0
928

Пътят, който те връща

„ Германии”, Владислав Христов, изд. „Ерго”, 2014 г.

germanii1Ще започна с наблюдение, което обичайно е по в края на едно мнение за стихосбирка*, за поезия. Напоследък прочетох поетически книги с толкова много думи в тях, така натъпкани или фриволно размятащи се, толкова обяснителни (а поезията не ни „дължи” обяснения), че прецизният минимализъм на поезията на Владислав Христов, вниманието към детайла, простотата, финото изразяване ми въздействаха повече, отколкото другото. И още нещо, което ценя и ми се иска да споделя – има някаква вярност у него към търсения поетически път, стил, изразност, към предишните поетически книги, което всъщност е вече едно намерено поетическо аз, осъзнато и избрано.

А сега – за смисъла. Книгата „Германии” гради стъпка по стъпка, следвайки „пътя” на възприемането на поета, един калейдоскопичен, неравноделен, външно-вътрешен образ на една Германия, която всъщност няма как да бъде една (има ли нещо, което да е едно всъщност), тя е сбор от обективизации на гледки, впечатления, действия или мимолетни чувства. Много ясно личи отказът в тази книга от сътворяване на единен образ. Отстояват се постепенността, пътуването като запознаване, движение и виждане – по и на „коридорите на хотела”, „когато бутам количката с бельо”,  на опустелия след коледния базар площад, на сутрешните пияници, които „атакуват закусвалнята”, на „препарирания бухал”, чието ляво око понякога пада, на висящ от полилея ангел, на „липсата на некролози”, защото там хората „от работа забравят да умират”, „същите сухи листа/на летището”….

Всяко наблюдение получава своя дълбок смисъл вътре, у поета. Така то става друго, другото на видяното, превръща се в усещане за липса, отсъствието на моето, родното, онова, което сега е далеч и което там, по-скоро тук, в Германии-те ме прави чужд и различен, много повече там, „на 2000 километра…, където „доматите зреят…”. Емигрантската тема рядко е получавала в българската поезия такова силно поетическо превъплъщение, толкова дълбоко и    емоционално въздействащо изразяване. Книгата на Владислав Христов наистина е със свое, бих казала уникално, ако не беше такова клише, но да, със свое самостойно и запомнящо се място в днешната българска поезия.

 

искам да умра

в малко немско градче

никой да не разбере

за моята смърт

да минат дни

да се вмирише целият квартал

чак тогава от благоприличие

един съсед да ме попита

как съм със здравето



* мотото на книгата:

„ – Какво сънуват скитниците, мамо?

Дали сънуват път или пък къща?

– Сънуват пътя, който винаги ги връща.”

Людмил Станев