0
4611

Раблезианство и иначемислие

110 години от рождението на Васил Чертовенски

Радой Ралин, „Утешенията на Васил Чертовенски. Роман в анекдоти“, илюстрации Борис Димовски, издателство „Факел“, 1994 г.

На пръв поглед заглавието може да подведе читателя, че тук ще става дума за нещо хедонистично и лековато. Далеч не е така. Зад гастрономическия modus vivendi на Гаргантюа – героя на Франсоа Рабле, с когото се родее донякъде нашият герой Васил Чертовенски, стоят много екзистенциални въпроси. А именно – обликът на политическия и културния живот през периода на социализма в България. Периодът на култа, на стагнацията, на Априлския пленум, на борбата с иначемислието, на затворите и концлагерите, на догматизма в културата.

Но да започнем с това кой е Васил Чертовенски? Той е роден в Лясковец на 14 януари 1910 г., тъй че наскоро се навършиха 110 години от рождението му. Чертовенски дължи популярността си през последните тридесет години до голяма степен и на романа на Радой Ралин, публикуван през 1994 г. Тази книга съдържа 189 анекдота, като всеки от тях е сгъстена житейска история или съдба, а всички те – обединени от общия герой, съставляват романа на живота и творчеството на Васил Чертовенски. Ако Пушкин създаде роман в стихове, тук Радой Ралин е първооткривател на един нов жанр – роман в анекдоти. Това се оказва много благодатен жанр. Тук е целият живот – и тъжен, и смешен, трагичен и ироничен, горчиво-сладък.

Какъв е житейският повод за този роман. Радой Ралин и Васил Чертовенски са колеги във в. „Стършел“. В анкетата на Вихрен Чернокожев с Радой Ралин последният разказва за това как в редакцията се появява Чертовенски, за него Васката, с характерното обръщение, на което Радой не е можел никога да устои: „Молъ ти съ бе, Радко“, или „Радко-братко…“. Тази непринуденост на общуването на Чертовенски и с близки, и със съвсем непознати хора идва от неговия житейски опит. Останал рано кръгъл сирак, минал през анархизма и „тюрмаджийския живот“, дълги години редактор и дописник на в. „Стършел“, той се превръща негласно в емблема на редакция „Стършел“. Както и суперлативната му характеристика за свестен човек: „Талантлив човек. Топла работа“. 

Но защо „утешенията“? Защото те винаги са толкова неочаквани, стряскащи, абсурдни, каламбурни, каквито само Чертовенски би могъл да сътвори. Ето как „утешава“ той. На дъщерите на известна поетеса, на която са открили шизофрения, ще каже: „Не се бойте – то не прихваща, наследствено е“. Свой приятел ще утеши, че смачканото любовно писмо сигурно не е до дъщеря му, а до жена му. Ще каже на един автор на пиеса, че публиката в театъра не е липсвала само в края на спектакъла, а се е разотишла още след първия антракт. На млад вдовец ще даде следната подкрепа: „Защо плачеш бе, страдална душо? Недей бе, бъди мъжко момче, така ще се разстроиш нервно, има да се разкарваш после по лудниците… нямаш никакво основание да се тревожиш. Ами че те и двете деца не са от тебе!“

В този роман в анекдоти е отразена цяла плеяда личности от онова време: колегите от редакцията – Челкаш, Теню Пиндарев, Христо Пелитев, Петър Незнакомов, писателите Михаил Величков и Кольо Георгиев, поета Иван Башев, критиците Кръстьо Куюмджиев, Тончо Жечев, Здравко Петров, режисьора Дучо Мундров, полковник Дачо Маринов и много други видни хора. За всеки от тях Чертовенски ще каже по нещо, характеризиращо живота или творчеството му. Вярно е, че главен герой на романа е Васил Чертовенски, но наред с неговия образ е и личността на Радой Ралин, не само като животоописател и тълкувател, но и като сътворец. А най-точно е да кажем, че книгата отразява духа на времето и то по най-художествения и реалистичен начин – чрез автентичността на думите и делата на героите.

На едно място Чертовенски ще повдига духа на стопаните, за да не обръщат внимание на „вражеската градушка“, другаде ще насърчи млад писател така: „… ела сам тука…Снощи ти изчетох книгата. Нямаш основание толкова да се стесняваш… Заглавието има сексуален намек – подхилва се мераклийски, – та подвежда читателя и книгата ти ще се търси. Иначе сюжетите се наши, народни, все из борбите и бита на обикновените хора… Героите също са наши, народни, прогресивни хора… Диалогът върви, сякаш си го записвал по стенография… Идейността е наша, не си допуснал декадентски и формалистични увлечения… Сега ти остава само да усвоиш поне малко от малко и елементарното литературно майсторство“. Ето така сладкодумно и хитроумно, с вродено чувство за хумор ги реди Чертовенски с Радоевото свидетелство и съавторство.

Чертовенски не се боял да казва истината в очите – нито на Вълко Червенков, нито пък истини за Тодор Живков. Също както бил известен с безцеремонността си да настъпи човек по „душевния мазол“, а след това по своему да го „утеши“. Генералният секретар на БКП и председател на Министерския съвет Вълко Червенков споделя пред някои редектори на „Стършел“ безпокойството си за жилищната криза. Чертовенски с ръце в джобовите и блага усмивка възразява: „Не се отчайвайте, другарю Червенков. Не си го слагайте толкова на сърце. При това рязко повишаване на нашето благосъстояние прирастът на населението така ще спадне, че жилищната криза ще изчезне от само себе си…“.

Всеки запознат с историята ни от онова време знае, че за много по-малко от такава реплика отиваш я в затвора, я в концлагер, и то без съд и присъда. Чертовенски, анархист по убеждение и дело, споделя самоиронично и своя политически опит: „… реших вместо в „Белене“ да постъпя в БКП – отвръща той с виновна усмивка. – Избиват бе, избиват ни… Как иначе щяхме да спасим анархисткото движение?“. Не се поколебава, нито се побоява да казва истината.

Веднъж Чертовенски казва на известен литературен критик право в очите:

– И ти започна да цитираш на всеки абзац Тодора Живков!… Либералино, либералино, докъде я докара?
– Мълчи бе, глупак! Ти не разбираш стратегията… Аз цитирам само за камуфлаж само най-бездарните му мисли… Хем да го изложа, хем след това ще видиш каква остра атака предприемам срещу догматиците… Помен няма да остане от тях…
– Ти зарежи тези напъни, молъ ти съ… свърши вече твоята, продаде се за едно професорско място.

Странности и колорит – това е Чертовенски. Като легенди се носят спомените за него – че бил любител на пъстърмата и носел такава, увита в джоба си, че спял с костюм по навик от затвора, че не можел да устои на женската хубост, както, разбира се, и нецензурните му изрази. Самият Чертовенски казвал, че много от историите, които му приписват, са до голяма степен измислени от Радой. Но в романа си Радой Ралин го описва с искрена, нескрита симпатия и другарство. Както е видно от романа, тях ги свързва и нещо по-голямо – неизкоренимата страст към истинност, правдивост, човечност. И всичко това през смелостта да бъдеш свободен човек, което постигат чрез хумора и сатирата.

Книгата е писана от Радой Ралин, както гласи датировката под текста, от 3 януари 1989 до 29 ноември 1993 г., когато много неща можеха вече да се изрекат с истинските им имена. Тя не можеше да бъде издадена по-рано. „Утешенията на Чертовенски“ е дълго носена в сърцето книга, изграждайки продължително образа на своя приятел Васката, самият Радой отстоява житейското си и творческо кредо за духовно свободния човек. В своите афоризми още преди това, той бе прозрял, че „Свободата – блян недостижим, на другия ден се превръща в режим!“ Уви, колко пророчески се оказаха неговите строфи и през последните 30 години.

Тази книга е библиографска рядкост. Илюстрирана от Борис Димовски – неговите карикатури не са просто илюстрации, те са съавторство, – тази книга се превръща в симбиоза между три личности, ярко белязали с другостта и иначемислието си времената на несвободния човек. И при тях, както казваше съпругът ми Вихрен Чернокожев, „смехът е мярка за свобода“. Към края на предговора си Радой Ралин пише за Васил Чертовенски: „Той се превърна в олицетворение на един жив лечебен фолклор. Дори и когато биваше разгневен, изречени от неговите уста, псувните придобиваха философски смисъл. Тези абсурдни утешения, чийто неопровержим парадокс придобиваше сила на прецедент, така се разпространяваха, че вече не можеше да се разбере кои са лично негови, кои са му приписвани. Придобиваха жилавостта на фолклора и се превърнаха в мая на опакомислието, а от него колко му е до иначемислието, един нетърпим порок през тоталитарното битие.“

Зад привидното простодушие и донякъде шутовско разположение прозират дълбокият алтруизъм, непримиримостта с недъзите на времето, прозорливостта за историко-политическия и културен живот и бих казала… една неистова нужда от човешка обич.