„Коментари към Николай от Куза. De non aliud. De possest. De mente“, Алексей Лосев, превод Георги Каприев, издателство „Изток-Запад“, 2025 г.

Започвайки с констатацията: от времето на Парменид и първите елейци до времето на Николай от Куза са две хилядолетия, е наложително да се добави, че преводач на „Коментари към Николай от Куза“ е проф. Георги Каприев. Той е и автор на предговора и научен редактор[1]. Вероятно защото за хора като него и като Алексей Лосев това е епохата на Едното. Трудно е да си представим подобна академична абстракция като дом. А още по-трудно е да повярваме, че този дом може да бъде не само обитаем, но и уютен и че в него един човек може да живее от края на XІX почти до началото на XXІ век[2]. В своите ученически и студентски години самият аз нерядко пребивавах там. Казвам „нерядко“, но истината е, че там бях по-често, отколкото вкъщи. Общувах с книгите на Лосев по-съкровено и по-интензивно, отколкото със собствените си родители. Очерците по история на античната естетика, безбройните му изследвания върху Платоновото учение за идеите, върху античния космос и съвременната наука, върху философията на името при неоплатониците бяха прозорците, през които гледах света. Тогава коментарите към трите трактата на Николай от Куза: De non aliud („За не-другото“), De possest („За битието-възможност“) и De mente („За ума“) не бяха известни. Вярваше се, че са изгорели през 1941 г., когато по време на бомбардировките над Москва изгаря домът на Лосев. Но фактът, че ги има и че са писани във възможно най-тежките времена – през трийсетте, когато Лосев е осъден и пратен на каторга в Соловки, и малко по-късно, в годините на войната, придава на тези текстове още едно измерение. И то е, че освен дом, Философията може да бъде и времеубежище, и бомбоубежище. При това в най-буквалния смисъл на думата. Днес е практически невъзможно да си представим защо и как четенето на Николай от Куза се е превърнало във въпрос на живот и смърт и защо Лосев безрезервно е вярвал, че без рефлексия върху неговите текстове оцеляване няма.

Питайки се настойчиво как схоластични трактати, писани в средата на XV век, могат да имат толкова голямо значение за човек, който няма покрив над главата си, отново прелиствам малката книжка на големия руски мислител. Сякаш ако си отраснал, възмъжал и остарял във време, когато всичко е Друго, то същността на Не-Другото придобава особено значение. Да се вчетеш в Него, да Му дадеш Име и определение за Николай от Куза е равно на живот и именно това превръща общуването със средновековния философ в монашески подвиг. Лосев (който не без основание може да бъде наречен доктора на Имената) вярва – безхитростно и също по монашески – че Не-другото е най-изразителното от всички неизречими Божии имена (стр. 27). Вярва още, че То е такова определение, което чрез себе си определя всичко, включително самото Себе си. Използвах няколко пъти глагола вярва и прилагателното монашески, защото – струва ми се – Лосев е виждал в Николай от Куза интелектуално съприкосновение с исихасткото учение за енергиите. На пръв поглед изводът звучи парадоксално, но в последното изречение на следващата, 28 страница се казва: Това ни дава възможност да съзерцаваме самата светлина, но вече въз основа на това, че тя не е самата светлина, че е друго на светлината. Иначе няма как да се обясни неразличимото различие между същността и енергиите и ще рискуваме да попаднем в капана на пантеизма. Затова е важна дистинкцията, която според Лосев отличава Кузанеца от елинската неоплатоническа традиция. Не-другото не е единното, нито е едното, нито е биващото, нито е благото (стр. 30). Но погледнато през тази апофатична ареопагитска перспектива, за Лосев е важно да се утвърди, че то е принципът на всяко оформящо единство (стр. 31), придавайки каквината (quidditas) на всяко от съществуващите неща (стр. 33). За Лосев е важно да се знае, че Не-другото е Онова, чрез Което се осмисля самият смисъл (стр. 33).

Вероятно, ако този коментар се погледне през лупа, срещу рефлексията на руския философ ще може да се отправи забележката, че прочитът на Кузанеца е прекалено хегелиански. Но не е невъзможно само на мен да се привиждат подобни сенки. При все че думи като: Следователно не-другото е и тъждествено с всичко друго, и различно от него, несъменно водят към „Науката логика“ и към Хегеловия принцип на тъждество и не-тъждество. Допускам, че Лосев предвидливо е отгатнал забележки от подобен характер, затова още в следващия абзац той доуточнява: Бог, излиза, въобще не е „нещо“. Но Той е това, че тази маса е маса, че този изгрев е изгрев и че слънцето е слънце. Или, казано по друг начин: Не-другото е актуално-безкрайна мощ (virtus actu infinita). Не че и тук не просветва духът на Хегел, защото какво друго е синтезът на битието и ино-битието, на единното и другото (стр. 43)? Мислимо е подобен тип диалектика да е възприета опосредствано чрез влиянието на неоплатоници като Прокъл. Тезата е леснозащитима, най-малкото защото с идеята за неоплатоничски сентез Лосев работи буквално да последния ден[3] от живота си. И като отворих дума за последния ден от живота му, бих добавил две любопитни подробности. Първата е, че философът завършва житейския си път точно на 24 май. Часове преди да си тръгне от този свят, близките му го питат:

– Ако трябва да обобщите всичко, което сте написали, с една дума, коя ще е тя?

– Едното – шепнешком отвърнал Лосев.

– А ако се наложи да сте по-лаконичен?

Със сетни сили Алексей Фьодорович докоснал с пръст устните си и посочил небето. Възможно е този факт да е легендарен и легендата да ни разказва, че умирайки, философът е правил онова, което е правил цял живот – сочел е пътят към Небето.

–-

[1] Книгата е по изданието на Елена Тахо-Годи „Николай Кузанский в переводах коментариях“ от 2015 г.
[2] Лосев живее между 1893 и 1988 г.
[3] Двутомното издание История античной эстетики. Последние века (том първи е за ранния неоплатонизъм, а том втори – за късния) излиза от печат през месец май 1988 г. Лосев умира на 24 май същата година.