Филмът „Прегръдката на змията“ бе представен в рамките на програмата „Психоанализа и кино“ по време на СФФ. Настоящият текст разглежда основните акценти, дискутирани със зрителите по време на публичното му обсъждане през март 2016 г.

„Някога сънувах бял дух, който не знае как да сънува.

Това е болест и единственото лечение е да се научиш да сънуваш.“

                                               Шаман от делтата на Амазонка

Embrace of the serpent; режисьор Сиро Гера, сценарий С. Гера, Жак Тулмонд, по дневниците на Теодор Кох-Грунберг, оператор Давид Гайего, продукция – Колумбия, Венецуела, Аржентина 2015. Номинация за Оскар за чуждестранен филм 2016, награден в Кан с C.I.C.A.E. Award 2015, най-добър филм на Латино-американския фестивал 2015 и др.

Контекстът

„Прегръдката на змията“ е първият филм, сниман в Амазония през последните тридесет години, и първият филм от Колумбия, номиниран за Оскар. Сценарият ни въвежда в два момента от историята на Амазония – началото и средата на ХХ век. Филмът е основан на дневниците на първите учени, изследвали тази територия. По професия Тиодор Кох-Грунберг (Theodor Koch-Grunberg) и Ричард Шулте (Richard Evan Schultes) са ботаници и тяхното любопитство ги поставя в контакт с унищожението на племената, населяващи делтата на реката. Макар и безпощадното завладяване на Америка от Колумб да е добре документирано, малка част от съвременниците ни знаят, че унищожаването на тази култура продължава и до днес. Докато снима своя филм режисьора Сиро Гера осъзнава, че Амазония, така както е описана в дневниците и заснета на фотографиите на двамата учени, отдавна не съществува. Черно-белите снимки на местните племена са неговото основно вдъхновение, но и основание за тъга заради прозрението, че животът им никога няма да бъде такъв, какъвто е някога е бил.

Филмът през преживяването на зрителя

Още първите кадри подсказват, че се срещаме с нещо различно – изяществото на черно-бялата визия контрастира с погнусата от раждаща анаконда, която изяжда част от децата си. Великолепието и мракът стряскат спокойствието ни на европейци, свикнали с определен тип кино. Красивата визия рязко е заменена от отблъскващото усещане от образа на огромната змия-канибал, лежаща в слуз и плацента. Следва сцена, в която съзерцанието на шамана е нарушено, сякаш атакувано, от появата на белия човек. Но омразата и нахлуването скоро са заменени от прегръдката на култура, която не може да бъде еднозначно отхвърлена – зрителят интуитивно усеща, че тя е организирана около различен сетивен, емоционален и културен опит.

Изразните средства на режисьора Сиро Гура са преднамерено търсени, а подходът психоаналитичен: Идентифицирах се със съдбите на двамата изследователи, оставящи света зад себе си в своето търсене. Стори ми се същото, като да правиш кино: потъваш в мрака и не знаеш нито дали ще те отведе до светлина, нито колко време ще ти отнеме. Докато течаха снимките, си дадох сметка, че за да разкажа историята, трябва да се потопя във въображението си като в сън. Реших да възбудя чуждото асоциативно съзнание, като премахна цветовете и по този начин да активирам въображението на зрителя за негово собствено оцветяване. Защото една подобна лична Амазония е много по-истинска, отколкото истинската Амазония, която ние бихме показали.

Филмът действително ни потапя в свят, който не се основава на познатата ни логика. Свят, който трябва да бъде усетен, за да бъде разбран. Посланията му стигат бавно и мъчително до съзнанието ни чрез индианците и техните мистични вярвания и практики – те например тълкуват съдбата си като свързана с предците им и заобикалящата ги вселена. Употребата на Yage, известно още като Caapi или Ayahuasca[1], играе централна роля в живота на местните племена. То е най-употребяваното в западната култура халюциногенно растение, което се използва при приготвянето на така нареченото „вино на душата“. Индианците вярват, че растението притежава магични сили и е способно да освободи ума от материалния свят и да го срещне с духа на предците им.

Усилието да разберем посланията на филма дава плодове – най-важното от тях е, че жителите на Амазония привидно изглеждат далечни, но всъщност изповядват общочовешки ценности.

Белите изследователи и шаманът Карамакате се различават, но имат и важни прилики – те са хора на знанието. Прочитът на филма зрее и се оформя в нас – главните актьори са всъщност двете цивилизации, а филмът може да се разгледа като разказ за уникалността на срещата между тях. Двамата учени и Карамакате са мостът между културите, който става възможен, защото те развиват любопитство и доверие един към друг.

С тази идея наум зрителят може да се съсредоточи върху развитието на отношенията между бялата и амазонската раса. Моделите са основно два – на експлоатация и взаимно обогатяване. Вторият е показан най-вече чрез Тео и Ричард, които за разлика от каучуковите барони и мисионерите опознават живота на индианците в дълбочина и не злоупотребят с богатствата им. В резултат всеки от тях е допуснат до свещения ритуал, чрез който местното население влиза в контакт с прадедите и духовете. От особена важност са промените, които настъпват в умовете на главните герои. Първоначално те са подозрителни едни към други, а Карамакате е изпълнен с искрена омраза, но благодарение на контакта помежду си те все по-рядко се отхвърлят. Въпреки диаметрално противоположните си вярвания в едно отношение те са единни – безпогрешно разпознават и се противопоставят на насилието и злоупотребата във всичките им форми. В това отношение има градация – първоначално въпреки че разбират мотивите на Мандука (спътника на Тео) да застреля едноръкия работник, той и младият Карамакате са ужасени от постъпката му. Когато обаче се натъкват на жестокото асимилиране и суровите наказания на децата в мисията, тримата задружно се противопоставят на злоупотребата от страна на свещеника. Следват кадри, които все повече ни показват истинското лице на бялата раса – алчността, разрушението и упадъкът са разказани в няколко епизода. Първите два са от началото на века и разкриват размерите на експлоатацията на местните племена, осъществена от търговците на каучук и францисканските монаси. Когато Кармакате и Теодор стигат до крайната си цел, те откриват, че лишени от своята история и традиции, пазителите на свещеното цвете са се превърнали в алкохолизирани безделници. Втората половина от филма разказва за отношенията между Кармакате и Ричард Шулте. Зрителят веднага усеща, че светът се е променил към по-лошо – още при първата им среща Ричард се опитва да злоупотреби с шамана, но Карамакате разпознава мотивите му и казва: Ти си двама души, преди времето и във времето аз също се опитах да те убия. Истинска връзка между тях възниква, едва когато осъзнават, че имат нужда един от друг – Ричард не може да сънува и мечтае, а шаманът се е превърнал в chullachaqui – празна черупка, обвивка на човешко същество, което е загубило връзка с вселената. Докато ги придружаваме в тяхното пътешествие, което напомня едновременно „Сърцето на мрака“ и „Апокалипсис сега“, откриваме в какво се е превърнала Амазония 40 години по-късно. Може би най-зловеща е метаморфозата на религиозната колония – някогашните деца са вече възрастни, а пансионът и училището са се превърнали в секта. Начело отново е бял, който се е провъзгласил за месия, а християнските ценности са гротескно извратени. В една отблъскваща сцена идеята за Светото причастие (интернализацията като основа за развитието) е възприета конкретно и сектантите изяждат своя идол, който за тях е приравнен на Христос. Неволно правим аналогия с анакондата, която изяжда децата си.

Това е моментът, когато зрителят се докосва до мрачната страна на историята на Колумбия, когато се осъществява второто, пост-Колумбово завладяване на Америка. Оказва се, че процесът на ограбване никога не е прекъсвал. Каучуковите барони безогледно експлоатират местното население, като го подкупват с алкохол и го превръщат в роби. Под претекст, че спасяват осиротелите деца, йезуитите разрушават социалната система и вярванията на местното население. Ставаме свидетели как „цивилизацията“ изисква от адаптираните към климата и джунглата индианци да носят расо и превръща живота им в гротеска. Бялата раса унищожава всеки и всичко, за да постигне целите си.

Обръзът на Кармакате е централен – той е единственият устойчив герой във филма, който отчасти балансира ужаса, лудостта и тъгата. Не Христос, а шаманът е истинският носител на надежда, смирение и любов – той се стреми да съхрани живота и идентичността не само на индианците, но и на Тео и Ричард, а чрез тях и на тяхната раса. Той е духовният водач, който е способен да влезе в контакт със собствения си провал, а след това да диагностицира и посочи болестта на белите – ти не можеш да учиш, защото не уважаваш другите!

Карамакате добре разбира, че ако представителите на бялата раса не започнат да се отнасят с респект към местните племена, и двете цивилизации ще загинат. В края на филма той напомня на Ричард, че има мисия и тя е да се върне в своя свят. Изпраща го с думите: Дай им повече, отколкото искат!

Ричард във филма се чувства изоставен и загубен, но от биографията му знаем, че посвещава живота си на ботаниката и популяризирането на традициите на племената от Амазония[2].

След края на филма се връщаме към неговото начало с въпроса какво изяжда анакондата – плацентата или собствените си деца? Символиката е свързана с въпросите доколко и докога може да бъде съхранен животът? И кой ще оцелее? От филма научаваме, че експлоатацията доминира, а взаимното обогатяване на двете цивилизации е достижение на малцина.

Тълкуване

Би било грешка да разглеждаме филма само като критика на разрушителните мотиви на търговските и религиозни институции. По-дълбокият му смисъл е конфликтът между цивилизациите. Нито една от тях не притежава абсолютната истина върху каквото и да било, вярванията и ценностите им са еднакво валидни за техните представители. В този смисъл „Прегръдката“ прави важен принос като демистифицира местните племена и шаманите, чиито образи в ума на модерния човек са на диваци и шарлатани. В книгата си „Завладяването на Америка“ философът Цветан Тодоров ясно показва как бялата раса в лицето на испанските завоеватели конструира индианците като различни – и то не като какви да е, а като диваци. Според Тодоров отнемането на статута им на човешки същества „позволява“ те да бъдат претопени, а територията и животът им прекроени съгласно интересите на испанците. Психоанализата би тълкува този процес като заемане на супериорна позиция от страна на бялата раса и проекция на дивачеството в другия, в резултат на което вината от унищожаването и експлоатацията му се отрича и рационализира.

За разбирането на филма е важно да си отговорим на въпроса каква е символиката на раждащата анаконда? Тя е едновременно ключовата фигура от митологията на местните племена и метафора за Амазонка, която от хилядолетия е извор на живот за хората, растенията и животните. Не случайно заглавието на филма е „Прегръдката на змията“ – реката се грижи за всички живи същества, като осигурява тяхната прехрана, лечение и оцеляване. На свой ред те трябва да се грижат за нея, например да не ядат риба и дивеч до началото на дъждовния сезон. Взаимозависимостта, кръговратът и връзките на всеки с всичко са централни послания на филма.

Има ясни знаци, че пътешествието по делтата на Амазонка е също и пътешествие към себе си. Двамата учени и Карамакате са загубили истинското си Аз, но рефлексивният зрител ще се досети, че всички ние сме в същата позиция. Това е филм за инициацията и постигането на вътрешна свобода. Карамакате се опасява, че е загубил тази връзка и е празен отвътре. В хода на двете пътешествия той отново намира себе си и това му позволява да спаси живота на Теодор, а по-късно да помогне на Ричард да постигне цялостност. Думите му впечатляват: Някога сънувах бял дух, който не знае как да сънува. Това е болест и единственото лечение е да се научиш да сънуваш.

Първоначално двамата изследователи твърдят, че търсят магичното цвете якруна и нямат проблем със себе си. Шаманът обаче категорично отказва да им помогне до момента, в който осъзнават, че самите те имат нужда от каапи. Сънищата и виденията, предизвикани от растението обаче, не могат да бъдат разбрани, без да бъдат интерпретирани. В случая тълкуването е, че за да намерим себе си, е необходимо да изхвърлим всичко и да поемем по вътрешните си пътища, водени от нашите мечти и сънища. Те показват истинските ни желания, но не трябва да бъдат приемани буквално, а тълкувани. Опознаването на скритата ни страна е освобождаващо, но процесът често пъти е труден и дори ужасяващ. За целта ни е нужен посредник, роля, която в западната цивилизация се изпълнява от психоаналитик, а в амазонската – от шаман. И в двата случая посредникът е лечител, който интерпретира и поражда смисъл[3]. И в двата случая целта не е отстраняване на определен симптом, а подобряване на цялостното функциониране и интеграция на индивида чрез възстановяване на връзката между тялото, психиката и контекста.

Една съществена разлика е, че шаманизмът се опира на мистични вярвания, докато психоанализата на научна теория. Съответно шаманизмът не използва термини като фрагментация на Аза, но описва същото явление като загуба на душата (soul loss) и използва езика на животинската символика и духовните пътешествия. Аналогията присъства и във филма – Кармакате поставя символично огледало пред Теодор и Ричард, а заедно с тях и пред нас. Така ние също сме поставени в позицията си да рефлектираме върху вярванията, ценностите и начина си на живот. И да се запитаме дали не сме водени от предразсъдъци и не създаваме ли дистанция там, където би могло да видим прилики и да се обогатим. Теодор прави опит и се проваля. Ричард успява.

А, ние?

Библиография

Тодоров, Ц. (1982). Завладяването на Америка. Въпросът за другия. Издателство „Изток Запад“, 2010.

Davis, W. (2004). The Lost Amazon. The Photographic Journey of Richard Evans Shultes. Thames & Hudson, United Kingdom.

http://www.vice.com/read/embrace-of-the-serpent-is-a-violent-psychedelic-film-about-the-colonization-of-the-amazon, изтеглен на 13.02.2016

https://www.youtube.com/watch?v=kmj14mn10RI, изтеглен на 27.03.2016