Интервю с виолончелиста Валентин Радутиу за неговите учители, за срещата му с пианиста Евгени Божанов и за „циганското ухо”, което всеки музикант трябва да притежава.

Виолончелистът Валентин Радутиу дойде в България за първи път в края на май, за да свири в дуо с българския пианист Евгени Божанов. Двамата откриха Шестия международен фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща“ в Пловдив, след което гостуваха и на Софийски музикални седмици. Следващата българска дестинация на дуото е „Варненско лято“ – концертът им е на 8 юли в Художествената галерия. Предстоят им записи на компактдиск за Hänssler Classic и поредица от участия на престижния Schleswig-Holstein Musik Festival през август.

Това, което свързва много тясно двамата млади изпълнители, не е само Германия, където Радутиу е роден, а Божанов се е обучавал след 2001 г. Те са разказвачи. И когато един изпълнител има определени търсения в звуковата палитра на своя инструмент, той неизбежно има нужда и от съмишленици сред партньорите си за камерна музика. Именно звукът е най-привлекателната част от пътуването, което слушателят предприема, сядайки в концертната зала, за да слуша дуото Радутиу-Божанов. Необикновена е звуковата картина, която двамата рисуват, при това винаги в много близък контакт, от който остава усещането, че ти говорят, разказват, дори вокализират. Този техен рецитал, включващ романси от Чайковски в аранжимент за виолончело и пиано и две сонати – от Брамс и от Рахманинов, няма за цел да изумява с виртуозност и блясък, а да приобщи публиката като на уютно четене на приказки край камината.

Аз мисля, че човек не търси и не намира най-подходящите си партньори, а когато ги срещне случайно, от дума на дума разбира, че си пасват. Така се заражда някаква идея, която започва да се развива, и следват концертите, естествено. За мен е голямо щастие, когато можем дори без думи, инстинктивно да се разбираме – може би това е най-важното в камерната музика всъщност,сподели след гостуването в Пловдив пианистът Евгени Божанов, известен с уникалния си подход и търсенията си по отношение на звука.

Като „истинско вдъхновение“ определи работата си с българина младият германски виолончелист Валентин Радутиу. Той самият има интересна биография с респектиращо начало.

Българската публика не ви познава. Разкажете ни за вашата кариера и за първите стъпки в музиката, които правите благодарение на баща си.

Да, баща ми е моят първи учител. Родителите ми са румънци по произход, но аз съм роден в Мюнхен. Баща ми ми преподаваше в продължение на 8 години, което е доста необичайно според мен, но за мен беше прекрасен и много успешен период, защото му дължа основата, която ми даде в свиренето на виолончело. Още бях ученик, когато отидох на уроци при Клеменс Хаген в залцбургския Моцартеум. По-късно се обучавах и при Хайнрих Шиф във Виена, после в Берлин при Давид Герингас – те са важните учители в моя живот. Трябва да призная, че много се гордея с това – те са фантастични челисти. Хайнрих Шиф със сигурност е един от водещите изпълнители на ХХ век, Герингас също.

Тези големи имена ваш избор ли бяха? Ваш и на вашия баща?

Съвсем нормално в пубертета идва моментът на бунта на сина, проява на инстинктите, които трябва да има всяко дете. С баща ми имахме прекрасни моменти, но дойде време за промяна. Другото беше късмет – някой ни препоръча да отидем при Клеменс Хаген – виолончелиста на прочутия Хаген квартет, който също е студент на Хайнрих Шиф. Беше фантастична промяна за мен, защото е чудесен не само като педагог, но и като човек. Много ме подкрепяше и балансираше между необходимостта да ме научи на най-важното като инструментална техника, но и да ми дава свобода да се развивам като личност. Клеменс Хаген разчита много на инстинкта, казваше, че сигурно е родил с виолончело в ръка. Свиреше ми, за да ми показва какъв звук търсим. Много силно ми повлия.

После идва периодът с Хайнрих Шиф.

Познавах го още от малък, той ме чу и ходих на няколко урока при него. Това беше чудесно време, защото завърших училище и беше важно да продължа обучението си. Обожавал съм Хайнрих Шиф през целия си живот – той е невероятна личност и да уча при него във Виена беше истинско вдъхновение. Но той реши да се оттегли за известно време от преподаването, което ми даде възможност да се преместя при Давид Герингас. Това е много рядък шанс – много малко челисти са имали моя късмет с точно тези двама преподаватели. Те разшириха мирогледа ми неимоверно.

Наистина невероятни личности са ви повлияли в началото на кариерата. Сега какво мислите за майсторските класове? Имате ли нужда от такива изобщо?

Интересно е да чуеш други преподаватели, дори да чуеш как се преподава на други колеги, да се срещнеш с хора, при които нямаш възможност да учиш. Не е лесно да дадеш важни насоки на някого, когото срещаш само за няколко часа. Често зависи от ученика. Някои умеят да си откраднат по нещо, защото това е професия, в която трябва да умееш на практика да си крадеш тънкости от всекиго, стига да можеш. Ако си нащрек и в точния момент схванеш магическата формула, тогава майсторският клас може да се окаже фантастично полезен. В крайна сметка обаче, трябва да откриеш своя път и своя глас, защото в наше време има много информация, можем да гледаме и да слушаме. И за някои млади музиканти може да се окаже доста объркващо постоянно да са на майсторски класове – големите имена могат да се превърнат в мания, а какъв е твоят личен подход, как трябва да звучи твоята интерпретация?

Може би сега диригентите имат по-голямо влияние над солистите?

Също и пианистите.  Ето, тук мога да кажа, че никой през последните години не ми е повлиял така дълбоко като Евгени Божанов. Но аз съм напълно убеден, че трябва да се отдалечаваме от тази толкова сериозна обвързаност с инструмента, която неизбежно си създаваме. Тя е важна, но пианистите, например, мислят много по-абстрактно. С Евгени споделяме обща страст към звука, но той в това отношение има истинска вдъхновяваща сила. Това не може да се преподаде. Един негов състудент от Дюселдорф ми разказа за Евгени и трябва да призная, че за около седмица бях абсолютно обладан от идеята да го срещна. Изслушах и изгледах в интернет всичките му записи, после се обадих на моя приятел да ни свърже и така се запознахме и започнахме да свирим заедно. Вече изградихме според мен много силна връзка и често изнасяме концерти. Тази програма, която изпълнихме в Пловдив и София, ще я представим на важни фестивали това лято, като например Шлезвиг-Холщайн. Разработваме Сонатата на Сергей Рахманинов – търсим и откриваме детайли, за да създадем нещо много изискано, ако мога така да се изразя. И ни предстои да я запишем за компактдиск, заедно с 10 романса от Чайковски.

Как искате да ви запомни публиката, какво й предлагате да слуша във вашите компактдискове?

Искам да намеря своя собствен ритъм и се надявам това да се отразява в много неща: може би най-вече в избора на репертоар и най-важното – начина на свирене, звукът, който е върховото постижение за всеки инструмент, защото така различаваме изпълнителите на първо място. Както винаги знаеш, че слушаш Лучано Павароти. И така компактдисковете се превръщат в инструменти за изграждането на една кариера. Те са като визитка, която можеш да дадеш на хората, за да те опознаят. Този бизнес не е вече какъвто беше преди, в 80-те години. Сега има интернет и всички проблеми, за които дори не искаме да започваме разговор. Но когато хората отидат на концерт, понякога се изкушават да си купят диск. И ще кажа още, че човек може да се учи от записите си, да сравнява… нищо, че има записи, които после дори не ти се иска да чуваш отново. Но след 10 години може пък да си кажеш: „О, ама аз свиря доста добре тук“. А и ето, сега си мисля, че с Евгени Божанов имаме чудесна перспектива с нашия запис на Рахманинов – Соната. Ще се постараем да направим нещо само наше, което да бъде забелязано и да не бъде като всички останали записи на творбата, а с нашия принос към звученето.

За това ще допринесе и вашето прекрасно италианско вилончело, изработка на Франческо Руджери от 1685. Но открих, че на него свирите и джаз. Дори вече имате записан албум – Remembering The Rain.

Да, дискът ми беше издаден съвсем наскоро. Джазът е може би моята тайна страст, защото досега не я бях показвал на света. Получих тази възможност, защото отново по щастлива случайност се срещнах със страхотни джаз музиканти – Бенямин Шефер и Маркус Рийк, и направихме записи. Опитах се да покажа какво може да произлезе от виолончелото в джаза – както певците, саксофонистите, басистите – да произведа красив звук на виолончело, защото вече споменах, че интуицията е много важна за мен като изпълнител. Аз съм обучен много стриктно, от много интелигентни музиканти, но понякога имаш нужда да оставиш всичко това настрана. Случвало ми се е да се разочаровам от хора, които са чудесни класически музиканти, а се оказва, че не умеят да се шегуват и да си „играят“ с инструмента, примерно по радиото, да изсвирят нещо не толкова сериозно с „циганското ухо”, което всеки музикант трябва да притежава. Аз го имам – имам добър слух и въображение и това ме обогатява. А срещата с джазмените ти помага да видиш колко различно може да звучи всичко, колко различно мислят и приемат вдъхновението на момента. В музиката не бива да си обсебен от идеята за единствената истинска интерпретация. С тях седнахме и посвирихме някои стандарти с малки импровизации, без дубли, защото джазът не може да се монтира. Но новият ми компактдиск, който вече е записан и след няколко месеца ще е на музикалния пазар, е съвсем класически, въпреки че пак има някаква изненада – това са три концерта: от Йозеф Хайдн, Карл Филип Емануел Бах и нещо по-рядко – транскрипция, направена от Касадо, на един от концертите за валдхорна на Моцарт. И друг път съм свирил транскрипции, аз самият съм правил някои – и това, разбира се, бяха моите младежки изтъквания. Но сега за мен е по-важен звукът.