Как екскурзоводите в своите беседи да отидат отвъд историческите и географски книги, да правят своите изследвания в сърцето и душата на един град: разговор с инициаторката на проекта Tell me a Story Ренета Палова.
Наскоро бях в Ротердам по покана на организаторите на един проект, който се опитва да промени туристическото възприемане на местата, стандартните, клиширани разходки. Проект, в който малките истории, преразказвани в продължение на години, стават важни, превръщат се в посредници между хора от различни страни, предавайки атмосферата и духа на местата. Именно така се разходих из Ротердам, научих няколко интересни истории – за една тайна градина, за едно куче, за кюфтета и за Ханс, събирача на аудионосители, който 30 години ги складира в малкото си магазинче, където можеш да намериш какво ли не.
Накратко Tell me a Story е европейски проект по програма „Учене през целия живот”, в който партньори от осем европейски страни обединяват усилия да открият интересни истории за различни градове и региони в Европа. Това са: Бон във Франция (Бургундия), Moнтепулчано в Италия, Пулкау в Австрия, Ротердам в Холандия, Toрo в Испания, Трансилвания в Румъния и Добрич в България.
Това е проект за оригиналността в екскурзоводство. Целта му е да подкани екскурзоводите да ползват различни градски истории в своите беседи, да надникват отвъд историческите и географски книги, да правят своите изследвания в сърцето и душата на града и да предават на туристите атмосферата на местата, които посещават.
Събраните (авторски или адаптирани) 54 истории са публикувани на уебсайта на проекта, а 29 от тях влязоха и в книга. Предназначението на тази селекция е, от една страна, да служи като вдъхновение и подсказка за нови идеи, а от друга, на тяхна основа е разработен онлайн самоучител на български, холандски, френски, унгарски, немски, италиански, румънски и испански.
С Ренета ПАЛОВА, инициатор и координатор на проекта, разговаряме за идеята, реализацията, целта.
Как стигнахте до идеята за този проект?
Постепенно. Няколко години се занимавах с проучване на лингвистичния пейзаж на различни европейски градове – в по-голямата си част не толкова известни туристически дестинации. Допирът до атмосферата, споделените лични истории, свързани с градската култура, историята и всекидневието могат да направят всеки район, град или квартал привлекателен, загадъчен, интересен. Пътувам много и често се включвам в обиколки с екскурзоводи. Установила съм, че екскурзоводски беседи, които включват необичайни градски истории, лични преживявания и дори „издънки”, ме правят по-съпричастна, увличат ме. Беседи на български обикновено няма и според мястото се включвам в групи с английски, немски, руски… Екскурзоводите обикновено питат за националността на хората в групата си и няколко пъти ми се е случвало да се обърнат към мен на български, било то и с няколко думи, и това истински ме е радвало и ме е карало да се чувствам по-комфортно. Мисля, че оттам дойде връзката между разказването на истории и умението за изразяване на различни езици. И не на последно място, многогодишното ми съпреживяване на „Лигата на разказвачите” подсили вкуса ми към различните и непредвидими лични истории, които, когато са добре разказани, стават истории на повече хора.
Как се събират истории – според вашия опит и според този на партньорите ви?
Със слушане, говорене и писане. Навсякъде се срещахме с местни хора, говорехме с тях, слушахме понякога повече, друг път по-малко увлекателни разкази, събирахме идеи, впечатления и накрая всеки от нас седна и просто написа историите от своя град – като някои от историите представляват адаптации на разказаното от местните, а други са авторски, базирани на лични преживявания и впечатления.
Какво е важно, за да бъде една история „избрана” за вашия проект ?
На първо място да е релевантна с идеята на проекта ни – да е подходяща за екскурзоводски беседи, т.е. да е свързана с определеното място – град, регион. Да разказва за тамошни места или събития, които са по-малко известни и популязирани, или да описва лично преживяване, личен поглед към историята, културата или архитектурата на мястото. С особено удоволствие „избрахме” истории за храни, напитки, необичайни магазини и забавни случки, които освен че предизвикват усмивки, показват и характерното местно чувство за хумор.
От значение за избора ни бяха оригиналността на идеята и на изразяването, както и потенциалът на историята да бъде пренесена в друга среда, да вдъхнови читателя да потърси сходни истории в своя град. Поради това, че превеждахме историите и разработвахме езикови уроци по тях, за нас беше важно да изберем разбираеми истории с ясен изказ.
До каква степен една история, особено ако не е авторска, а фолклорна да речем, дава истинска представа за мястото?
Когато става въпрос за разказана история – била тя авторска или фолклорна, се търси по-скоро представа за атмосферата, за облика, за „градскостта”, за преживяванията, които носи едно място. Историите в по-голямата си част не предлагат точна информация за мястото, такава информация дават историческите и културни факти. Определено смятам, че историите създават истинска представа за града – за духа му, за случващото се там, за местата му. И това, което е много важно за реалното докосване до един град – историите създават представа за хората, които живеят в него.
Имате ли любима история сред всички събрани 54 и коя е тя?
Имам поне по една любима история от всеки град, но може би най-много ме зарадва историята за това как съдът на френското градче Бон (Beaune) е назначил служебен защитник на насекомите, които унищожавали лозята и били нарочени за изтребване, и как адвокатът реално пледирал в тяхна защита.
Има ли пресечни точки между българските истории и тези на останалите страни, участващи в проекта?
Колкото и събраните истории да са неповторими за всяко място, пресечни точки, разбира се, има. Това беше и търсен ефект – искахме историите за всяко място да дават идеи, да подсказват какво може да бъде разказано и другаде. Пресечните точки са по-скоро в темите на историите, които ние формално сме категоризирали: природа, събития, храна и напитки, необичайни магазини, филми, литература, архитектура, личности. Самите истории са доста различни и силно повлияни от психологията на мястото и на разказвачите. Нашата цел бе да съберем истории, които да „добавят стойност” към нашето европейско партньорство, да постигнем някакъв баланс между неповторимостта на историите за едно място и възможността те да се използват в друга страна/културна среда. За това беше важно историите да изразяват местната култура и в същото време да могат да бъдат адаптирани към друга културна среда.
Какво ново вие научихте за своя град от историите, които събрахте за проекта?
Историите за Добрич, които събрахме, са не само за града, а за цялата област. Харесвам вълшебните места край морето, малките градчета и някак естествено ми дойде да събираме и разказваме истории за целия регион. За мен, разбира се, бяха по-интересни историите за съвсем неизвестни и „забутани” места и комедийните или фентъзи сюжети, които споделяха приятели и мести хора, но беше необходимо за намерим баланса между това, което е интересно за човек, отраснал тук, и такъв, който тепърва се запознава с мястото. Новото, което научих за Добрич, е историята за създаването на църквата „Света Троица”. Тази църква е своеобразен духовен символ на града, като всеки местен жител я приемам като нещо неизменно, кръщавала съм сина си там, приятел е рисувал новите стенописи в нея, но чак сега научих, че нейното изграждане и изрисуване е дело на двама забележителни българи – архитекта Петко Момчилов и иконописеца Господин Желязков. Естествено мога да разкажа по една любопитна история за всеки от тях. Още като студент, едва на 28 години, Момчилов печели конкурс за построяването на два моста в Европа – единия в Будапеща, а другия в Санкт Петербург. След повторно разглеждане и оценяване младежът е класиран на второ място, а спечелилият първото е… знаменитият френски строителен инженер Густав Айфел. Желязков пък като студент по църковна живопис в Русия, е забелязан от самия Иля Репин, който го кани в майсторския си клас. Стават приятели, маестрото въвежда ученика си сред елита на Санкт Петербург. По-късно двамата продължават да поддържат връзка от разстояние, а иконописецът кръщава двете си дъщери Вера и Надя, както се казват и децата на Репин.
Какво ново за другите, непознатите разбрахте от техните истории?
Градовете, които партньорите избраха да бъдат включени в Tell me a Story, бяха непознати за мен и всичко, което разказаха за тях, ми беше ново. Изключение прави Трансилвания, където съм проучвала лингвистичния пейзаж. Този регион е двуезичен и това се оказа много интересно не само в лингвистичен план, но и при историите, които събрахме, тъй като те отразяват характера и духа съответно на унгарците и румънците, които живеят там.
А за себе си какво повече научихте?
След повече от четири години, прекарани във визуално представяне на културните специфики на града – градските знаци и символи, сега се занимавам с представянето му посредством преживявания и истории в него. И като в приключение съм въвлечена да откривам как всеки град има свой собствен жив и съвременен изказ и колко непредвидимо и интересно може да бъде разчетен той.
Сайтът на проекта Tell me a Story
