Откъс от втория том на „Пътеводител в Библията“ (изд. „Дамян Яков“) от Айзък Азимов и въведение на автора към поредицата.

Излезе вторият том на „Пътеводител в Библията“ от Айзък Азимов (изд. „Дамян Яков“). Писателят е познат на българската аудитория най-вече като автор на научнофантастични произведения. Майсторството му на разказвач, мащабите на мисленето му са в основата на цели направления в развитието на жанра. Но Айзък Азимов е известен и като учен енциклопедист. Неговият „Пътеводител в Библията“ е опит да се разгледат текстовете на Светото писание през призмата на науката. Уменията на автора на велик разказвач и широтата на неговите научни познания, привличането на възможностите на съвременната историография, археология, антропология и география превръщат тази книга в ключ за разчитане на преплетените нишки в библейската история и митология, но и в средство за по-дълбоко разбиране на библейските послания.

Айзък Азимов (1920–1992) е роден в руското село Петровичи (Смоленска област), баща му е мелничар. Семейството емигрира в САЩ, когато той е на 3 години. Писателят израства в Бруклин, Ню Йорк. Започва да пише разкази на 11-годишна възраст. Завършва Колумбийския университет през 1939 г. и получава там докторска степен по биохимия през 1948 г. По-късно се премества в Бостънския университет.
Заедно с Робърт Хайнлайн и Артър Кларк, Айзък Азимов е определян като един от „големите трима“ писатели-фантасти на своето време. Известен е с поредиците за „Фондацията“, за Галактическата империя и за роботите. Творчеството му е удостоено с пет награди „Хюго“, две награди „Небюла“ и др.
На негово име са наречени астероидът 5020 Азимов, две различни награди „Айзък Азимов“ и списанието Asimov’s Science Fiction.

Айзък Азимов, „Пътеводител в Библията. Новият завет“, изд. „Дамян Яков“, 2018 г., превод Владимир Германов, с карти на Рафаел Паласиос.

ВЪВЕДЕНИЕ

Най-влиятелната, най-издаваната, най-четената книга в историята на света е Библията. Няма друга книга, която да е обект на толкова старателно изучаване и анализ. След хилядолетни изследвания за нея все още може да се пише безкрайно – заради сложността на текстовете ѝ и усърдието на изучаващите я.
Самият аз съм написал две брошури за млади хора, посветени на първите книги на Библията[1], но установих, че ми се иска да се заема с проучване с по-амбициозен обхват – проучване, което бих могъл да опиша накратко като „нерелигиозни аспекти на Библията“.
Повечето хора, които я четат, черпят от нейните етически и духовни учения, но тази книга има и нерелигиозна страна. Тя е историческа и покрива първите четири хиляди години на човешката цивилизация.
Библията не е исторически труд в съвременния смисъл, тъй като авторите ѝ не са разполагали с модерните археологически техники, не са имали идея за датиране и документиране, а представите им за това, кое е важно в историята и кое не е, са били други. Наред с това интересът на Библията е насочен предимно към събитията, които засягат обитателите на Ханаан – малка частица от Азия, граничеща със Средиземно море. Този район оставя съвсем слаба следа в историята на древната цивилизация (от нерелигиозна гледна точка) и модерните исторически текстове, за разлика от Библията, ѝ отделят сравнително малко внимание.
Въпреки това през по-голямата част от последните две хиляди години Библията е буквално единствената историческа книга, използвана от западната цивилизация. Дори и днес тя остава най-популярната, а нейният поглед към древната история все още е по-добре и по-широко известен, отколкото този на всяка друга историческа книга.
И така, в наши дни милиони хора знаят за Навуходоносор, но никога не са чували за Перикъл просто защото в Библията се говори за Навуходоносор, а за Перикъл изобщо не се споменава.
Милиони знаят, че Ахашверош е персийски цар, който се оженил за Естер[2], въпреки че за подобно събитие не съществува запис извън Библията. Малцина от същите тези милиони си дават сметка, че на съвременните историци той е по-известен като Ксеркс и че най-важното събитие през царуването му е нашествието в Гърция, което завършва с пълно поражение. Това нашествие не се споменава в Библията.
Милиони знаят за някои незначителни египетски фараони, като Сусаким и Нехао, споменати в Библията, но никога не са чували за големия завоевател Тутмос III, за когото не се говори в Свещеното писание. Личности, чието съществуване е съмнително, като Нимрод и Савската царица, се споменават всекидневно, защото са записани в Библията, докато колосални за времето си фигури тънат в забвение, защото не фигурират там.
И отново, малки градчета в Ханаан, като и Сихем и Ветил, в които са се случили събития, описани в Библията, за нас днес са по-познати от древните метрополиси, като Сиракуза или Тива Египетска, които в Библията се споменават само бегло или изобщо не се споменават.
Нещо повече, от случилото се по такива места остава известно само описаното в Библията. Екбатана, столицата на Мидийската империя, се помни единствено във връзка с разказа за Товия, но историята на града преди и след това остава неизвестна на повечето хора, които биха се изненадали да научат, че той съществува и днес като голяма столица на провинция в съвременен Иран.
Приемам тоест, че читателите на тази книга познават Библията, поне в общи линии, но не познават добре древната история извън нея. Приемам, че читателите ѝ биха искали да запълнят празнината, така да се каже, с очакването, че ще разбират по-лесно голяма част от Библията, ако някои от местата и хората, които се споменават в нея, не са така мистериозни. (В края на краищата тези места и хора са били добре известни на първите ѝ читатели и би било жалко да оставим такава велика книга с времето да се превръща във все по-голяма загадка само защото пространствата ѝ са здрачни и неразличими.)

Опитвам се да внеса някаква яснота, поне отчасти. Разсъждавам например кой може да е бил Нимрод, правя опит да определя времето, когато Авраам е влязъл в Ханаан, да поставя царството на Давид в контекста на неговия свят, да схвана ролята, която са играли различни царе, споменавани бегло в Библията при битките си с Израил или Юдея, и да разбера връзките между различните личности, наречени Ирод, с които се сблъскват Исус и апостолите.
Опитвам, накратко, да въведа околния свят, да го осветля чрез събитията в Библията, и от друга страна, да осветля събитията в Библията, като добавя исторически, биографични и географски сведения, които липсват в нея.
В хода на разказа остава непрекъснатото изкушение (породено от съвременните възгледи за историята) да въвеждам дати, при все че съвсем малко от отделните събития в Библията могат да бъдат датирани категорично. Ето защо е по-удобно да направя една повече или по-малко произволна „периодизация“, която да раздели историята на части за по-лесни препратки.

Периодът от началото на най-ранните цивилизации, да кажем, около 4000 г. пр.Хр., до около 100 г. сл.Хр. може да бъде назован „библейски период“. От него времето до 400 г. пр.Хр. е старозаветен период, от 400 г. до 4 г. пр.Хр. е „междузаветен период“, а времето от новата ера е „новозаветен период“.
Библейският период също така може да бъде разделен допълнително, както следва:

4000 до 2000 г. – прастар период
2000 до 1700 г. – патриаршески период
1700 до 1200 г. – египетски период
1200 до 1000 г. – племенен период
1000 до 900 г. – Давидово царство

След това най-удобно е периодите да се именуват на народите, които всъщност са доминирали в Западна Азия. Така:

900 до 600 г. – асирийски период
600 до 540 г. – вавилонски период
540 до 330 г. – персийски период
330 до 70 г. – гръцки период
70 г. пр. Хр. до 100 сл.Хр. – римски период

През последното столетие от гръцкия период евреите получават временна независимост при Макавеите, така че столетието от 170 г. до 70 г. пр.Хр. може да бъде наречено „макавейски период“.
Не мога да претендирам, че пишейки тази книга, правя някакъв значителен оригинален принос към библейските изследвания – всъщност не съм компетентен за подобно нещо. Всичко, което имам да кажа, съставлява материал, добре известен на изучаващите древната история. (На няколко места обаче си позволявам да се впусна в мои собствени разсъждения и те са изрично отбелязани.) Така или иначе, надявам се, че този материал, колкото и добре известен да е като отделни факти, сега ще бъде представен по нов и полезен начин, тъй като ще бъде поместен между кориците на средно голяма книга[3], по еднакъв начин, със стил и маниер, които, надявам се, ще бъдат интересни за обикновения читател на Библията.
Възнамерявам да бъда съвършено непринуден в тази книга и да не се придържам към някакви строги правила. Няма непременно да обсъждам човек или място при първата му поява в Библията, ако преценя, че е по-смислено да говоря за него във връзка с по-късни събития. Няма да се колебая да оставя една или друга дискусия незавършена, ако възнамерявам по-късно да я подема отново. Ще пропускам неща, за които, струва ми се, не мога да кажа нещо полезно или интересно, и без особени угризения ще си позволявам да се отклонявам, ако смятам, че това би било от полза.
И отново, понеже не пиша тази книга като научен труд, не възнамерявам да товаря страниците ѝ с апарат, като бележки под линия и източници. Източниците, които ползвам, са в края на краищата най-общи и обикновени.
На първо място, разбира се, са различните преводи на Библията:

а) Утвърденият превод, издаден за първи път през 1611 г. и известен като „Библията на крал Джеймс“. Този превод се ползва в различни протестантски църкви. Той е най-добре познат на повечето американци и цитирам най-вече от него, освен ако не е посочено друго.
б) Преработеният нормативен превод (Revised Standard Version, Thomas Nelson & Sons, 1946, 1952 и 1959).
в) Новото католическо издание на Сейнт Джоузеф (Saint Joseph „New Catholic Edition“, Catholic Book Publishing Co, 1962).
г) Йерусалимската Библия (The Jerusalem Bible, Doubleday and Co., Inc., 1966).
д) Свещените писания съгласно масоретския текст (The Holy Scriptures according to Masoretic text, The Jewish Publication Society of America, 1955).

Разчитал съм особено много на томовете на „Тълкуване на Библията“ (Anchor Bible, Doubleday), публикувани до момента, тъй като те съдържат някои от новите и най-задълбочени размишления за нея.
Голяма част от апокрифите[4] са включени в Новото католическо издание и заедно с това съм използвал Библията на крал Джеймс и Преработения нормативен превод.
Наред с другото, непрекъснато съм се консултирал с „Нов нормативен библейски речник“ (A New Standard Bible Dictionary, Third Revised Edition, Funk and Wagnalls Company, 1936), „Абингдънски коментар към Библията“ (The Abingdon Bible Commentary, Abingdon Press, 1929) и „Библейски речник“ от Джон Л. Маккензи (Dictionary of the Bible, by John L. McKenzie, S. J., Bruce Publishing Company, 1965).[5]
Освен това съм ползвал общи енциклопедии, речници, исторически и географски трудове и други достъпни за мен справочни материали, които са ми били полезни по един или друг начин.
Резултатът… Е, ще започнете да виждате резултата, когато прелистите тази страница.

[1] Words in Genesis и Words from the Exodus. – Б.а.
[2] В преводите на български език царят, който се жени за Естер, е назован Артаксеркс или Асуир, а тя – Естир. – Б.р.
[3] Това въведение на А. Азимов е към издание на двутомника в едно книжно тяло. – Б.р.
[4] С името „апокрифи“ тук са назовани книги, които не фигурират в юдаистичния и в протестантския библейски канон, но са включени в православния и в католическия библейски свод (например Втора и Трета книга на Ездра, Трите книги Макавейски, Товит, Юдит, Варух и др., общо наречени неканонични или второканонични). Айзък Азимов обсъжда книгите на Стария завет според реда и състава им в протестантския канон, но тук и във втория том на „Пътеводителя“ спира вниманието си и върху неканоничните библейски книги, които протестантската традиция приема за апокрифни. – Б.р.
[5] На български език цитирането следва превода на Библията, издание на Светия Синод на Българската православна църква, 1991, а когато е уместно: версията от 1940 г., както и най-новия превод, иницииран от Българското библейско дружество, 2013. – Б.пр.

Пътеводител в Библията. Новият завет

2. ЮДИТ

НАВУХОДОНОСОР * АРФАКСАД * РАГАВ * ИДАСПИС * ОЛОФЕРН * ЙОАКИМ * ВЕТИЛУЯ * ЮДИТ * ВАГОЙ

Навуходоносор
Историческият разказ след Книга на Товита е Книга Иудит[1], озаглавена на името на героинята на приказката. Най-доброто предположение относно датирането на книгата е 150 г. пр.Хр., малко след рухването на тиранията на Селевкидите. Това е период на голям националистически подем, когато писанията, разказващи за велики дела при нулеви шансове за успех, вероятно са били на почит. Книга Иудит е пример за такъв текст.
Въпреки факта, че тук липсва свръхестественият елемент, който срещаме в Книга на Товита, тази книга е още по-отчетливо фикционална. В нея се говори за победа, която не се споменава никъде другаде, за места и хора, които не се срещат никъде другаде, а хронологията е безнадеждно объркана. Книгата не е включена в еврейския канон, нито в Библията на крал Джеймс. Въпреки това е изключително популярна заради историята, която разказва.
Тя започва с датировка:

Книга Иудит 1:1. В дванайсетата година от царуването на Навуходоносора, който царува над асирийците във великия град Ниневия…

Ако приемем датата на доверие, значи разказът в Книга Иудит започва през 594 г. пр.Хр., когато на трона в Йерусалим седи Седекия, а Юдейското царство е пред пропадане.

С това обаче объркването вече е налице, защото Навуходоносор царува във Вавилон като владетел на Халдейската империя, а не в Ниневия като владетел на Асирийската империя. Всъщност когато Навуходоносор се качва на трона, Ниневия вече е напълно унищожена.

Арфаксад
Разказът обаче започва не само с Навуходоносор. Веднага е включен и друг монарх:

Иудит 1:1. … в дните на Арфаксада, който царуваше над мидяните в Екбатана

Сред царете на Мидия няма Арфаксад или друг с подобно име. Според Херодот първият значителен цар на Мидия е Дейок, който се качва на трона през 700 г. пр.Хр. и царува до 647 година. Южните части на Мидия по онова време са почти непрекъснато под асирийски контрол, след като победоносните армии на Саргон нахлуват там през 710 година.
При Дейок обаче Мидия си връща някаква свобода на действие. Според Херодот той построява Екбатана, под което вероятно се разбира, че е укрепил града, направил го е столица и царска резиденция. Несъмнено е плащал данък на асирийските царе в Ниневия, но поставя началото на династия, която става велика в столетията след смъртта му.
Синът на Дейок, Фраорт, според Херодот царува от 647 до 625 г. пр.Хр. и съумява да засили мощта на Мидия. По онова време Асирия е ангажирана с войни срещу Елам, с вавилонски бунтове, с египетски стълкновения и с нашествия на кимерийските варвари. При тази погълнатост на империята Фраорт успява да обедини племената на север и изток от нея и да създаде империя, управлявана от Екбатана – тя по-късно ще помогне за унищожаването на Асирия.
Поради това можем да предполагаме, че Арфаксад, споменат в Книга Иудит 1:1, отразява смътни спомени за Дейок и Фраорт, но най-вече за Фраорт.

Рагав
Успехите на Фраорт предизвикват безпокойство в Асирия и в крайна сметка се стига до война между двете държави. Това е отразено в Книга Иудит:

Иудит 1:5. в тия дни цар Навуходоносор начена война против цар Арфаксада във великата равнина, която е в пределите на Рагав.

Рагав е градът, назован Рага в Книга на Товита. Намира се навътре в мидийска територия и затова можем да предположим, че асирийската атака е била стремителна.
В действителната история Фраорт управлява, когато на асирийския трон е Ашурбанипал (Аснафар от Първа книга на Ездра). Ашурбанипал наистина напада Фраорт и според Херодот Фраорт е победен от асирийските армии и убит през 625 г. пр.Хр. – последната година от царуването на Ашурбанипал.
Смътният спомен за тази война може да е бил преобразен в битката при Рагав, в която Навуходоносор от Асирия побеждава Арфаксад от Мидия.

Идаспис
Описана е армията, свикана от Навуходоносор:

Иудит 1:6. При него се събраха всички, които живееха в планинската страна, и всички, които живееха край Ефрат, Тигър и Идаспис, а от равнината Ариох – елимейският цар; и събраха се твърде много народи в опълчението на Хелеудовите синове.

Общо взето, това не е лошо описание на източната половина от територията, управлявана от асирийците (или от истинския Навуходоносор, за да сме точни). Хелеудовите синове са халдеите, които са подчинени на Асирия по времето на Ашурбанипал и управляват целия Плодороден полумесец по времето на Навуходоносор. Елимейците са еламците, които са победени от Ашурбанипал.
Единствената сериозна грешка е споменаването на река Идаспис. Това е една от петте реки, които текат в пакистанската провинция Пенджаб (самото име означава „пет реки“). Днешното ѝ име е Джелам.
Идаспис е близо до източната граница на Персийската империя и на бъдещото кратковременно владение на Александър Велики. Наистина, Александър води четвъртата от великите си битки в Азия на река Хидасп през 326 г. пр.Хр.
В опита си да обясни, че армията на Навуходоносор е събрана от най-далечните кътчета на империята, авторът на Книга Иудит споменава Идаспис почти машинално, защото реката е в края на империя, която той познава далеч по-добре от Асирийската.
Освен това Навуходоносор иска да свика войски и от страните на запад и на юг от Асирия. Те са изброени изчерпателно, но в резюме се състоят от Мала Азия, Сирия, Израил, Юдея и Египет. Западните земи отказват да помогнат и Навуходоносор се заклева да им отмъсти, а после побеждава Арфаксад с армията, която има на разположение.

Олоферн
След като завладява Мидия, Навуходоносор е готов да се отправи на запад.

Иудит 2:4–6. Като се свърши съвещанието му, Навуходоносор, асирийски цар, повика главния вожд на войската си, Олоферна, който беше втори след него, и му рече: тъй казва великият цар, господар на цялата земя: ето, ще идеш от мое лице и ще вземеш със себе си мъже, уверени в силата си, – пешаци сто и двайсет хиляди и много коне с дванайсет хиляди конника, – и ще излезеш против цялата земя на запад, задето не се покориха на думата от устата ми.

Цар Ашурбанипал наистина е предприел нашествие на запад. Става дума за Египет, който по време на завоеванията му се бунтува. Няма сведения обаче при това да е нанесъл някакви особени щети на Юдея.
По време на управлението му цар на Юдея е Манасия, а той е лоялен към Асирия и царува в мир.
Преданието за някакви проблеми с Асирия при царуването на Манасия е породено от споменаването във Втора книга Паралипоменон, че той е бил пленен и отведен във Вавилон. Авторът на Книга Иудит може и да е имал някаква неясна представа за нашествието на Ашурбанипал на запад и за предполагаемото пленяване на Манасия.
Кой обаче е Олоферн? Никъде в източниците за Асирия и Вавилон не се споменава такъв пълководец.
В действителност обаче три столетия след царуването на Ашурба нипал се случват такива събития. Сега Персийската империя управлява със здрава ръка Западна Азия, а на трона е Артаксеркс III, който царува от 358 до 338 г. пр.Хр. Точно както Ашурбанипал е последният силен асирийски монарх, така и Артаксеркс III е последният силен персийски монарх.
Артаксеркс, както Ашурбанипал, трябва да води кампании в Египет, защото страната периодично се бунтува срещу персийското владичество. Всъщност през 404 г. пр.Хр., след смъртта на персийския цар Дарий II, египетските бунтовници постигат успех и местни владетели получават действителната власт в Египет. Традиционната история споменава през този период три династии: 28-а, 29-а и 30-а. Никой от местните владетели обаче не е достатъчно силен и всички управляват само за кратко.
По времето, когато Артаксеркс III се качва на персийския трон, Нектанеб II, последният фараон от 30-ата династия и последният местен владетел на Египет до времената на Средновековието, тъкмо идва на власт. През 346 г. пр.Хр. Артаксеркс III след сериозна подготовка изпраща експедиция на запад, в Египет. Следват пет години военни кампании, които свалят Нектанеб от трона и възстановяват персийското владичество.
И кой е един от военачалниците, които предвождат персийските орди?Олоферн.
В такъв случай изглежда разумно да предположим, че авторът на Книга Иудит е проектирал египетската кампания на Артаксеркс върху Ашурбанипал и е превърнал Олоферн, персийския пълководец, в предводител на асирийските орди.

Йоаким
Походът на Олоферн е описан с подробности, с множество географски наименования, явно плод на фантазията, защото не могат да бъдат идентифицирани с нищо съществувало на земята. Става ясно обаче, че Олоферн тръгва на северозапад от Ниневия, завладява Мала Азия, а после се обръща на юг и превзема и опустошава Сирия, Финикия и Филистия.
Идва редът на Юдея:

Иудит 4:1–3. Израилевите синове, които живееха в Иудея, като чуха за всичко, що извърши с народите Олоферн, военачалник на асирийския  цар  Навуходоносора,  и  как  разграби  всичките  им  светилища и  ги  предаде  на  унижение, твърде  много  се  уплашиха  от  него  и трепереха  за  Иерусалим  и  за  храма  на  своя  Господ  Бог; защото неотдавна се бяха върнали от плен, неотдавна се бе събрал целият иудейски народ и бяха осветени от осквернение съдовете, жертвеникът и домът Господен.

Тук е добавен допълнителен анахроничен щрих. Имаме Асирия от 7 век пр.Хр. при Навуходоносор от 6 век пр.Хр., който изпраща армията си под командването на военачалник от 4 век пр.Хр., за да нападне възстановената Юдея от 5 век пр.Хр. Не е пропуснат нито един век.
Нито пък периодът на възстановена Юдея е споменат само мимоходом. Представени са косвени доказателства – самоличността на първосвещеника.

Иудит 4:6. А великият свещеник Иоаким, който беше ония дни в Иерусалим…
Формата на Йоаким на иврит е Йояким и така е назован в Неемия:

Книга на Неемия 12:10. Иисус роди Иоакима, Иоаким роди Елиашива…

С други думи, Йоаким е син на Исус, който построява отново храма със Зоровавел, и баща на Елиашив, който построява отново градските стени с Неемия. От това може да се съди, че събитията от Книга Иудит се случват между събитията, описани в Първа книга на Ездра, и описаните в Книга на Неемия.

Ветилуя
Юдея се готви за отчаяна отбрана и разпраща послания до стратегически места:

Иудит 4:6–7. А великият свещеник Иоаким, който беше ония дни в Иерусалим, написа до жителите на Ветилуя и на Ветоместем, срещу Ездрилон, в предната страна на равнината, близо до Дотаим, – да завземат проходите в планинската страна, защото през тях се влизаше в Иудея, и лесно им беше да попречат на приходящите, понеже проходът беше тесен дори за двама души.

Ветилуя е име, което не се среща никъде другаде в Библията. Някои предполагат, че може да става дума за Сихем, защото той се намира в тесен проход между две планини.
Личи си обаче, че авторът на Книга Иудит дължи много на Херодот. Митичният Навуходоносор на автора стоварва цялата мощ на империята си върху малка Юдея, както истинският Ксеркс стоварва мощта си върху малка Гърция. Олоферн се придвижва на запад, после на юг, както е направил пълководецът Мардоний на Ксеркс. Неумолимото настъпление е спряно от малката армия на юдеите, както другото настъпление е спряно от малката армия на гърците. И решаващата битка се води в тесен проход, където малочислена армия може да удържи голяма военна сила. В такъв случай става безсмислено да търсим Ветилуя на картата на Юдея – ще я намерим по-скоро на картата на Гърция, защото Ветилуя е Термопилите. И както показват събитията, това е съчетание на Термопилите и Маратон.

Юдит
Олоферн обсажда Ветилуя и завзема водоизточника му, така че жителите на града, умиращи от жажда, са готови да се предадат – и героинята на книгата научава за това.

Иудит 8:1. В ония дни чу това Иудит…

Юдит е форма в женски род на Юда и означава „еврейка“. Тъкмо заради популярността на тази книга и вълнението, което предизвиква разказаната в нея история, а съответно и заради множеството произведения на изкуството, вдъхновявани от нейната кулминация, името Юдит е толкова популярно днес.
Даденото родословие на Юдит очевидно не е исторически вярно. Имената не могат да бъдат идентифицирани, а някои от тях не се срещат другаде в Библията. Описана е като красива и благочестива вдовица, чийто съпруг е умрял три години преди това.

Вагой
Юдит е възмутена, когато чува вестта за замислената капитулация. Умолява старейшините да удържат положението, докато самата тя изпълни своя план. Облича най-хубавите си дрехи и излиза от града, все едно е бегълка. Красотата ѝ осигурявауважително отношение и я отвеждат при Олоферн. Юдит му казва, че евреите от Ветилуя са грешници и поради това неизбежно ще бъдат победени. Предлага да помогне на Олоферн да победи, стига нейните религиозни обичаи да бъдат зачитани и тя да може всяка нощ да се моли насаме.
Три дни Юдит постъпва по един и същи начин, така че стражите да свикнат да я виждат как излиза от лагера късно всяка вечер, за да се моли.
На четвъртия ден Олоферн решава, че ситуацията може и да се подобри, ако Юдит дойде да вечеря с него:

Иудит 12:11. И рече [той] на скопеца Вагоя, който беше поставен над всичко негово: иди придумай еврейската жена, която е у тебе, да дойде при нас да яде и да пие с нас;

„Вагой“ е гръцка форма на персийско име, което означава „даден от Бог“, и често е било давано на евнусите, така че съчетанието „скопецът Вагой“ е почти клише.
Най-известният „скопец Вагой“ е египтянин ренегат на служба при Артаксеркс III по време на нашествието му в Египет – това, в което участва истинският Олоферн. Известно време силата на властта е в ръцете именно на Вагой, който най-безмилостно облага с данъци и ограбва подчинените народи (включително евреите).
В края на краищата Вагой пожелава цялата власт. Като евнух той не може да управлява открито, но поне може да управлява марионетки. През 338 г. пр.Хр. той урежда убийството на Артаксеркс III и на всичките му потомци с изключение на най-малкия. Най-малкия му син Арсес той поставя на трона, а когато Арсес показва воля за независимост, Вагой убива и него заедно с децата му през 336 г. пр.Хр.
След това качва на трона далечен роднина от персийското царско семейство. Новият цар нарекъл себе си Дарий III и щял да има същата съдба като двамата си предшественици, но се погрижил да я избегне, като убил Вагой. Това обаче е единственият акт на насилие, извършен от Дарий III. Скоро му се наложило да се изправи срещу Александър Велики и остатъкът от живота му се оказал една дълга катастрофа. Той умира през 330 г. пр.Хр. като последен цар на Персия. С него приключва Персийската империя, създадена от Кир повече от два века преди това…