0
2837

Радвайте се!

Мария Магдалина първа видяла отваления камък от гроба на Иисус, първа видяла, че гробът е празен. Поразена се затичала да повика учениците Му. Петър и Йоан дошли тичешком, видели празния гроб и влезли в него. През това време Мария стояла и плачела. Учениците си тръгнали, но тя останала там и продължила да плаче. Надникнала в гроба, за да се увери още веднъж. Видяла два бели ангела, стоящи като стража, сякаш били заместили римската стража, която била побягнала. Мария попитала дали знаят кой е взел тялото на погребания Господ и къде го е сложил. Обърнала се назад, видяла Иисус, но не Го познала, помислила, че е градинарят и му задала подобен объркан и безсмислен въпрос. Като видял нейния смут, Той се обърнал към нея по име – Марийо! И в този миг тя познала, че е Иисус. Произнасянето на името ѝ я свестило, тя също се обърнала към него лично – Учителю!

Усещаме как напрежението нараства и се усилва, заедно с нейното недоумение и вълнение. Сигурно се е свлякла на колене, протегнала е ръце да Го докосне, евангелистът само предава учудващите думи на Иисус: не се допирай до Мене, защото още не съм възлязъл при Отца си.

Тези думи сигурно са я учудили, както учудват и нас, сигурно са я изненадали, объркали, стъписали. В мига, в които тя Го разпознава и тръгва към Него, Той повелително я спира: не се допирай до Мене.

Тези думи са толкова необичайни, дори шокиращи, че са влезли в световната живопис като самостоятелен сюжет – Noli me tangere. Мария Магдалина се изобразява на колене с протегната ръка към Иисус, тялото ѝ е силно наведено напред и неговия безусловен жест, който я възпира. Художниците насочват вниманието си и върху изражението на Мария Магдалина, лицето ѝ изразява учудване, удивление, благоговение, нотките на отчаяние, протегнатите ѝ ръце увисват във въздуха като посечени, погледът ѝ е питащ, но и приемащ. Повелителните думи са я сепнали и озадачили, но тя ги е приела със смирение, защото се е убедила в най-важното – че Иисус е жив, че е възкръснал. В мига, в който премрежените ѝ очи са се отворили и тя е видяла, че това не е градинарят, тя е обзета от възторг, от удивление, от трепет, благодарност и странно успокоение. И застива в тази поза на смесени и противоречиви чувства, в която я виждат всички художници, които рисуват Noli me tangere.

Но за нас въпросът все пак остава – защо Иисус не позволява на Мария Магдалина да се допре до Него? Повелението в онзи тайнствено-възторжен миг е загадка, но то става още по-необяснимо, когато го съпоставим с друго явяване на възкръсналия Христос една седмица по-късно. Иисус застава пред учениците Си, но Тома тогава отсъства и когато му разказват, той отказва да повярва. Знаем пламенните закани и условията, които той поставя – не само да види раните от гвоздеите, но да тури ръката си в прободените Му ребра. И когато на осмия ден Иисус отново се явява в същата стая, първо се обръща към Тома и повелително го призовава: дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми. Тома е така стъписан и засрамен, той, разбира се, не докосва раната, но поразителна е самата покана на Иисус да тури ръката си в нея. Евангелистите разказват и друг подобен случай – когато жените мироносици се връщат от гроба и отиват да обадят на учениците, Иисус ги среща по пътя, а те се приближават, хващат се за нозете Му и Му се покланят.

Защо единият път забранява да Го докоснат, малко по-късно не възпира другите жени, а след това настойчиво призовава да бъде докоснат и то в болезнените рани?

Как може да бъде обяснено това различно отношение, това разминаване – с различието в обстоятелствата ли, заради различната ситуация ли, а дали не изразява различно отношение? Но каквито и различия да има, защо така противоположно е Неговото отношение? Как да се обясни, как да се изтълкува? Тълкователите на Евангелието почти не ни улесняват в отговора на тези въпроси. Те или дават различни обяснения, или не се спират подробно на тези моменти. Не се прави и съпоставка – защо в единият случай Иисус постъпва по един начин, а в друг случай, по противоположен.

Като няма единно и еднакво мнение и тълкование, можем да разсъждаваме и да приемем и едното, и другото, без да търсим разминаване или противоречие.

Точно този поглед най-често се пренебрегва, винаги търсим еднозначно обяснение, смятаме, че непременно трябва да има някакво официално мнение, разяснение, становище, търсим последната инстанция според собственото си отношение. А много често еднозначно обяснение няма и трябва да приемаме това спокойно. Аз мога да си го обяснявам по един начин, друг да го разбира различно. Когато в основното има единомислие и във всичко има любов, наистина във второстепенното може да има различие, без това да поражда противоречие.

В Църквата съществуват догмати, те са аксиомите на нашата вяра. Но те се отнасят до основните истини. Не всичко е дефинирано в догмати и това не е случайно. Но най-важното е, че догматите не бива да догматизират нашето мислене. Догматизираното мислене превръща вярата в доктрина или в идеология и я хербаризира, изтръгва живеца ѝ, лишава я от трепет и радост. Наблюдението на отец Александър Шмеман в неговите „Дневници“ (12 октомври 1976 г.) е най-изразително: „Началото на „лъжовната религия“ е в неумението да се радваш и по-точно – в отказа от радостта. Същевременно радостта затова е така абсолютно важна, защото е несъмнен плод от усещането за Божието присъствие… И защо у „религиозните“ хора радостта винаги е под подозрение.“

Когато Иисус се обръща: Марийо!, тя се затичала към другите ученици да сподели радостта си, че видяла Господа. Преди мироносиците да се хванат за нозете Му, Той им казал: радвайте се! Когато повикал Тома да тури ръката си в раните Му, той само я доближил и с радост възкликнал: Господ мой и Бог мой!

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статия24 май в Берлин
Следваща статияУестърн за куклен театър в стил минстрел