Пейзажът и спокойствието на това място стъписват, човек не очаква как една от вратите на ада се вписва в подобен декор: зелените гори, в които птичките пеят омайно, а огледалната повърхност на езерото в далечината е набраздена от леки вълни.
Но тук е Равенсбрюк. Най-големият женски лагер на Третия райх. Оттук са минали над 132 000 затворнички от 32 страни. 20 000 от тях (15%) са били еврейки, но след 1942 г. най-много са полякините (25%), германките – 20%, французойките – 7%, жени от тогавашния СССР – 14%. Имало е белгийки, холандки, норвежки жени, циганки (рома и синти, както фигурират днес в официалния списък) и др. Имало е и седем българки, на които ще се спра по-нататък. Истинското разделение е било на друг принцип: 83% от жените в Равенсбрюк са били вкарани там по политически причини; 13% са били „асоциални“ (антиобществени) – в тази графа влизат проститутките, но и „Свидетелките на Йехова“ (колкото и да изглежда странно), както и жени, съжителствали с представител на „нисша раса“, и т.н.
Пред портала на Равенсбрюк ни посрещат гидовете-доброволци. Разбирам, че повечето от тях са австрийци и работата им тук се зачита като „гражданска служба“.
Посетих Равенсбрюк заедно с група български историци и инфлуенсъри по покана на Bundesstiftung zur Aufarbeitung der SED-Diktatur (Федералната фондация за изследване на комунистическата диктатура в Германия) и на Протестантската академия на Саксония. От българска страна партньор на това нелеко пътуване по „местата на скръбта“ беше „Софийска платформа“ – неправителствена организация, ръководена от Луиза Славкова, за която съм писал и друг път. Една от целите на посещението в Равенсбрюк, а после и в Бухенвалд – освен преклонението пред жертвите – е да помислим за създаването в Белене на подобен мемориален комплекс на жертвите на комунистическия режим, който да позволи на младите хора да узнаят истината за тоталитарното минало и да осъзнаят колко крехка е свободата.
И тъй като наближава 23 август – ден, който Европейският парламент определи през 2009 г. като ден за почит на жертвите на престъпленията на националсоциалистическите, комунистическите и други тоталитарни режими, които трябва да бъдат почетени достойно и безпристрастно, реших да напиша тези редове.
Небето над Равенсбрюк продължава да ме смайва – с бухналите облаци върху яркото синьо небе, картина сякаш заимствана от романтичната живопис.
Замислям се дали за жените, които са пристигали тук, е имало всъщност небе? Стоварвали са ги на близката гара, следвал е бърз преход по пътя към гористата местност с отсечени команди: „Бързо, по-бързо…“. Имало е и майки с децата си. Децата в Равенсбрюк са една от най-тежките и най-малко познати страници в тази мрачна история. Която от жените не е могла да издържи, още при първото строяване е била записвана и отделяна. Често са я пращали на най-тежката работа, за да я довършат набързо.
Крематориумът в Равенсбрюк не е голям, но от 1942 г. е димял непрекъснато.
Когато са стигали на плаца, няма как да не им е правела впечатление черната сгурия, с която е била посипана цялата площ на лагера. Откъде ли е идвала тя? Не е трудно да се досетим.
Днес тя е заменена с дребен черен чакъл, по който се придвижваш трудно, което спомага за възпоминанието. Нали целта е да излезеш от собствения си свят и собственото си време, денем да се озовеш в „царството на нощта“, в едно от местата, където хуманността е претърпяла пълен провал. Не е нито за първи, нито за последен пък – ще кажат някои. Още по-зле.
Когато през 1939–1940 г. лагерът е създаден, условията са били относително „прилични“. Маргрете Бубер-Нойман, авторка на изключително ценни спомени за лагерите и на Сталин, и на Хитлер, свидетелства колко смаяна е била да се озове в Равенсбрюк след Караганда. Първо, заради външния вид на лагера – зелените площи, както и „палатковата“ зоологическа градина, поддържана за развлечението на есесовците и надзирателките, в която имало пауни, папагали и даже маймуна. В порциона на лагерничките влизала сладникава каша, хляб и дори малко маргарин.
Скоро след това всичко коренно се променя. Маргрете Бубер-Нойман е жертва на „размяна“ между НКВД и Гестапо през 1939 г. (в резултат на пакта Молотов-Рибентроп). Първият ѝ съпруг е син на еврейския философ Мартин Бубер, а вторият ѝ мъж е известен немски комунист, репресиран в СССР през 1937 г. Затова на нейните разтърсващи спомени може да се разчита – в ръцете ѝ в Равенсбрюк издъхва журналистката Милена Йесенска, любимата на Кафка.
Елси Марешал, англичанка, но участничка в белгийската съпротива, описва съвършено друга картина в началото на 1943 г.:
Те не разстрелваха жени. Бяхме осъдени да умрем от нищета, глад и изтощение… когато дойдохме в Равенсбрюк, това беше най-лошото. Първото, което видях беше платформата, на която лежаха всички трупове. Ръцете и краката им висяха, устата и очите бяха широко отворени. Те ни превърнаха в нищо. Даже не чувствахме, че имаме някаква стойност, бяхме добитък. Работиш и умираш.
Нашият водач Рафаел, историк по образование, споделя, че изследователската работа в Равенсбрюк продължава, записват се нови устни свидетелства. След толкова години? Оказа се, че да. Така записали спомените на някогашното момче на месаря от близкия Фюрстенберг, китно немско градче от XVIII в., което често носело доставки в лагера за есесовците. Понякога го пускали да мине през портала с двуколката, закачена за велосипеда му, и да остави пратката направо в трапезарията, встрани от плаца.
Някогашното момче – тогава трябва да е било десетинагодишно – с потрес описва реакцията си, когато вижда „тези жени“. Не мисли, че вижда „човешки същества“! Нацистката пропаганда сигурно си е казала думата. Но първото впечатление е било такова: толкова фигурите, движещи се наоколо, не са имали нищо общо с жените „отвън“ – крайно измършавели, скелетоподобни, мръсни, със сплъстени коси и променена походка.
Концентрационният човек е „друг човек“, настоява френският писател Давид Русе, сам минал из лагерите на смъртта, както и „концентрационният свят“ е съвсем друг свят, различен от нашия. В него важат законите на джунглата и законите на унищожението, определяни от „свръхчовеци“.
Жените-лагернички в Равенсбрюк са били превръщани в „друг вид“ още след пристигането си.
Първо им е бил слаган „етикет“, така нареченият „винкел“. Цветен триъгълник, който задължително е бил зашиван за раираното лагерно облекло. Полякините, които след 1942 г. са най-голямата група в лагера, е трябвало да носят червен триъгълник, на който е изписана буквата П. Еврейките – жълт триъгълник. Германките и австрийките – червен триъгълник, а „Свидетелките на Йехова“ – виолетов и т.н. Обозначението е важно, защото в съответствие с него всяка една от лагерничките е третирана по различен начин.
Когато обсъждахме това с нашия водач Рафаел, неговият отговор беше, че шансовете на някоя германка да оцелее все пак са били поне двойно по-големи, отколкото на някоя еврейка или полякиня. Между 1942–1943 г. почти всички еврейки от Равенсбрюк са били транспортирани до Аушвиц и там малцина от тях оживяват. В ада също има степени.
Всички лагернички в Равенсбрюк е трябвало да полагат тежък труд – до последния си дъх. Едни от тях са дървосекачки, разчиствали са още пространства за разрастването на лагера, други, по-квалифицирани, са изработвали детайли за ФАУ-2, „оръжията на победата“, в цехове на фабриките на „Сименс“. Там трудът също не е бил лесен, на високи обороти и дълги смени. Със съответните тежки наказания, ако продукцията е „брак“.
Наскоро Теодора Димова в своя колонка даде пример с отговорността на гигантска компания като ВASF за използването на „робски труд“. При посещението на Равенсбрюк видях голяма група стажанти от „Сименс“, изпратени от компанията на едноседмичен „семинар на паметта“ в лагера. Защото и тази страница от престъпленията срещу човечеството трябва да се осмисли.
Може би най-болезнената страница в историята на Равенсбрюк е принуденото съгласие на някои от жените да постъпят в т.нар. „увеселителни домове“ в мрежата от концентрационни лагери в Райха. За да оцелеят или за да получат още малко храна, те са принудени да проституират. Оказва се, че и там смъртността е била много висока – заради насилието, на което са били подлагани от страна на есесовците, както и заради венерическите болести.
За да отстоят достойнството си на човешки същества, жени от Равенсбрюк, които са работели в шивашки цехове или в цеховете на „Сименс“, започнали да изработват кукли, играчки, странни украшения и даже ръкописни книги.
Френската етноложка Жермен Тийон, учен със световна известност, също е била в Равенсбрюк. Тя разказва в спомените си за друга потресаваща страница от историята на лагера – медицинските експерименти с живи хора. За тази цел най-често са избирани полякини, които инжектирали със сулфаниламиди:
За опитите над хора в Равенсбрюк чухме още докато бяхме под карантина. След това ни го разказаха нашите полски приятелки, „зайчетата“, които бяха в същия 32 блок както нас.
Едва след „операциите“ полските затворнички в Равенсбрюк са узнали, че са станали „зайчета“ на хирурга есесовец със световно име: проф. Карл Гебхард, приятел от детство на Химлер, ръководител на разкошна клиника, намираща се недалеч от Равенсбрюк. Жертвите на този знаменит професор бяха основно студентки от Люблинския университет и гимназистки, почти деца.
Нашите приятелки, „зайчетата“, ни имаха доверие. Разказаха ми как им се е удало да откраднат фотоапарат с неизползвана лента и дори да заснемат обезобразените си крака. Те разбраха, че ще бъдат унищожени и искаха да оставят улики, затова повериха лентата на мен.
На тези, а и на други подобни разтърсващи истории е посветен Мемориалният комплекс в Равенсбрюк. Вътре, на всяка от страните, чиито представителки са пребивавали в този ад, е отредено пространство. На Полша е отделено по-голямо помещение – оформено като параклис на жертвите. Последователно минавам през стаята на Белгия – с писма и снимки, на Австрия и Германия, където има интерактивна експозиция, виждам жълтата звезда на Израел и историите на еврейските жени, разказани по подобаващ начин.
„Има и българска стая“ – казва ни нашият гид Рафаел, който явно се е подготвил специално за случая. Немската изследователка Амели цу Ойленбург, която ни съпровожда, иска да чуе какво мислим за нея.
Влизам вътре и направо не вярвам на очите си. В полутъмната стая – от надписа установявам, че експозицията е изготвена през 1987 г. от Мария Челебийска от Националния музей на революционното движение – е представена разгърната история на жените в комунистическото движение в България. От ляво на стендовете са Вела Благоева, Любица Ивошевич и други незнайни дори за мен лица и техни сбирки от началото на ХХ в. с портрета на Карл Маркс. Следва снимка на Георги Димитров с баба Парашкева, кадър от Лайпцигския процес, Цола Драгойчева, Георгица Карастоянова и т.н.
От дясната страна е бъдещето развитие на НРБ. Цветни снимки на др. Людмила Живкова с пионерчета, на др. Тодор Живков с дечица, на изграденото НДК, на жени работнички, на постановка в Софийската опера и женски хор в зала „България“, на първомайски манифестации, на които са снимани жени с деца, и пак малки деца, носещи пропагандни плакати… Единствено на мястото си е пластиката „Концлагеристка“ на големия български скулптор проф. Любомир Далчев, но пък фамилията му е сбъркана и в немския, и в английския текст, там фигурира като Любомир Делчев!
Отвратителна и кичово-пропагандна експозиция, която няма своето място в Равенсбрюк! Жените, минали оттам, имат право на своя разказ. А това тук е кощунство. Просто нямам думи.
Рафаел обаче се е подготвил по случая. Казва, че в техните архиви има данни за седем българки, които са били лагернички в Равенсбрюк. Имената им се знаят, има и някакви данни за тях. Някои дори са посещавали лагера за паметни годишнини, написали са кратки спомени.
А защо ги няма тук?
Това е важен въпрос към Министерството на културата и към българската държава!
През Равенсбрюк годишно минават близо един милион посетители и виждат в българската стая „това“.
Срамът, добавен към големия срам в историята, едва ли е равносилен на извинение.
Сигурно нашата група не е първата, забелязала „проблемната експозиция“, но защо никой досега не е реагирал?
Пак повтарям – българките, минали през Равенсбрюк, имат своето право на памет, както всички останали.
Рафаел ни разказа историята на една от тях – Джорджия Пит. Така се води в архивите им. Вероятно е Георгия, Георгица или Гюргя?… А Пит е фамилията ѝ по съпруг – след освобождаването си от лагера тя остава да живее в ГДР, запознава се с британски журналист комунист, сключват брак и през 60-те години заминават за Англия. Идвала е на посещение в лагера и е оставила своите спомени. Дали някой в България има желанието да ги прочете?
На излизане от експозицията питаме Рафаел имало ли е случай на бягства от лагера? И той ни разказа една наистина невероятна история.
В първите години на Равенсбрюк е имало опити за бягство, но бегълките винаги са били залавяни и разстрелвани. През март 1945 г. една полякиня обаче преплувала езерото и стигнала до рибарска хижа близо до Фюрстенберг. Промъкнала се там, взела дрехи от бараката, придвижвала се само нощем. Така успяла да стигне до родната Полша. През 1965 г., когато отбелязвали двайсетгодишнината от освобождението на Равенсбрюк, дошла и намерила рибаря и неговото семейство. Те ѝ разказали, че Гестапо нахлуло после при тях, имали си големи неприятности. Били смаяни от тази среща.
Тук за мен изниква въпросът знаели ли са местните хора за ужасите, случващи се от другата страна на красивото езеро.
Няма как да не са знаели. Рафаел сподели и друг спомен от „устната история“, записана във Фюрстенберг. Крематориумът димял денонощно и децата започнали да питат възрастните какво дими „там“, в гората. Един баща обяснил на децата си, че там денонощно работи „голяма фурна“, която изготвя хляб за всички.
Как ви се вижда това обяснение? „Хлябът на смъртта“ като версия на „незнанието“.
На раздяла Рафаел ни разказа и още нещо. Пепелта от крематориума е разсипвана не само там, където днес е мемориална част с урни, и където се полагат цветя.
Изсипвали са я най-често в езерото. В същото това красиво езеро, в което в горещите летни месеци жителите на отсрещния град плуват и се разхлаждат. Въпреки че е имало инициатива това да се прекрати. В жест на покаяние. Но не се е случило.
В тази връзка се сещам за едни думи на Цветан Тодоров от есето му „Паметта като лек срещу злото“:
Възприемам престъплението срещу човечеството като поглед, който внезапно се насочва към нас. Бих искал да имаме смелостта да очовечим палачите, без да извиняваме или омаловажаваме престъпленията, за да видим в тях онова, на което човек е способен, на което ние сме способни.
