Начало Филми Фестивали Радивое Андрич и изкуството на комедията
Фестивали

Радивое Андрич и изкуството на комедията

Цветан Цветанов
24.03.2024
1476
Радивое Андрич, фотография Боряна Пандова (за София Филм Фест)

Един от любимите на публиката на София Филм Фест сръбски режисьори представя своите филми на 24 март. Разговорът с него е във „Фотозинтезис“ от 12 часа

Да, игра на думи е, защото на сръбски думата „изкуство“ значи „опит“, а Радивое Андрич е изключително опитен в това да разказва за не най-добрите времена от съвременната ни история по един излючително духовит и одухотворяващ начин. Самият той винаги е казвал, че когато до главата ни е дошъл проблем, но добре е да не го оставяме да ни смачка, защото докато сме угрижени, обикновено не можем да видим решението. А когато се разсмеем, изведнъж ни олеква, и току-виж ни е хрумнало и как да решим проблема. На 28-ия София Филм Фест на Радивое Андрич беше връчена Специалната награда на фестивала, а през настоящия уикенд в кино „Одеон“ тече ретроспектива, включваща всичките му филми.

Последният – „Светкавици отново“ (2023) – е дългоочакваното продължение на „Светкавици“ (2001), който е най-полулярната сръбска комедия у нас за всички времена (още се носят легенди за първата ѝ прожекция в кино „Люмиер“ с няколко реда седящи на пода през 2002 г.). И макар дълго време да се е противил да направи такова продължение, защото по собствените му думи „отговорността тук е двойна – не само към новия филм, но и към стария, особено ако е бил успешен – да не му навредиш“, вече имаме „Светкавици отново“. И той прави една много интересна крачка към младите днес – опит да „помири“ две поколения, както първият филм „Светкавици“ беше опит да се „помири“ рокенрола с електронната музика. С „пропастта между поколенията“ се занимава основно в новия филм Радивое Андрич. И търси къде се е пропукало общуването. Разбира се, по своя си начин – успявайки да ни накара да се усмихнем.

Нека се върнем ако не в 90-те години на ХIX век, то поне в 90-те на ХХ, които все пак помним. Ето, видяхме отново на кино „Три палми за двама пънкари и една мацка“ (1998) – история от времето между войните, времето на международното ембарго и хиперинфлацията… Как гледате на онези години от днешна гледна точка?

На отминалото време винаги гледаш със симпатия и с някаква тъга – не заради самото време, а защото тогава си бил млад. Всъшност това бяха едни наистина отвратителни години. Начело на нашата държава беше сатрапът Слободан Милошевич, ние воювахме с всички съседни държави и по-лошо нямаше въобще как да бъде. Филмът беше завършен две-три години след тази война, а две-три години след филма Сърбия реши да воюва вече не със съседите си, а с НАТО. Така че по-лоши времена трудно бихте могли да си представите.

И все пак вие успявате да направите много позитивен филм.

Това беше и целта ми – да снимам един позитивен, смешен филм, защото мисля, че това е единственият начин – като се обърнеш към смешното, към комичното – да изгазиш през такива периоди. Сега може да ви звуча като някакъв будист, а всъщност идвам от страната, която воюваше и с всички около себе си, и с НАТО. Така че не ми вярвайте докрай.

Правите се на будист, но знаем, че сте пънкар, а от пънка често идват най-директните и искрени прозрения за обществото, в което живеем.

Пънкар съм, макар и не от първата вълна в Югославия, защото бях прекалено млад, а и не съм от центъра на Белград, а от Нови Белград, където пънкът дойде с леко закъснение. Пънкар е и Жика, един от тримата главни герои във филма (Сърджан Тодорович), който в различни години е свирил с Disciplin A Kitschme и EKV. А докато снимахме филма, и двамата започнахме да слушаме техно и да ходим по рейв партита. А музиката за филма беше на чудния и феноменален фронтмен на ню уейв групата „Идоли“ Влада Дивлян, който за жалост почина преди няколко години и който написа един фантастичен саундтрак за нас.

С „помиряването“ на пънка с техното се занимавате в следващия си филм – може би най-полулярната сръбска комедия у нас („Светкавици“). Но за това – след малко. Сега обаче, ако се върнем към „Три палми за двама пънкари и една мацка“, ще кажа, че за съжаление у нас нямаше кой да направи такъв филм за 90-те в България. Но пък вашият филм сякаш разказва и за нас…

Да, мисля, че филмите ми могат да бъдат разбрани много добре навсякъде в Източна Европа, тъй като хората припознават себе си и своята ситуация. Малко по-специфично беше при нас. Стана така, че Сърбия си изпати малко като възмездие за това, че по времето на комунизма не беше под шапката на Съветския съюз. От друга страна, този филм, а и следващите ми бяха приети добре не само от зрителите от бившия Източен блок, но и от американците. Компанията United Artists искаше да откупи този филм – не за да се показва в Америка, а за източния филмов пазар, в Русия и т.н. По онова време имахме 20 филмови копия и те ни изпратиха логото си, което поставихме на всичките тези 20 копия, любувайки се на това емблематично лого, поставено на нашия малък филм от бедна държава. Накрая обаче стана така, че само ние двамата с монтажиста Марко Глушац (чудесен човек и за жалост също вече покойник) видяхме тези лога, защото по това време на Сърбия бяха наложени нови международни санкции и от United Artists бяха принудени да се оттеглят. Запазих обаче една 35-милиметрова лента с тяхното лого и още е в някое чекмедже в мазето у нас. Така че пред вас стои неосъществена холивудска звезда.

По какъв начин този филм повлия върху начина, по който направихте „Светкавици“ няколко години по-късно?

На практика „Светкавици“ е първият ми филм – така го броя в личната си историята, защото докато снимах „Три палми за двама пънкари и една мацка“, вече имах и намерението, и идеята, и сценария за „Светкавици“, но все още нямахме финансиране. Направата на „Светкавици“ отне шест години, а междувременно се случи така, че създадохме другия филм първо. Като споменах преди малко Холивуд, сега се сещам, че началото на работата ми по „Трите палми“ беше изцяло холивудско: звъни ми телефонът и ми се обажда актьорът, който изигра втория главен герой във филма – Горан Радакович… Имах вече дълъг стаж като асистент-режисьор в различни филмови продукции, та се познавах с доста хора от филмовия бранш, включително и с Радак, с когото бяхме работили вече заедно няколко пъти. И той ми вика: „Хей, имаме сценарий и пари. Искаш ли да режисираш?“… Което е тотално в холивудски стил. Отговорих му: „Ама аз съм просто помощник-режисьор, откъде накъде пък аз?“… И той: „Не, не, от дълго време наблюдаваме работата ти, харесваме те и смятаме, че ти си човекът за този филм“.

Ще се върна към началото на филма – там, на фона на „западен“ репортаж за хиперинфлацията се предлагаха екскурзии до Куба, до Северна Корея и т.н. Помня, че дълго време след разпадането на Югославия с паспорти от бившата федерация можеше да се ходи без виза в Куба, в някои страни в Западна Африка, в Индонезия… А за нас например трябваха визи. Чак си мислех да си извадя сръбски паспорт, за да отида до Мали, защото нашите паспорти трябваше да се пращат до Москва за виза и да се чака…

Ние бяхме шефовете тогава, да, ха-ха… Но ето една истинска история от онези години. Телевизионният водещ, с когото започват и завършват новините (и филмът), е австралийски актьор. Казваше се Стив Егню и работеше в Радио B92, една от малкото медии в Сърбия по онова време, които се бореха срещу диктатурата на Милошевич. И аз работех тогава там и го поканих, защото английският му беше роден език и ми трябваше някой да изиграе телевизионен водещ от някоя от големите западни телевизии. Неговата история е следната: беше дошъл от Австралия в средата на 90-те в Белград – в най-лошите години, които човек може да си представи, но му беше харесало и чак взе сръбско гражданство по-късно. По времето, в което всички гледаха как да избягат от Сърбия, се намери един луд, който каза: „Тук е чудесно, искам да живея в Сърбия“. И това е истинска история, заклевам се.

Идвате на София Филм Фест и с новия си филм „Светкавици отново“. Имаше ли някакъв момент от ваша страна на поглеждане „с нови очи“ към класическия вече филм от 2001 г. „Светкавици“?

Не обичам да гледам филмите си, след като съм ги завършил, защото виждам в тях само грешките. И така и никога не гледах „Светкавици“, след като завъшихме монтажа. Влизал съм в началото на прожекциите да видя, че всичко е наред със звука и картината, но целия филм така и не го изгледах. А когато накрая взехме решението да снимаме „Светкавици отново“, вече трябваше да гледам и стария филм. Многократно отлагах, а моментът на започване на снимките за новия се приближаваше… Попитах тогава сценариста Сърджа Анджелич дали го е изгледал наново и като ми каза, че не е, му предложих да си го пуснем заедно. После решихме да поканим и всички от екипа и да си направим една голяма прожекция с ракия, бира и т.н. Обаче… колкото повече се приближаваше моментът за снимане на новия филм, все нещо изникваше и така и не стигнах до стария. И след като тогава пропуснах, сигурно и сега ще продължа да не го гледам.

Вие самият присъствате ли в образа на някой от героите на филма?

Да, „Светкавици“ е до голяма степен автобиографичен и биографичен филм. Със сценариста бяхме неразделни в онези години и непрекъснато добавяхме сцени и истории от личния ни опит, докато обикаляхме нощния Белград. Това беше дълъг период, защото шест години траеше и събирането на парите за заснемането. В онези години в Белград се живееше нощем, защото денем се криехме, за да не ни изловят и мобилизират. Във филма има сцена, в която полицаят пуши марихуана. Това е също реална история – вървим си със Сърджа Анджелич и гледаме полицай, който пуши трева и чак ни ръкомаха, канейки ни да си дръпнем. Бяхме напълно шокирани. После, като се приближихме, видяхме, че е наш приятел, когото бяха мобилизирали като полицай и когото не бяхме познали в полицейската униформа отдалеч… Всички в екипа на филма бяхме приятели, познавахме се добре и затова беше много лесно при създаването на персонажите, без кой знае какви сложни указания, като използвахме различни черти от нас самите – казвам на някой от актьорите: „Сега ти играеш някой, който е наполовина Лале, наш приятел, наполовина аз“, после: „Сега играеш човек, който прилича на този и този“ и т.н. Така че наистина се получи биографично-автобиографичен филм.

„Светкавици отново“

Каква е основната разлика между младите в „Светкавици“ и младите в „Светкавици отново“?

За моето поколение не беше толкова важна крайната цел. По-важен беше пътят. Ето, дори на някакъв купон да трябва да отидеш, трябва да намериш пари, да купиш нещо за пиене, което трябва да отнесеш – целият този процес… А днес за младите това сякаш не е важно, важна е целта – да бъдем богати и известни. Защото днес не само гениите трябва да са богати и известни, а всички. И това трябва да стане сега, веднага. Не е важен пътят до богатството и известността. Та, това се опитваме да кажем на младите с този филм – че има и път, по който целта им може да се достигне, и той съвсем не е маловажен. Животът е път, а не цел.

Как беше приет филмът точно от тези млади хора?

Направихме филма точно за тях, и въпреки че досега има 110–120 хиляди зрители според статистиката, едва 8% от тях са млади от 18 до 22–23 години. Най-големият процент 40–50% от зрителите са 35–40-годишни. Един от младите актьори във филма ми каза, след като го гледа: „Филмът е супер, но той не е за нас, а по-скоро за твоето поколение – да им вдъхнеш малко кураж преди края“. И може и така да е… Иначе всички млади хора, които гледаха филма, го харесаха. Но така и не стигнахме до масовата млада публика. Дори имахме отдел, който се занимаваше с рекламата в Тик-Ток и там имаше над 5 милиона харесвания и над 2 милиона споделяния на кратките сцени, които бяхме качили, което е огромен брой. И всички тези млади хора, които ползват Тик-Ток, изглежда бяха въодушевени, но много малко от тях дойдоха на кино, казва статистиката. Може и ние някъде да грешим, а може и времето да е съвсем различно и хората просто да не ходят вече на кино… В началото повече ме беше страх, че ще има хейтъри от по-старото поколение, защото има много хора, които обичат първия филм, и ако нещо не им беше харесало, те щяха първи да възроптаят. Аз първо бях против това да правя продължение и 15 години отказвах… А накрая стана така, че точно тези потенциални хейтъри много харесаха филма, а някои – дори повече от първия, което е наистина похвала. Но не достигнахме до младата публика, както целяхме. Така че не знам дали този филм е добър и успешен.

Добър е, за успешен – ще разберем един ден.

При всички положения много се забавлявахме, докато го правехме. Смеехме се и ни беше приятно. А е истина също така, че младостта си е младост, а старостта – старост и старите винаги ще говорят: „Вие, младите, сега…“, а младите няма да искат и да ги чуят. И по мое време беше така, и винаги е било. Въпреки че сега с изкуствения интелект малко се плаша докъде можем да стигнем, щом токлова лесно една поп песен може да се превърне в турбо-фолк песен – и ритъмът е същият, и текстът, само трябва да зададеш като параметри акордеон или зурна и малко по-трептящ глас, и гледай какво става…

Заповядайте на „Кафе с автограф“ с Радивое Андрич във фестивалния център на 28-ия София Филм Фест във „Фотозинтезис“ от 12 часа в неделя, 24 март, а прожекциите в кино „Одеон“ са веднага след това – в 13.30 часа – „Как се научих да летя“, в 16 часа – „Когато порасна, ще стана Кенгуру“ и в 18.30 часа – „Светкавици отново“. Всичките, представени от самия режисьор.

Цветан Цветанов
24.03.2024