Избрани пътеписи на световноизвестния писател Никос Казандзакис издава „Ентусиаст“, превод Николай Костов, под редакцията на Здравка Михайлова

„Едно-единствено нещо си заслужава на този свят и то е да пътуваш. Това е великата, достойна, човешка наслада“, казва Казандзакис. В началото на ХХ век той пътешества из Европа, Азия и Африка като кореспондент на атински вестници. Впечатленията му от тези пътувания, продължили 40 години, са събрани в пет тома, а новото издание „Пътешествайки“ включва някои от най-колоритните му свидетелски разкази, пропити с мъдрост и мистика.

Освен истории за Рим, Одеса, Кайро, Кипър, Москва, Киев и др., тези текстове са своеобразни философски трактати за смисъла на човешкото съществуване, смъртта, бога, вярата, политиката, свободата, за Аза и другите, за силата и смисъла на словото и думите. Според писателя целият свят, видим и невидим, е една неразкрита тайна – дълбока, непонятна, извън човешкия ум, копнеж и увереност.

След „Последното изкушение“ и „Пътешествайки“ към поредицата с творби на Никос Казандзакис ще се присъединят новите издания на „Алексис Зорбас“, „Капитан Михалис“, „Рапорт пред Ел Греко“, „Христос отново разпнат“ и „Змия и лилия“.

Никос Казандзакис е роден на 18 февруари 1883 г. в Мегалокастро (днешен Ираклион, о. Крит) в Османската империя, в семейството на Михалис Казандзакис, заможен селянин и търговец на фураж, и съпругата  му Мария. След едно от поредните критски въстания семейството му бяга в Пирея, където намира убежище за шест месеца. На шест години Казандзакис е принуден да води живот на бежанец. Отгледан е сред селяни и въпреки че съвсем млад напуска Крит, в своите произведения той често се връща към бащината си земя. Посещава Францисканското училище на Свещения кръст в Нахос, където учи френски и италиански. След възстановяването на мира през 1899 г. Казандзакис се връща в родния си град и завършва гимназия в Ираклион (1899–1902). През есента на 1902 г. заминава за Атина, където се записва да следва право. Учи четири години в Атинския университет. През 1906 г. излиза първата му книга „Змия и лилия“.
През октомври 1907 г. Казандзакис заминава за Париж, където продължава юридическото си образование, а до 1909 г. следва и философия в „Колеж дьо Франс“ при Анри Бергсон. Тук Казандзакис развива и задълбочава ницшеанските си възгледи. През периода 1910–1930 пише пиеси и стихове. Пътува често до Китай, Япония, Русия, Англия и Испания. През 1919 г. става директор на гръцкото министерство на социалните грижи. Подава оставка през 1927 г.
Преди Втората световна война се установява на о. Егина, а през 1948 г. се премества в Антиб, Южна Франция. След войната работи като министър в Гръцкото правителство на Егина, а през периода 1947–1948 работи за ЮНЕСКО. Казандзакис умира от левкемия на 26 октомври 1957 г. във Фрайбург, Германия. Гробът му е в родния му Крит, близо до църквата  „Св. Мина“ в Ираклион.

„Пътешествайки“, Никос Казандзакис, „Ентусиаст“, 2021 г., превод Николай Костов, под редакцията на Здравка Михайлова, корица Яна Аргиропулос.

ИТАЛИЯ

(Асизи – Рим)

Първата личност, която ме очакваше във фашистка Италия, бе изпълнена със смирение, кротост и любов – Свети Франциск от Асизи. Потеглих набързо от Испания, за да се окажа на голямата годишнина от неговото седмо столетие. Мусолини бе обявил този ден за национален празник. Посветеният в бедността, подчинението и целомъдрието стоеше редом с черноризците, с журналисти и философи, заели се да открият францискански добродетели в редиците на новите фашистки батальони.

Хиляди мъже и жени пъплеха нагоре пеша, други пък се изкачваха с коли по стръмния път от гарата до прелестното малко градче. Гъст прах се стелеше, а въздухът миришеше на бензин. Бледа девойка в кола отвори чантичката си, за да начерви устни преди да влезе в Асизи и да се поклони пред Светеца.

Вървя нагоре по известния обичан път, развълнуван. Асизи сияе на слънцето, там високо на хълма. Вляво различавам величествения манастир на Свети Франциск, вдясно виждам църквата на Света Клара, а сред грохота на автомобилите успявам да доловя дълбокия, изключително сладък глас, разнасяш се от камбаните на Свети Руфино.

От две години насам, месеци наред, аз изпитвах радост тук в Асизи от тайнствената наслада, която излъчваше францисканската смиреност. Понякога някоя англичанка или американец нарушавали спокойствието. Но бързо си тръгвали и семплата родна земя на „Сгодения за бедността“ продължавала безметежния си сън над притихналите маслинови горички на Умбрия.

Днес прелестното градче Асизи е неузнаваемо, преобразено. През последните три месеца два милиона поклонници бяха минали през него.

Всички къщи бяха станали хотели, добронамерените жители на градчето се бяха превърнали в грабливи търговци, роклите на момичетата бяха скочили до над коленете.

Трудно си пробивам път през множеството, за да премина. Младежи с черни ризи държат в ръце къси тояги и крачат с накривени черни кепета на главите си, а пискюлът на челото им заплашително се поклаща. По стените ликът на Дучето, свиреп, изпълнен с увереност, с огромна челюст.

Спретнати калугери, жени с прясно боядисани коси, съсухрени, плоскогърди англичанки, маймуноподобни американци, кардинали с бледоморави копринени одежди, карабинери с криле на петли, даже с цели петли на главите, провинциални жени, все още непохватни, станали за миг градски люде заради празника на светeца. „Благословен бъди, Господи, за сестра Куртизанката!“

Размишлявам, прекосявайки набързо пъстрото множество: каква връзка има Свети Франциск с фашистка Италия? Каква връзка има той с целия ни съвременен живот? Голямо възмущение се надига у всеки, който гледа с добро око на това безсрамно празненство, но не защото епохата ни е в дисонанс с францисканските идеали, а защото липсва доблестта за признание. Лъжата е в нас, лицемерието и малодушието изпълват сърцето с възмущение.

Седя на малкия площад в Асизи, на отсрещния ъгъл, където е родната къща на светеца и размишлявам върху неговия житейски, душевен, донкихотовски път. Когато започнал да проповядва тук на този пазар – през април 1207 година – децата на улицата го замеряли с камъни, хвърляли кал по него, а той благородното чедо на градчето танцувал в средата на площада, пред разгневения си баща и викал: „Искам да построя църква. Който ми даде един камък, Бог ще го възнагради с един дар, който ми даде два камъка, Бог ще го възнагради с два дара, който ми даде три камъка, Бог ще го възнагради с три дара!“

Всички се смеели. Смеел се и той заедно с тях: „Какви сме ние“, крещял ликуващ той, ако не шутове Божии, които сме се родили, за да увеселяваме сърцето на човека?“

Така лека-полека около „Смешника Божи“ се събрали първите му сподвижници. По цял ден обикаляли те боси, като проповядвали с радост и смях из Божието царство. Нощем се събирали в едно дере, сред руините на църква, сгушени един в друг, за да не настинат. Дъждовната вода се стичала върху тях, а те нямали с какво да се покрият. Но на заранта се събуждали радостни и се завръщали отново, за да проповядват и да просят милостиня.

По пладне сядали върху камък на слънцето, близо до извор, ядейки къшеи сух хляб и остатъци от харизаната им храна. А Франциск се смеел и казвал: „Братя, нека прославим Бог, задето ни е дал голямото щастие да живеем, да седим на припек и да ядем хляб на трапезата на господарката Беднотия!“

Проповядвал, че бедността е висша добродетел. Тази Христова вдовица, прогонена от всички домове, презряна, обикаляла по улиците и никой не я искал. А Франциск я обикнал и я взел за жена. Бедност, смирение и девственост – ето трите големи францискански добродетели.

Ако тези три добродетели вземеха превес, ако всички бяха станали францисканци, светът щеше да се затрие. Ако Франциск бе проповядвал по-практични идеи, неговата проповед нямаше да носи в себе си безумството, което единствено може да заплени и да спаси човешките души. Идеалът трябва да стои здраво, ако иска да преобрази земята, много по-високо от силата на човека. В това се крие неговата магическа сила, привлекателност, болезнено обтягане на душата, за да достигне страховитото възмогване, от което човешкият бой пораства.

Франциск обикалял из Италия, проповядвайки с радост най-строгите добродетели, градял манастири, Света Клара събирала първите си сподвижници, светецът се терзаел. „Страхувам се“, казвал той, че „дяволът ни праща тези сестри“. Той заповядва да не говорят с тях, братята да не ги посещават. Един ден обаче самият той бил победен. Света Клара копнеела Свети Франциск да седне заедно с тях на една трапеза в нейния Манастир, в Сан Дамиано. Франциск отказал, но един път я съжалил и отишъл.

Сестрите подредили оскъдна маса – хляб, вода, маслини. Франциск започнал да говори. Внезапно вратите се отворили и нахлуло уплашено множество от калугери – те бягали от манастира, защото забелязали пламъци да бълват и да обгръщат „Сан Дамиано“. Помислили, че е станал пожар. Но Света Клара се усмихнала и казала:
– Не е пожар, братя. Това беше брат Франциск, който говореше.
С времето тежка тъга обзела сърцето на Франциск. Неговите другари започнали да нарушават заповедите му: събирали пари, харесвали им богатските домове, трупали сбирки от книги. Един ден той видял млад монах да държи гордо собствения си псалтир. „Чедо мое“, казал му той, „ако днес ти имаш псалтир, утре ще искаш да имаш молитвеник, ще седнеш на висок църковен стол и ще извикаш на своя брат: – Донеси ми моя молитвеник“.

Горещото желание за притежаване, жаждането за научаване, гордостта и неподчинението, жените, всички вълци на Лукавия влезли в мандрата на светеца. Така, угнетен, с разтерзано от беди тяло, той се приближавал към смъртта. Но радостното му, приповдигнато настроение не го изоставяло. Сляп, полумъртъв, в ъгъла на градината, на земята, с безсънни от болка очи и от плъховете които обикаляли около него очи, той съчинил прочутите химни, а на сутринта калугерите го намерили да пее, пляскайки с ръце: „Благословен бъди Господи, за брата Слънце. Благословен бъди Господи, за сестра Луната, за нашите братя Вятъра и Огъня“. А когато, миг по-късно вече издъхвал, той се надигнал отново и казал към неговите химни да добавят и тази строфа: „Благословен бъди, Господи, и за побратима Смърт“.

Тази вечер колко далечна, колко невероятна ми изглеждаше цялата тази чудновата приказка! Във фашистка Италия – сред въоръженото до зъби, изпълнено с ненавист един към друг, хищническо, съвременно човечество – Свети Франциск обикаля и тържествува, увенчан с цветя – като жертвено животно.
Намираме се в съзвездието на вълците. А Свети Франциск е един малък невинен агнец, който ни харесва именно, защото сме вълци.

МУСОЛИНИ

От Асизи потеглям към Рим – дъщерята на Вълчицата. След Свети Франциск бързах да видя Мусолини.
Досега имаше два основни начина да се разгледа Рим:
Като Гьоте, възхищавайки се от статуите, въздишайки мъдро на ум по класическата цивилизация и съзерцавайки с радост къщите, живите хора и древните руини.
И като Лутер – свиреп с омраза към клириците, бленувайки за един друг Рим, целия изпълнен с добродетелност и строгост.
Днес Мусолини бе създал и трети начин да усетиш Рим: да не се интересуваш нито от древната аристократка, нито от средновековната папска тиара, а просто да гледаш бучащото, развълнувано, мобилизирано сърце на Фашизма.
Първото впечатление, вдишвайки днешния въздух на Рим, е такова: тук има един човек, добър или лош, искрен или театрал, спасител или гибелен – не знаем, но един човек силен, заставящ всички – добри и лоши, теоретици и практици, да заемат, искайки или не, място в битката и да се обявят за врагове или негови приятели. Не допуска безучастност. Не позволява на никого да не вземе участие в битката, в която се разиграва съдбата на Италия и да каже „Аз не искам да воювам!“. Щеш – не щеш, ще воюваш. Всички са повлечени от вихъра, сътворен от наличието на този човек. На това място, в Италия, днес свобода няма.

Има и една втора характерна черта, която е непосредствено видима в днешния Рим и тя е, че има послушание. Усещаш го по всекидневните събития, по строгата йерархия, създадена от представителите на Фашизма, когато говорят за проблемите на своята раса.
Няма само сигурност и ред, както в Испания. Има нещо повече, нещо по-дълбоко: послушание. Тук съществува един ритъм, нещо по-духовно, по-дълбоко от обикновения ред и сигурност, което може да е плод и на външен натиск, тук натискът е вътрешен, произтича от централната, надиндивидуална идея на един силен човек.
Съгласните с ритъма на Водача наричат този натиск подчиняване пред един възвишен ритъм, тоест свобода. Защото какво друго е свободата, освен подчинение пред един свръхиндивидуален ритъм? „Господи, свободен съм само тогава, когато се подчинявам на волята ти!“, казваше Свети Августин. Заменете думата „Бог“ с която и да е друга, която смятате за по-съвременна, и ще видите колко дълбок смисъл има тази фраза.
Онези, обаче, които не са съгласни с ритъма на Водача, наричат този натиск робство. Много точно. Защото принудени да следват една посока, която не е тяхна, те стават роби.
Сега се пита: първо, коя посока е по-вярна? Второ, имат ли право, онези, които смятат своята посока за по-правилна, да наложат със сила своята воля и на другите?
Мусолини непоколебимо и ясно е отговорил и на двата въпроса:
За да видите дали моята посока е по-правилна, сравнете Италия преди мен, когато е била свободна, с Италия след мен – под фашистки натиск. По плодовете ще съдите за дървото, друг критерий няма.
А на втория въпрос, дали има право да наложи волята си на несъгласните, той решително отговаря:
– Да. Не само право, а и задължение. Ако зная – както непоколебимо вярвам – как отечеството ми ще се спаси, ако следва проправения от мен път, аз съм длъжен да наложа това мое схващане. Преживяваме критичен момент, няма време за колебания, няма място за приказки или любезности!
Тези впрочем са четирите фундаментални впечатления от днешния Рим: първо, там съществува един силен човек, второ, има послушание, трето, налице е натиск, четвърто, този, който оказва натиск, той вярва, че негов дълг е да тласне всички по своя воля или не по пътя, проправен от него, за да се спаси отечеството.

Чаках нетърпеливо в двореца Киджи да видя този силен човек. След малко той щеше да ме приеме. Бледи мъже стояха и чакаха в отсрещния коридор, жени оправяха косите си, за да се представят пред силния мъж. Двама стройни младежи, високи, с черни ризи, застанаха пред вратата, изправени, безразлични, свирепи и невъзмутими. Усетих символа, който толкова често носят гербовете: два лъва, които стоят изправени на стража.
Появи се един навъсен фашист и ми кимна – Мусолини ме чакал. Отвори тихо голямата врата и после я затвори. Озовах се в огромна зала, светлината бе бледа, спрях, не знаех дали има някой вътре. Не различавах ясно нищо, освен едно–единствено огромно кълбо, което светеше в ъгъла като гигантски череп.

Внезапно, в дъното вдясно зад ниско бюро видях един човек да ме наблюдава. Пристъпих напред.
Сега го виждах ясно: среден на ръст, с къси крака, огромна глава и груби черти, цялото му лице бе чело, брадичка и скули, като изсечено от най-твърдо дърво. Челюст първобитно голяма, очи студени и възбудени. Изражението на лицето подредено и враждебно. Незабавно пораждат в теб увереност в две неща: този човек има вяра, този човек не се бои!
Записвам точно размяната на реплики. Още преди да се доближа до него, гласът му прозвуча някак уморено, презрително, изключително суховато:
– Какво желаете?
Не го бях чул добре.
– Какво казахте?
Гласът му стана по-нетърпелив и враждебен.
– Какво желаете?
За момент замълчах, настръхнал от ужас. Внезапно у мен се породи идея да си тръгна, без да обеля и дума. Но веднага се успокоих, усетих как този човек има право да се държи, както си иска. Тогава спокойно отвърнах:
– Искам да ви видя, нищо друго!
Лицето му грейна. За миг се успокоих, наслаждавах се на характерните му черти. След малко с по-топъл глас той каза:
– А! Това да! Но не беседи, страшно съм зает, нямам и секунда за губене. Напишете ми въпросите, които искате да ми зададете, ако са хубави, ще отговоря, ако ли не – няма!
– Нищо не желая да питам. Благодаря ви, само исках да ви видя. Ако искате се оттеглям.
Мусолини замълча за миг. Не знаеше какво да реши. Изведнъж попита:
– Къде сте учили италиански?
– В Италия. Дълги години живях в Италия. Първоначално посещавах лекции по право в университета в Рим, после – при други пътувания, защото обичах изкуството.
– Преди войната ли?
– Преди и след това. От години обаче не съм идвал в Рим и сега го виждам сякаш за първи път. Сега изпитвам странно, но не неочаквано усещане. Тук в Рим дишам същия въздух, който дишах ненаситно в Москва.
Като чу думата „Москва“, Мусолини подскочи. Лицето му светна. Изобщо не съм очаквал такава нетърпеливост и топлота. Подаде ръката си сякаш искаше да ме хване за рамото, да не си тръгвам, и каза с друг тон, вече съвсем не толкова уморен и враждебен:
– От Русия ли идвате?
– Да, бях там и прекарах четири месеца, за да изследвам болшевизма.
– Е, тогава аз съм този, който ще ви интервюира, аз ще питам, а вие ще отговаряте.
– Прекрасно.
– Какво правят тези руснаци?
Никога няма да забравя думите: „questi Russi!“. Тази фраза бе изпълнена със странност, топлота, безпокойство. Интересът му бе като на човек, който пита за родственици с които се е скарал.
– Трудят се. Полагат свръхчовешко усилие, за да създадат един нов свят. Тук в Рим открих големи сходства между болшевизма и фашизма.
Той рязко се обърна и ме изгледа, сякаш искаше да ме прониже със суровия си неспокоен поглед.
– Какво искате да кажете?
– Това, че тук и в Москва открих същото жестоко подчинение на човека пред обществото.
– Добре!
– Същото послушание. Същата омраза към малките свободи и същото усилие, за да бъде достигната голямата свобода. Там открих същия пламенен младежки ентусиазъм. Единствено в Москва и Рим има истински млади хора.
– Какво разбирате под млади хора?
– Това, че са готови да се жертват за една идея. Но преди всичко еднаквото в тези две столици на света е, че има нещо неопределено, неизмеримо, което витае и което вдишваш във въздуха, една вяра и една готовност.
Поколебах се за кратко, но после веднага си рекох: ще кажа какво мисля, пък каквото ще да става. След миг той рязко попита попита:
– А финансово? Как я карат?
– С големи трудности. Руснаците все още не са открили една по-дълбока вяра от икономическите теории. Прекомерно много пропагандират материализма. А когато селянинът се убеди, че няма нищо по-възвишено от човека, че няма никаква сила над него, тогава той не може, не е възможно да поиска да направи саможертви.
– Правилно!
Мусолини произнесе тази дума с увереност и благодарност. След малко каза: – Какво ви направи най-голямо впечатление в Русия?
– Две неща: Изхранването на децата и гениалната просветителска пропаганда сред масите.
– Ами Москва?
– Това е град, в който не се смеят, там се трудят.
– А лидерите?
– Прекрасни са. Троцки…
Телефонът иззвъня. Мусолини се наведе и се заслуша продължително. После каза рязко и суховато: „Да, да, без никакво преувеличение!“. И затвори телефона. След това се обърна и ми рече:
– Напишете какви въпроси искате да ми зададете и ще отговоря.
– Нямам въпроси, които да ви задам.
– Правилно!
И той ми подаде ръка. Когато излязох навън, неволно сравних наум Венизелос с Мусолини. Единият притежаваше женствена грация, привлекателно магнетичен чар, истерична, разпалена, ненаситна, дребнава душа на гениална, злобна стара мома. Другият носеше в себе си някаква мъжкарска дързост, обаяние, което не привлича, а те сграбчва, нещо отблъскващо и едновременно неустоимо. Мусолини бе мъжественият Венизелос.

„Една сила ме тласка към цел, която не познавам. Ще бъда неуязвим до момента, в който достигна тази цел; когато аз повече няма да съм ѝ нужен, и муха би могла да ме повали“. Тези думи на Великия Наполеон съвършено точно прилягат на мистичната вяра, обзела Мусолини в неговата мисия.
Мусолини притежава всички характерни черти на диктатор:
Първо, водещото при него не е някаква идея, а вярата. Мисълта и делото съвпадат, те не са две действия, а едно, неразделно, защото не произтичат от интелекта, а от вяра. Сега или никога! Ето викът на историята, който грабва повеляващо във всеки един момент човека на действието.

Това е викът на Мусолини. Ядрото на неговата сила не е в диалектическата логика, а във волята. Една воля, снабдена с оръжия последна дума на напредъка, за да постигне мистичната си цел – която разумът не познава или може би открива непрестанно, докато волята пресъществява реалността – да преобразява най-позитивните съвременни средства.

Второ, той е готов да умре във всеки един момент. Мусолини живее в трагична атмосфера. Всичките му пози, които на нас – нямащите вяра, на нас дребните, разумно мислещите – ни изглеждат театрални, за Мусолини са искрени, тях той възприема с дълбоко романтичен плам, преживява ги трагично. Един безразличен интелектуалец изпитва презрение, тъй като критичният му ум вижда единствено критичната страна, неизменно характерна за трагичните събития, когато ние не страдаме заедно и вътре в тях. Но в театралния момент Мусолини не разиграва театър. Той живее, страда, дава простор на волята си, бленува. Приел е на сериозно, опростенчески, трагично своята мисия: да спаси Италия.

Трето, Мусолини неизменно усеща върху себе си една сила да го тласка напред. Не може да спре. Ако спре, разбира, че е загубил. Това е най-характерната и най-трагична агония на Диктаторите. Те чувстват необходимост неизменно и неуморно да водят битка и да побеждават. Ако спрат, те са загубени. Загубени са, ако ги завладее колебанието, ако започнат да дискутират. Макиавели чудесно е формулирал трагичната съдба, която бичува всеки Диктатор: „За предпочитане е диктаторът да греши от прекомерен устрем, отколкото от колебливост, защото Съдбата принадлежи на един пол, с който трябва винаги да се отнасяме смело и дръзко, ако искаме да го укротим. Съдбата обича младите, защото е жена, а младите се отнасят с нея без особено уважение“.

Мусолини се осмелява и опъва много опасно своя лък – Италия. Какво ще стане ли? Ако се провали, неговите врагове ще кажат триумфиращо: „Не му ли казвахме ние?“ А дребните им души ще изкрещят доволно. Ако успее, приятелите му ще кажат победоносно: „Нали му казвахме?“ А дребните им души ще възликуват удовлетворени. Мусолини обаче действа така сякаш е подвластен на някаква по-висша от самия него сила. Той най-съкровено не се стреми нито към успех, нито към провал. Действа не като сила разумна, а като природна стихия. А независимо дали ще успее или не, единствено той и може би тъмната сила, която го е обладала и която обикновено наричаме „историческа необходимост“ или „съдба“, ще знаят, че са изпълнили своя дълг.

Какъв дълг? Да дадат с всички сили отпор на историята. Всеки, който воюва, тласка историята напред, независимо срещу какво воюва. Дори да тласка историята назад. Защото така своенравно, давайки отпор, поривът на живота, който се движи в обратна на неговото течение посока, е заставен да стане още по-насилствен. Върховният дълг – а това именно въплъщава Мусолини – е поривът, жизнеността, войнстващата вяра. Единствено мижитурките в живота са доволни, спокойни и настоящето им изглежда добро, правилно, почтено.

Следователно, най-дълбокото сходство между Фашизма и Болшевизма се свежда до това, че и двете политически течения изпълняват своя върховен дълг. И двете, без да искат и да го знаят, са верни съратници. Днес три са сякаш върховите личности, имащи право да сътворяват по свой образ и подобие хората: Ленин, Ганди и Мусолини.

Ганди действа в сърцето на Азия, сред тъмна маса от триста милиона, пробуждайки съзнанието на дремещия Изток. Онова, което Тагор иска да постигне със своите идеологически отвари – да обедини Европа с Азия – Ганди подготвя, обикаляйки босоног из Индия, борейки се да освободи индийците от бедността и нищетата, от незнанието и от Англия.

Ленин и Мусолини, единият по-близо до нас в Европа, другият на предела между Европа и Азия, проправят два различни пътя и насилват действителността да ги последва. Днес всяка страна, ще-не ще, се разкъсва между тези два пътя. Не само всяка страна, но и всяка душа. Ще речете: „Но ние не искаме да сме нито болшевики, нито фашисти. Изгубен ли е правият път?“

Изгубен е. В критичните исторически времена правият път се губи. Именно заради това тези времена са критични. Губи се нормалният ход. Необходимо е – независимо от това дали си човек или народ – да направиш скок. Хаос цари между стария свят, който все още се спасява, готов да рухне, и новия, в който ни тласкат икономическите и психологически следвоенни нужди. Трябва да скочим. Онези, които не могат да направят скок, ще паднат в бездната.

Сходствата между Болшевизма и Фашизма са големи и се свеждат до-насилието, с което те боравят, за да подчинят човека на цялото, до строгите ограничения на личностната свобода, безпощадната дисциплина и послушание в сферата на производството и потреблението, в политическите и обществени прояви, омразата към парламентаризма и либералната демократична идеология, редът и сигурността, незабавното потъпкване на всякаква реакция. Темпото е безмилостно.

Но приликите се изчерпват със сходствата в методите – целите са съвършено различни. Фашизмът подкрепя и използва старите кумири – заставяйки ги да действат в рамките на задушаващите италиански граници. Този режим опасно насажда патриотични чувства и подкрепя католицизма. Зачита собствеността и воюва със съмнителни средства, за да регулира борбата на класите. Понякога фашизмът се явява като революционер, понякога като консерватор, а друг път без какъвто и да било синхрон се връща назад. Иска да съчетае, да приведе в хармония посредством налагащата сила на държавата всички разнородни обществени интереси.

Нещата все още са обтекаеми, приспособяват се, а това е трагичното, агонизиращо усилие на следвоенния човек. Онова, което прави усилието на фашизма изключително сериозно, е реалната рамка, в която действа. Каква е тази рамка? Редът, сигурността, нарастването на селскостопанското и промишлено производство, липсата на стратокрация, трудът и упоритостта.

Какво ще се случи, когато Мусолини няма да го има? Това е тревожният въпрос, който поставят със страх врагове и приятели. По моему, цялата тази желязна фашистка организация по своето естество е податлива рязко да направи завой от крайно дясно към крайно ляво. Нека вземем предвид и още нещо: Най-напред хаоса, до който ще доведе едно голямо сътресение във фашизма, а именно, смъртта на Мусолини, евентуална злощастна война или провалът на прекомерно напомпаните днешни надежди, второ, натискът, на който днес в Италия са подложени всички либерални, социалистически и комунистически елементи и които биха могли да се надигнат с неудържима ненавист, и трето, непостоянната, изпълнена с богато въображение, гореща и лесно задоволяваща се природа на италианския народ – тогава е възможно Мусолини да не е нищо друго, освен суровият-предвестник на Ленин в Италия.