0
873

Пътеводител за освобождаване от предразсъдъци

Green Book

Няма място за притеснение – Green Book е чудесен, въпреки Оскара за Най-добър филм; въпреки „реалните събития“ и американската склонност към назидателност и популизъм при досега с обществени катастрофи с измерението на расизма; въпреки че човекът на режисьорския стол в миналото е бил отговорен за комедии като „От глупав по-глупав“ (1994), „Свалячът Хал“ (2001) или „Хем боли, хем сърби“ (2007). Просто приемете, че е станало чудо (пък ако някой ден се повтори – добре дошло!).

По действителен случай

Няма да се заровите в търсене на пълната достоверност на тази история, следователно да приемем, че Green Book се придържа към фактите от живота (дори и геговете да са режисьорска приумица). През 1962 г. Тони „Устата“ Валелонга от Бронкс, „момче за всичко“ по италиански, е нает от музикален мениджър като шофьор и охранител на д-р Дон Шърли – световно известен чернокож пианист виртуоз, който заминава на турне с триото си из американския Юг. При тръгването от Ню Йорк, Тони получава The Negro Motorist Green Book – пътеводител, кръстен на автора си Виктор Хюго Грийн, афроамерикански пощаджия, който описва всички заведения, хотели и магазини, където могат безопасно да се хранят и отсядат цветнокожи в южните щати на една сегрегационна Америка (близо 100 години след забраната на робството!). Във време, когато движението за граждански права започва да надига глава, шофьор и клиент се сблъскват с най-лошото от човешката природа и се справят с душевните (и не само) травми благодарение на щедростта и чувството си за хумор. Двамата заедно надмогват предубежденията и са на път да забравят онова, което са приемали за непреодолими различия, за да преоткрият общото помежду си.

Green Book

В присъствие на „Оскар“

Американската филмова академия обожава истории „по действителен случай“, в които някой страда, бори се за справедливост и/или преживява трансформации от всякакъв характер (в това число и сериозна физическа промяна на актьор, който се превъплъщава в съответната роля). Но като че ли най-много харесва сюжети с расови конфликти (помните ли „Да возиш мис Дейзи“ (1989), реж. Брус Бересфорд). Така всеки път, когато филм с афроамерикански мотив бъде предпочетен в надпреварата за Оскари (например „Лунна светлина“ преди две години), на дневен ред изплува въпросът дали това е заради художествените качества, или по други съображения. В случая с Green Book към тези съмнения се прибавя „лековатата“ слава на режисьора и обвиненията (предимно извънщатски), че се е отнесъл повърхностно към твърде сериозната тема за сегрегацията.

Питър без Боби

Може би си спомняте за майсторите на trash комедии като „От глупав по-глупав“, „Ах, тази Мери“ (1998), „Аз, моя милост и Айрин“ (2000) – братята Боби и Питър Фарели. След като залязващата им слава не беше никак освежена от продължението на „От глупав по-глупав“ през 2014 г., Питър явно се е отделил от тандема за една повече драматична, по-малко комедия от друго „тесто“. В първия си самостоятелен филм по-възрастният брат Фарели отново се интересува от хора, открояващи се от множеството, един вид маргинали. Сюжетът се завърта около предразсъдъците, които през призмата на комичното стават по-осезаеми, а ситуациите – по-трогателни. И може би именно дългогодишният опит на режисьора го е вдъхновил да „наметне“ една отчайващо сериозна тема с шала на спасителния хумор, без инфантилни шеги, но също така без патос и излишен сантимент.

Green Book

Ръководство за устойчиво приятелство

Green Book е road movie, който ни отвежда в самото сърце на расовата дискриминация и се заема с разбиване на предубежденията от всекидневието, при това го прави по едновременно забавен и емоционално въздействащ начин. Съвременните зрителите (особено тези извън САЩ) най-вероятно не могат да осъзнаят целия риск, който крие подобно музикално турне. От друга страна, то е преди всичко фон за изграждането на едно приятелство, като финесът и интелигентността на филма са съсредоточени в това, че успява да постави всеки от двамата спътници на мястото на другия, обръщайки гледните точки и обичайната игра на доминиране.

Дон и Тони се различават по цвета на кожата, но също по начина на говорене, социалната среда, възпитанието. Изправени срещу собствените си карикатури, двамата мъже поставят под въпрос клишетата, които ги затварят в прекалено тесни рамки. Всеки се сблъсква с невежеството на другия и го иронизира по свой начин, но в следващия момент под хапливата закачка прозира огорчението от този свят, в който заради цвета на кожата си един талантлив музикант е подложен на позорно унижение и лишен от възможността да упражнява изкуството си както и където би искал…

Богат на социални наблюдения, изпъстрен със сладко-горчиви нотки, Green Book улавя изящно (неочаквано прилагателно за брат Фарели) самотата на един човек, неспособен да открие мястото си в свят, който не може да разбере. Под повърхностния пласт на комедията се стеле носталгична атмосфера, обагрена в цинизъм и безразличие. А Виго Мортенсен (подминат от наградите за невероятното превъплъщение на Тони) и Махершала Али (с втори Оскар за поддържаща роля, която в случая с Дон Шърли не е точно поддържаща), превръщат този филм в незабравимо преживяване.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияДраматургия без главни букви
Следваща статияПисма