Твърдя, че няма нито „аз“ нито „ти“ без диалог, че диалогът ражда „аз“ и „ти“, ражда лица­та, а не лицата – „аз“ и „ти“ раждат диалога.

Твърдя, че не може въобще да се извърши акт „от първо лице“, ако последното не е било вече познато като едно (поне) „второ“ лице.

Твърдя, че не мога да кажа „аз“, ако не ми е казано „ти“, ако никой не се е обърнал към мен с „ти“ .

Твърдя, че диалогът ни „ражда“ като „аз“ и „ти“, че ние сме лица-в-диалог, лица-на-диалог и следователно, за да съществува въобще „аз“ – всеки„аз“ – първо трябва да е налице „ние“. „Аз“ съм по определение аз-с-вас, аз-от-нас и без да съм аз-с-някого другиго (с когото сме „ние“) не съм „аз“, не съм лице. 

* * *

Тези твърдения само на пръв поглед звучат парадоксално. Защото нека се за­мислим дали въобще щях да мога да знам, че съм „аз“, ако бях Каспар Хаузер – онзи потресаващ случай на човек (вероятно все пак легендарен), затворен от самото му раждане в килия без прозорци и никога – чак до освобождаването му много години по-късно – не видял очи, които да го погледнат, никога не познал това, да бъде виждан – никога не познал това, че бива познаван?

Направо ще кажа, че Каспар Хаузер не просто не може да знае, че е „аз“ зад стените на своя изначален и никога от никого непосетен затвор – той и не може да бъде „аз“.

Нека обаче си дадем сметка защо.

Не защото няма, не обладава битието си: той, разбира се, го има и го чувства (най-вероятно като глуха, непросветлена от слово болка, напор, неуют).

Не и защото сам не вижда, не чува и не може да прави нищо. Напротив: всичко с неговите сетивни и двигателни способности е напълно наред – той усеща и вижда (стените на своя затвор), осезава (вдишвания и издишван въздух), яде и пие (храната и питието си, които ежедневно му спускат със специално въже).

Нищо обаче между стените на неговия затвор не поглежда към него: не го по­знава, не му „отвръща“. Той не е за никого. Каспар Хаузер, казвам аз, не е чул „ти си“, за да познае, „аз съм“. Той никога не е бил „ти“, за да стане „аз“.

И ето аз твърдя, че е ултимативно необходимо да познаеш, че те позна­ват, за да познаеш, че (сред тези познаващи те) ти си „аз“. Необходимо е да познаеш някой, който те познава с „ти си“, за да можеш въобще да изречеш в това пространство „аз съм“. И като „аз“ вече да утвърдиш: „ти също си“, „вие също сте“.

* * *

Което означава, че в основанието си „аз“ (това граматически „първо“ лице) е мислимо само като битие-отклик, че „аз“ пред-полага прозвучало свидетелство „ти си“, че „аз“ е битие-в-очите-на-другия, говор-в-от-говор-[на-ти-си] – говор в пространството на едно казано „ти“.

* * *

Абсолютна илюзия е, че един съвършено сам човек би могъл да бъде „аз“.

За да бъда въобще (в) първо лице – т.е. „аз“ – аз първо трябва да бъда лице в лице, да бъда не просто един (както Каспар Хаузер), а един-от-нас, да бъда още едно лице, да бъда, както бе казано (поне) второ лице. А това пък означава, че без диалог на лицата няма и не може да има лица.

Ако, както е при Каспар Хаузер, не е налице „ние“ – ако Каспар Хаузер е един, но не е един-от-[определено]-нас, той не е „аз“. „Аз“ непременно е „аз-от-нас”. Откъдето парадоксът, че за да можеш въобще да бъдеш в първо лице (да бъдеш „аз“), ти трябва вече (преди това) да си едно второ лице: да бъдеш нечий „ти“.

Да, „ти“ е второ лице. Но само ако си второ лице, т.е. ако си с някого, на някого, пред някого другиго, ти можеш въобще да бъдеш лице – да бъдеш в първо лице – да бъдеш „аз“.

Няма „първо лице“ без второто лице, на което казваш „аз“, но и което – още по-преди това – ти казва „ти“.

* * *

„Аз“ – нека се изразим така – е не обикновено, а „отглаголно местоимение“, и „глаголът“, от който то е породено, е глаголът за битие – „си“,глаголът, чрез кой­то съм вече не просто факт, а именно лице, „аз“. Следователно „аз“ съм (онтологически) приютен в теб и от теб съм „изпратен“ в „аз-а“ си.

* * *

Казаното току-що ни показва, че „аз съм“, макар да го интуираме като онова, от което се „започва“ диалогът, онтологически въп­реки това е вторично по отношение на „ти си“ и изисква изреченост на „ти си“. Показва ни, че не първо се изрича „аз съм“, та на това „аз“ да откликнат, да го засвидетелстват с „ти си“, а е тъкмо обратното – аз въобще „съм“, защото чувам (чул съм) „ти си“, бил съм поставен в диалог и ако не би било така, щях да бъда просто факт сред фактите – фактът на едно глухо, безответно чувстване и само-чувстване, на едно движещо се, ядящо и пиещо, спящо и събуждащо се в обграждащия ме свят „то“.

* * *

Ако в света (както е за Каспар Хаузер) нямаше други човешки очи, пред нас щеше да бъде просто битието – онова сиреч, което си е, стена. А каквото и да извикаш, да изкрещиш или да направиш по отношение на една стена, то само ще се отрази в нея: стената ще ти го върне – неприето, нечуто – няма да засвидетелства с реакцията си „теб“ (за да разбереш, че „си” и да кажеш „аз“). Едва в очите викът ти може да бъде чут. Очите едва ще те за-бележат и ще те про-видят и ти няма да си вече сам в себе си – звучащ, блъскащ, махащ в пространството „факт“ (който и когато „изригва“ навън, си остава в себе си).

* * *

„Аз“ съвсем не е обаче факт, а – отношение. Лицето е битие-в-отношение (просто битието на „аз“ е не „аз“, а „то“). И значи, ако отсъстваш „ти“, аз не съм още „аз“, а само „то“. И аз не казвам тук: ако отсъства „нещо“ друго, а именно – ако отсъстваш „ти“. Защото не-личното друго не е нещо, с което може да се бъде в истинско отношение. „Аз“ не мога да се адресирам към стената, към предметите, към пространството. Мога да се адресирам към „теб“ и имен­но защото не си просто „друго”, но си друг-който-ме-забелязва; извършва спрямо мен акта „ти си“, тъкмо спрямо теб, по отношение на теб, в теб едва, аз мога да съм „аз“, да съм в „първо лице“.

* * *

Актът „ти си“ обаче е уникален. Той единствен не е „реакция“ (спрямо определена моя „акция“), в която винаги има „дъно“ и както вече бе казано, колкото и да викам срещу (или дори да блъскам по) стената, тя само ще „отразява“ усилието ми, ще ме от-еква, но няма да ме забележи, няма да ми отвърне. За нея аз – комуто да отвърне – просто не съществувам. Съществува само „натискът“ върху природата й (нейното битийно „дъно“) и той може да изхожда както от мен, така и от нещо друго, без каквото и да било различие.

* * *

Единствен „ти“ нямаш „дъно“ и това е засвидетелствано в най-голяма дълбо­чина от удивителния феномен на очите ти. Те са нещо абсолютно различно от всичко „друго“. Те са онова неповторимо, в което – единствено – аз не се отразявам, а бивам забелязан, бивам познат. И моето за-белязано (и познато) битие, с това именно, от движещо се, звучащо, само-чувстващо се и т.н. „то“ става „аз“. „Аз“ се ражда от „теб“, който ме познаваш с „ти си“, и човекът, който е аз-на-теб и ти-на-другия-аз, е същностно „ние“. Човекът е човек в диалог. Човешкото е родено в диалога и съществува в диалога.

* * *

Би могло да се каже в този смисъл, че очите – очите, гледащи и оглеждащи се в други човешки очи – са рожденото лоно на лицата. В очите срещу мен бити­ето буквално е про-дънено и от без-дната му, отворила се в тях, ме гледа една бездънност.

Към каквото и да се обръщам инак, аз не виждам „него“ в него. Виждам само „природата“ му. Тя е дъното му и оттатък него аз не мога да отида.

В човешките очи обаче аз виждам нещо, неможещо да се срещне никъде другаде: виждам не „битието“, не „природата“, не дори „живота“, а – теб, т.е. нещото, което няма дъно.

Но и тази без-дна на очите ти се оглежда в без-дна в мен. Човешките очи ме поглеждат от шеметна дълбочина, която е оттатък „природата“ им и за-белязвайки ме, всъщност ме „бележат“ с „мен“ – нещо също тъй оттатък „природата“. Ето защо онова, което виждам, че те виждат в мен (мен, мен!), е също нещо бездънно дълбоко. Нищо друго не осветява такава дълбочина в мен. Аз виждам, че те виждат мен, и това, което виждам, че виждат, ме разтърсва.

Може би затова в погледа на човешките очи към човешките очи – колкото и деликатен да би бил той – има нещо разтреперващо.

Може би затова също онзи поглед на Бого-човека Христос към Савел по пътя към Дамаск – поглед, в който дотога­вашният гонител получил своето най-дълбоко, най-истинско „аз“ – давайки му да го про-гледне, в един миг му отнел зрението.

* * *

В срещата на човешките очи, и единствено в нея, следователно няма дъно. „Ти“ нямаш дъно и виждаш нещо („мен“), което също няма дъно. И макар тази среща на бездна с бездна да би могла дори да заслепи, именно поради нея ние изобщо можем да бъдем „аз“ и „ти“, да бъдем лица, които говорят едно с друго и разчи­тат не просто на „реакциите“ от „акциите“ си, а на разбирането и познава­нето – на това сиреч, че могат да потъват, да потъват едно в друго и никога да не ударят в дъно; да няма граница в тяхното общение, в съ-общеността им на „аз“ и „ти“.

* * *

Но човешкото битие е битие-в-диалог в още един – вече собствено социално-битиен смисъл.

Защото безспорен факт е, че ние, хората, сме единствените живи същества, които се явяваме в света не просто в резултат на един стихиен природен процес, ами по-скоро биваме извиквани (с помощта на този природен процес) от съзнателния акт на своя „дом“, на своя „род“ и – в последна сметка – на човешкия род.

* * *

Ако нас природата не просто ни „ражда“, а – по-точно – се от-зовава на волята на нашите отци, на нашите родове, то ние и не идваме в света просто като „себе си“, просто като „единици“, но като пред-определени „членове“ от едно „ние“, което, като ни предхожда, с призива си ни разполага в себе си.

* * *

Ето защо аз знам не просто, че съм, но и защо съм. „Защото“ (именно) един всякога пред-хождащ ме „дом“ („род“, „човешки род“) ме е извикал в себе си. А щом ме е извикал, аз не съм просто, сиротно „свой си“ – аз съм „нечий“; аз не съм един-от-“множество“, а един-от-“нас“.

* * *

„Ние“ в човешкия свят, следователно, пред-хожда „мен“ и ме раз­полага в себе си. Животното от нищо и в нищо не бива именно „разположено“. Светът не го очаква и не го посреща – той е чисто и просто раз-прострян около него в оглушително безразличие.

Но ако „ние“ в човешката онтология предхожда „мен“ (а не се образува от „сбора ни“), ако ме разполага в себе си не просто като „един“, а като един-от-нас, то и „аз“ (всеки „аз“) не съм просто в човешкия род, а – по отношение на човешкия род. Аз съм не просто „аз“, а един-от-вас. „Вие“ – моето семейство, моят род, човешкият род – е в конститутивна релация с „мен“. Аз съм аз-с-вас. И тъй както „ти“ (всеки „ти“) е ти-с-нас, защото не се е просто „родил“, а е бил извикан да бъде със, да бъде на, така и „аз“ (всеки „аз“) е аз-с-вас. Защото не се е просто „озовал“, ами се е от-зовал и е нечий, на някого, на някои.

* * *

Казах, че човешката „заедност“ – и това е нейната уникалност в сравнение с всяка друга – пред-хожда човешката индивидуалност: из-виква я в себе си и я на-режда в себе си. Ето защо човешката индивидуалност е не просто факт, а диалогичен „възел“ в тази заедност. Тя е при-зованост от нея и от-зованост на нея. Ти си „Ивановият“ призив, ти си на-Ивановите „Петърът“ („Петър Иванов”). И ти си отзивът на „Ивановите“, ти си „Петърът“ на „Ивановите“ („Петър Иванов”).

Битието ни, като човешко битие, е npu-зованост и от-зованост. В битието ни предначално е „вгравиран“ зов, на който ние сме от-зив. Ние сме „диалогичен“ възел. Нашият свят на човеци поради това не е никога просто свят – светът -както е за всички други живи същества. Той е наш дом – „род”-ина в най-буквал­но етимологическия смисъл на тази дума.

* * *

Ние сме битие-на-призив, което е (поради това) битие-отзив, разположено в определен пред-хождащ ни „таксис“, и сме, затова, актуализация не просто на самите себе си, но и актуализация по отношение на дома ни, на традицията ни, на човешкия род в най-последна сметка. Всичко, което вършим, което сме, е в тази връзка и: добър или лош, очакван или неочакван, адекватен или неадекватен от-говор по отношение на тях – диалог с тях. И за този диалог, за конкретното съдържание на този диалог, ние по необходимост сме подлежащо на оценяване в рода си, спрямо рода си – морално оценявано битие. Чрез родителите ни, родът на тези последните, а чрез рода им – човешкият род ни е извикал при себе си, за да ни из-говори себе си и да очаква и ние да отвърнем нему; за да ни пре-даде „своето“ и да очаква и ние да се при-общим към него.

* * *

В резюме: това да бъдем „на някого“, да бъдем „фамилни“, „родови“ същества, не е за нас нещо – нека се изразим с класическата философска терминология – „привходящо“ (акцидентално), прибавящо се към субстанциалната ни форма на човеци, без което тя би продължила да си остава същата. Човек, който би съществувал в този свят, без да е син(дъщеря)-на-някого, без да е „Иван“-ов, „Никол“-ов – за разлика от всеки друг жив индивид – не би бил завършен човешки индивид. И в това е фундаменталният трагизъм на сирачеството и бездомничеството. Общ-ествеността на човека, който затова не е просто zoon, а zoon politikon – не е нещо „добавящо се“ към битието му, а нещо от (самото му) битие на човек.

Онтологията на човека е обществена (диалогична) и обществеността (диалогичността) е онтологията на човека.