Радичковата „Суматоха” има много лица – по едно за всеки, влязъл в нея. Този сезон на двата бряга на Перловската река (или канала, както я знаят софиянци) ще видим онези, които тя е решила да покаже пред режисьорите Мариус Куркински и Боян Иванов.
За Мариус Куркински (МГТ „Зад канала”, първа за сезона премиера) тя символизира женското начало във всичките му проявления – матриарх, изкусителка, „жената на вечните времена”, даже кучката, която бленува и води подире си песовска бесовица. Тя е стихия, способна да преобърне мъжкия свят, да върне говора на едни, а да отнеме разума и дори живота на други. Тя е оная сила, която дърпа конците на мъжете, докато те обсъждат важно своите големи и дълбоки дела. Тя е оная митична кафява лисица, която рано или късно се изпречва на пътя на всеки мъж. А той, колкото и да е подготвен за нейното коварство от историите на препатилите преди него, пак се оставя да бъде измамен.
В спектакъла на Мариус Куркински суматохата приема едновременно образа на филмова дива от епохата на нямото кино и на одраната кожа от (уж) умрялата лисица, преметната върху раменете й. Лило я влачи след себе си за ръка като досадно бреме и омръзнала съпруга; после я забравя, увлечен да разказва и слуша историите за хитрата лисица, а тя се измъква тихо и започва да пакости и прелъстява. Така ще е до самия финал, когато ще отстреля мъжете един по един с ловджийска пушка и вместо реквием ще им изпее: Танцувай, бърза лисицо, кау, кау/с кларинети, трясъци и тръби (музиката на Мартин Каров успява да намери адекватен образ на първичното, митичното и мистичното, заложени в текста и донякъде изведени в спектакъла).
Суматохата при Боян Иванов (продължава да се играе в театър „София”) не нито енигма, нито митологична стихия, а нашата – на българите – реалност от 1989 г. насам. С боклуците, с уличните скандирания, с хаоса и араламбенето. Режисьорът чете текста на Радичков с рефлекса на градски човек от ХХІ век. Той вижда в него главно пророчеството на автора за онова, което ще се случи с нас двайсет години след написването на пиесата и на което поколението на Боян Иванов е съвременник.
Образът на суматохата тук е внезапно извила се вихрушка, която вдига прах, разкъсани вестници и ята найлонови торбички. Постепенно между вестниците и найлоните започват да прехвърчат хора, стиснали здраво някаква покъщнина, която са грабнали наслуки в бързината. Лека-полека хората изоставят покъщнината и тръгват след един, вдигнал прът с развяна на него мушама. После се разделят на две и крещят нечленоразделно лозунги едни срещу други, докато суматохата пак не ги разпръсне като сухи листа. Или като пазарски торбички. Само двама цигани не се поддават на хаотичните движения. Отначало те умело лавират между другите, търкаляйки автомобилни гуми. Сред това сръчно пренасят корубата на трабант. Накрая притичват, понесли два електрически стълба, барабар с жиците помежду.
Въпреки диаметралната интерпретация на текста в двата спектакъла, между тях има и нещо общо. Първо – условната сценична среда. При Петя Стойкова („Зад канала”) това е отбрулен гигантски лист, прояден в средата – в тази дупка ще се крие лисицата, през нея ще циркулират върволицата истории и там ще пропадат погълнатите от суматохата мъже. Елица Георгиева („София”) е пренесла суматохата някъде в периферията на живота, в чийто мрак малкото останали улични лампи спорадично осветяват действащите лица.
Другото общо е рязкото покачване в температурата на спектакъла при появата на Крокодила – монолог-интермедия: Ние сме жената на вечните времена: смешно-тъжно-гротесков при Майя Остоич („София”) и комедийно-лиричен при Албена Михова. Предимство на „Зад канала” е присъствието на Христина Караиванова, която минава като червена нишка през целия спектакъл в ролята на лисицата-суматоха. Този дързък за Куркински режисьорски ход е направо за овации със ставане на крака, като се знае иначе колко плахо работи с текста. Случва се понякога чак да отегчи публиката с уважителното си отношение. Сега обаче е много по-радикален в сравнение с Боян Иванов.
Актьорите и в двата спектакъла не са равностойни, но несъмнено най-добро в „София” е изпълнението на Пламен Манасиев (Глигор, „жабата е мрачно животно”). В „Зад канала” е по-трудно да се отдели категорично някой. И все пак – Владимир Зомбори (Гамаша), Антоний Аргиров (Петраки), Александър Димов (Шушляка).
Този театрален дует между двата спектакъла „Суматоха” се превръща в трио с още една постановка по Радичков край канала – „Лазарица” в ТР „Сфумато”. Тук обаче всичко е относително. Първо: това не е един спектакъл, а четири – според годишните времена в пиесата. Поставени са от четирима режисьори (Димитър Сарджев – „Пролет”; Борис Кръстев – „Лято”; Елена Димитрова, актриса от „Сфумато”, в случая режисьор и изпълнител на „Есен” и Крум Филипов – „Зима”), с четирима сценографи и различни актьори.
Проектът е от тазгодишното издание на Малкия сезон в „Сфумато”. Неговият живот, продължен от Театралната работилница, занапред ще е подвластен единствено на атмосферните условия: играе се в клоните на четири дървета в парка между „Сфумато” и „София”. Без да претендира за първопроходство, идеята на Иван Добчев театърът да се проветри на чист въздух е свежа и предлага по-различни усещания на актьори и публика –като това в една и съща вечер веднъж да те вали дъжд, защото така е по автор, а втори път – поради капризите на времето.
Съмишлениците на този проект предлагат на четирите откъса да се гледа като на ембриони, от които занапред (може би) ще се развие по една напълно оформена „Лазарица”. Хубаво. Иначе няма оправдание за измъчената от Антонио Димитриевски „Пролет”, нито за така неузрялото „Лято” на Иван Николов. Но публиката на следващото представление я чака наистина прекрасна изненада – Йордан Биков влиза в „Есен” на мястото на Елена Димитрова. До неговата поява обаче най-хубавата част си остава прелюдията към „Лазарица” – Иван Добчев чете разтърсващ текст на Йордан Радичков за одисеята около създаването на пиесата, от който надничат очите на Методи Андонов, Апостол Карамитев и на един бухал, паднал всуе прострелян в преспите.