барабани на живо, защото е основно барабанист.

Понеже си отраснал в Лариса, разкажи ни за музикалната среда там.

Не е толкова градът, колкото семейството. Отраснал съм в музикантско семейство – и баща ми, и тримата ми братя са музиканти. И още от дете смятах, че е задължително и аз да поема по този път. Характерното за Лариса са множеството хеви-рок и стоунър-рок групи. Дори съм свирил в няколко такива. По едно време с един приятел открихме музиката на The Smiths и Violent Femmes и припознах тази музика като моята, дори без да имам понятие какво е „инди-рок“ или „постпънк“… После дойде и джазът, и всички други неща по пътя… И накрая направих пълния кръг, връщайки се към постпънк и инди-рок корените. Не знам как да нарека музиката си днес – импровизирани песни може би… Това е коректно казано, защото по-голямата част от тези песни още не са записани и поради това все още са отворени за импровизация и интересни нови аранжименти.

Цветан Цветанов
26.05.2024

Свързани статии

Още от автора