Мария Магдалина първа видяла отваления камък от гроба на Иисус, първа видяла, че гробът е празен. Поразена се затичала да повика учениците Му. Петър и Йоан дошли тичешком, видели празния гроб и влезли в него. През това време Мария стояла и плачела. Учениците си тръгнали, но тя останала там и продължила да плаче. Надникнала в гроба, за да се увери още веднъж. Видяла два бели ангела, стоящи като стража, сякаш били заместили римската стража, която била побягнала. Мария попитала дали знаят кой е взел тялото на погребания Господ и къде го е сложил. Обърнала се назад, видяла Иисус, но не Го познала, помислила, че е градинарят и му задала подобен объркан и безсмислен въпрос. Като видял нейния смут, Той се обърнал към нея по име – Марийо! И в този миг тя познала, че е Иисус. Произнасянето на името ѝ я свестило, тя също се обърнала към него лично – Учителю!
Усещаме как напрежението нараства и се усилва, заедно с нейното недоумение и вълнение. Сигурно се е свлякла на колене, протегнала е ръце да Го докосне, евангелистът само предава учудващите думи на Иисус: не се допирай до Мене, защото още не съм възлязъл при Отца си.
Тези думи сигурно са я учудили, както учудват и нас, сигурно са я изненадали, объркали, стъписали. В мига, в които тя Го разпознава и тръгва към Него, Той повелително я спира: не се допирай до Мене.
Тези думи са толкова необичайни, дори шокиращи, че са влезли в световната живопис като самостоятелен сюжет – Noli me tangere. Мария Магдалина се изобразява на колене с протегната ръка към Иисус, тялото ѝ е силно наведено напред и неговия безусловен жест, който я възпира. Художниците насочват вниманието си и върху изражението на Мария Магдалина, лицето ѝ изразява учудване, удивление, благоговение, нотките на отчаяние, протегнатите ѝ ръце увисват във въздуха като посечени, погледът ѝ е питащ, но и приемащ. Повелителните думи са я сепнали и озадачили, но тя ги е приела със смирение, защото се е убедила в най-важното – че Иисус е жив, че е възкръснал. В мига, в който премрежените ѝ очи са се отворили и тя е видяла, че това не е градинарят, тя е обзета от възторг, от удивление, от трепет, благодарност и странно успокоение. И застива в тази поза на смесени и противоречиви чувства, в която я виждат всички художници, които рисуват Noli me tangere.
Но за нас въпросът все пак остава – защо Иисус не позволява на Мария Магдалина да се допре до Него? Повелението в онзи тайнствено-възторжен миг е загадка, но то става още по-необяснимо, когато го съпоставим с друго явяване на възкръсналия Христос една седмица по-късно. Иисус застава пред учениците Си, но Тома тогава отсъства и когато му разказват, той отказва да повярва. Знаем пламенните закани и условията, които той поставя – не само да види раните от гвоздеите, но да тури ръката си в прободените Му ребра. И когато на осмия ден Иисус отново се явява в същата стая, първо се обръща към Тома и повелително го призовава: дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми. Тома е така стъписан и засрамен, той, разбира се, не докосва раната, но поразителна е самата покана на Иисус да тури ръката си в нея. Евангелистите разказват и друг подобен случай – когато жените мироносици се връщат от гроба и отиват да обадят на учениците, Иисус ги среща по пътя, а те се приближават, хващат се за нозете Му и Му се покланят.
Защо единият път забранява да Го докоснат, малко по-късно не възпира другите жени, а след това настойчиво призовава да бъде докоснат и то в болезнените рани?
Как може да бъде обяснено това различно отношение, това разминаване – с различието в обстоятелствата ли, заради различната ситуация ли, а дали не изразява различно отношение? Но каквито и различия да има, защо така противоположно е Неговото отношение? Как да се обясни, как да се изтълкува? Тълкователите на Евангелието почти не ни улесняват в отговора на тези въпроси. Те или дават различни обяснения, или не се спират подробно на тези моменти. Не се прави и съпоставка – защо в единият случай Иисус постъпва по един начин, а в друг случай, по противоположен.
Като няма единно и еднакво мнение и тълкование, можем да разсъждаваме и да приемем и едното, и другото, без да търсим разминаване или противоречие.
Точно този поглед най-често се пренебрегва, винаги търсим еднозначно обяснение, смятаме, че непременно трябва да има някакво официално мнение, разяснение, становище, търсим последната инстанция според собственото си отношение. А много често еднозначно обяснение няма и трябва да приемаме това спокойно. Аз мога да си го обяснявам по един начин, друг да го разбира различно. Когато в основното има единомислие и във всичко има любов, наистина във второстепенното може да има различие, без това да поражда противоречие.
В Църквата съществуват догмати, те са аксиомите на нашата вяра. Но те се отнасят до основните истини. Не всичко е дефинирано в догмати и това не е случайно. Но най-важното е, че догматите не бива да догматизират нашето мислене. Догматизираното мислене превръща вярата в доктрина или в идеология и я хербаризира, изтръгва живеца ѝ, лишава я от трепет и радост. Наблюдението на отец Александър Шмеман в неговите „Дневници“ (12 октомври 1976 г.) е най-изразително: „Началото на „лъжовната религия“ е в неумението да се радваш и по-точно – в отказа от радостта. Същевременно радостта затова е така абсолютно важна, защото е несъмнен плод от усещането за Божието присъствие… И защо у „религиозните“ хора радостта винаги е под подозрение.“
Когато Иисус се обръща: Марийо!, тя се затичала към другите ученици да сподели радостта си, че видяла Господа. Преди мироносиците да се хванат за нозете Му, Той им казал: радвайте се! Когато повикал Тома да тури ръката си в раните Му, той само я доближил и с радост възкликнал: Господ мой и Бог мой!
