„нагоре по реката назад“, Пламен Антов, издателство „Жанет 45“, 2024 г.
Пътеписът е преди всичко философско размишление, убеден е полският писател и журналист Ришард Капушчински. Той е привърженик на идеята, че пътеписът, както и репортажът не са свързани толкова с физическото преместване в пространството от точка А до точка Б, колкото с пътуване навътре – повече в дълбочина, по вертикала, отколкото по хоризонтала.
Вероятно днес, когато последните диви светове вече са открити и когато във всеки един момент можем да видим какво се случва в другия край на планетата, това е посоката на повечето пътувания. Върху географските карти отдавна няма бели петна, а картографите вече не рисуват върху неизследваните територии фантастични чудовища със съответния предупредителен надпис: „Тук живеят драконите“. Да, светът е ясен и онова, което можем да видим всеки път по нов начин, е различната гледна точка – на писателя, на пътешественика, на разказвача. Такава различна гледна точка ни показва и поетът и литературен изследовател Пламен Антов в новия си сборник с разкази „нагоре по реката назад“.
Героите на Пламен Антова пътуват по вертикала, независимо дали става въпрос за експедиции в джунглите на Южна Америка, за обиколка на атонските манастири, за пътуване към Дамаск, или за спиране в малък манастир в Мустанг. Независимо дали пътуват с лека раница из Хималаите, или предприемат с лодка пътешествия по пълноводните реки във Венецуела – героите прекосяват тези светове с поглед, вперен навътре. „Не обичам туристите, не обичам да ме наричат така, по-добре пътешественик или скитник“, пише Антов.
Впрочем тези разкази са на ръба между жанровете – между художественото и документалното писане. В тях има автобиографични моменти, но би било грешка да ги четем като мемоари. В тях има фикционалност, но пък не можем да не си дадем сметка, че срещата с поета и философ Цочо Бояджиев по атонските пътеки, описана в последния разказ – „Опит за изтръгване на гвоздей“, най-вероятно е истинска. Както и още един куп автобиографични моменти.
Тези девет разказа не са събрани механично в сборник, всички тях ги обединява идеята за пътя. Ключовите думи за този сборник са пътешествия, експедиции и откривателство. По онзи начин, който швейцарецът Никола Бувие описва в „Употребата на света“ двегодишните си странствания от Женева до Индия. „Пътуването предоставя поводи за разтърсване“, пише Бувие, а в новата книга на Пламен Антов можем да открием достатъчно такива поводи.
Но въпреки че става въпрос за прекосяване на далечни и екзотични светове, в тези разкази по-скоро важни са проблемите на цивилизования свят – за търсене на автентичното, подмяната на ценностите, мизерията, която се продава добре на туристите, за симулакрума на Бодрияр, експлоатацията на ресурси, опасността от масовия туризъм и колониалното мислене, за това, че „Западът е победен от собствената си победа“, както пише Антов.
Но ето парадокс – въпреки съпротивата срещу консуматорския свят, гледната точка на героите в почти всички случаи е на западния човек, на човека, който идва от развитите цивилизации. И затова, въпреки че героите на Антов често пътуват с лека раница на гръб, ясно усещаме целия багаж, който носят – ерудицията и културните препратки, масовата култура, от която няма как никой да избяга, освен ако не става въпрос за някой представител на последните диви пламена край Амазонка. В тези разкази става въпрос за литература и философия, за Омир и Гьоте, за Хегел и Джойс, за Керуак и Екзюпери.
Дори пейзажите се сравняват с познатия свят – в един от разказите главният герой разказва как наблюдава отдалеч пастир, който извежда стадото в планината, и въпреки че става дума за Южна Америка, всичко наоколо – миризмата на тор, интонацията, с която разговарят местните хора, го връща в Берковския балкан, в Гаганица.
В отделните разкази няма много герои, но има много диалози – между баща и дъщеря, между съпруг и съпруга, между спътници, туристически гидове и клиенти, между случайни странници, срещнали се на пътя. Но това, което поразява, е, че тези диалози в повечето случаи приличат на един голям вътрешен монолог – разговор със себе си, спор, който се води между двама равноправни събеседници, които толкова добре се познават, че в един момент гласовете им се сливат и не е ясно кога говори детето, кога съпругата или бащата, кога датчанинът, когото главният герой случайно е открил в тъмното върху нара на една монашеска килия в Тибет.
И ако ги нямаше тези диалози, разказите можеха да бъдат четени и като философски есета, които говорят през образа на Другия за проблемите на съвременния свят.
Времето, не географията, е същинският герой на цялата книга; времето изобщо е същността на географията, това търся, него искам да разкажа, пише Пламен Антов. А аз през цялото време, докато четях книгата, се питах дали тези истории можеха да се случат и разкажат на познати места – в Белоградчик, Пловдив, в Рила, Пирин или Родопите.
И най-вярното описание за тази книга – писането като опит за разбиране, открих в последния разказ. Докато героят седи пред стотиците монашески черепи, нагъсто наредени върху дъсчените рафтове в един атонски манастир, той си дава сметка, че в тяхното мълчание е отговорът на всичките въпроси, които иска да зададе.
Но за какво да ги питам тях, анонимните, преживели дните си в нищета, в труд по сиромашките манастирски лозя и градини, дремещи стоешком в сумрачните кьошета на манастирските църквици, подпрени на колоните, зъзнещи от студ през зимата в излинелите си раса, вмирисани на кисела пот и телесна нечистота през лятото. Писането е опит за разбиране, само опит за разбиране – за нас, на които нищо друго не ни е останало, изгубилите реалността. Опит за изтръгване на изгубените значения.
