„Тя беше много красива и нашите ергени все се навъртаха около нея, но ето че тя мен предпочете. Чувството, когато се яви внезапно, то мяра няма.“
Откъс от непубликуваната и подготвяна за печат литературна анкета с Радой Ралин на Вихрен Чернокожев, който почина на 29 юли 2018 г. Текстът е предоставен от съпругата на литературния историк.
Участвали ли сте през 1953 г. в Младежкия фестивал в Букурещ?
Друго, което беше… Наближаваше фестивалът в Букурещ.
Дадоха на младите поети да напишат текстове за фестивални песни. При мен дойде Стефан Ременков – композиторът, и ме помоли да направя два текста за песен. Той беше свързан с Букурещ и искаше на всяка цена да отиде там. Направих два текста, той им написа доста хубава музика. Когато ги даде в Съюза на композиторите, там харесали текста, но не одобрили музиката. И без да поискат моето съгласие, върху „Фестивална песен” направи музика Любомир Пипков, а върху другата – Димитър Петков. Протестирах срещу това своеволие и за да смекча впечатлението, което би предизвикал този факт, председателят проф. Любомир Пипков включи и Стефчо Ременков.
Спечелих награда и трябваше да замина за Букурещ. Тръгнахме с автобуси. С нас пътуваха писатели, художници, композитори: Панчо Владигеров, Стоян Венев, беше и Ст. Ц. Даскалов…
В Букурещ не открихме нито един портрет на Сталин измежду делегатите. Имаше само портрети на Георгиу Деж и на Петру Гроза. Техният „Априлски пленум” беше повей, по-резултатен от нашия.
Много сърдечно беше. За пръв път толкова младежи от всички раси виждахме заедно.
Един горещ августовски следобед се състоя среща с младежи от западните страни. Нетърпим пек тежеше на 9-и август в Букурещ. Тогава срещнах девойката Лаура Симончини от Италия.
На нея сте посветили стихотворения.
Не съм доволен. Аз ги живях вълненията изцяло, за да ги напиша. Нямах самочувствие тогава. Бях наистина много грозен. В София отпуснаха на всеки делегат по един плат от шантунг, за да си ушием панталон – униформен. Взех моя, без да го огледам. Случи се дефектен – от лявата страна проточен светъл лампаз. Все гледах с някого да вървя, за да не се забележи „лампазът”.
Тя беше много красива и нашите ергени все се навъртаха около нея, но ето че тя мен предпочете. Чувството, когато се яви внезапно, то мяра няма. Като се завърнах, заредиха се едни разговори по телефона, въпреки че това беше съвсем подозрително през онова време.
Ще прочетеш нейната кореспонденция, ще прочетеш и моята… Тя се радваше, когато намери в „Стършел” Радой Ралин (пишеше го на български), и аз се стараех по-често да сътруднича във вестника.
Какво работеше тя?
Бедно момиче, инкасаторка по светилния газ. Когато се върнах, Валери ми преведе няколко писма. Бяха ни мобилизирали – Валери, мен, Иван Мартинов, Емил Коралов, Лъчезар Станчев.
Кога ви мобилизираха?
През 1953 г. есента. Дадоха ни капитански чинове, след това и аз ѝ пратих една снимка като капитан, на която бях загладен, лакиран от фотографа, за да изглеждам по-красив. Всичките тези неща ми влияеха. Бяха неизпитани чувствата по телефона, когато чаках вечер да ми дадат връзката.
Написах сценарий, който приеха, назначиха режисьор Хр……., но не осъществиха. Такава ми е съдбата на мен – много работи да не се осъществяват навреме, а с голямо закъснение, както и самата любов не се осъществи.
Така есента изкарахме ние казармата месец и половина. Разбрах абсурдността на цялата история. С облекчение сдадохме униформите, виждайки, че в казармата нищо не се е променило и не може! След това си продължихме работата в „Стършел”. Гледах да се появява често нещо от мен – каквото и да е – почнах да сътруднича най-редовно. Вземах уроци по италиански. Моята учителка беше една странна особа – италианка, оженила се за българин още през царска България. Но след девети тя му става вече товар, подозрителна с народността си. Развежда се с нея… Молеше ме тогава да вземам уроци, за да не гладува. По три урока наведнъж взимахме, само да припечели нещо. След това я препоръчах в София Прес. Там останаха много доволни от нея. Казваше се д-р Бианка Бавиери.
През това време ли изпратихте на Лаура Бешковия албум?
Да, Бешков беше написал: „На Лаура и Италия – от Бешков и България”.
Започнахме с Нейчо Попов някаква оперета. Никога не съм уважавал това изкуство, но Нейчо го бяха взели за тази цел в Музикалния театър. През това време съставът, който Емил Георгиев сформира с бившите лагеристи джазисти, направи нов естрадно-симфоничен оркестър. Така че след покушението върху Сатиричния театър „Стършел” неговият оркестър продължи. Концертите имаха небивал успех. Там Нейчо Попов пееше текста на Борис Априлов „Чико от Порто Рико”. Така лека-полека се започна едно отпушване.
Тука сега му е мястото да си припомня, че когато бяхме в Букурещ, там идваха и български вестници. С вълнение прочетохме една статия на „Правда”, където се говореше за пръв път срещу култа към личността.
Това е 1953-та?
1953-та още. Без да се каже нещо срещу Сталин. Но ставаше ясна тенденцията към размразяване. И тази обещаваща линия, която идваше желана, и това ми увлечение към Лаура, двете събития се сляха. Аз, разбира се, искрено вярвах в това дело. Двамата с нея бяхме убедени комунисти, те ми пращаха албуми с Толиати, за тяхната съпротива.
Ние бяхме напълно убедени комунисти. Точно комунизмът ни беше събрал. Но постепенно разкривах, че в сравнение с техния комунизъм нашият взе да ми се струва сектантски, нечовешки, некултурен, като отдавах този факт не на идеологията, а на полукултурните и доморасли наши ръководители, смесващи удобно борба с тероризъм.
В Банкя, където бяхме отишли да пишем с Нейчо, някой път ще се повреди линията, аз ще взема влака до София, но пак да ѝ се обадя…
Каква е съдбата на тази жена?
Ще излязат писмата ѝ в „Море”, ще видиш… Края на юли беше, 1957 г. С Лаура от време на време пак се обаждахме. Бях ѝ писал вече, а и тя от своя страна ми писа, че има приятел, за когото ще се жени. И аз споменах, че не съм без момиче… Което не обичах, обаче какво от сега нататък… Не се осъществи голямото чувство. Къде сега на 35 години ще тръгна да търся?… Не било, дето се казва, на младица, та на бяла брадица. Лаура ми телефонира, че ще се жени през юли. А аз ѝ пращам такава телеграма: „В деня на твоята сватба ти пожелавам всичко…” и т.н. „Твоята” – значи можеше да бъде и нашата… И интересно, през нощта в един часа тя ми се обажда: „Като сватбен подарък Марио ми прави едно пътуване до Москва за фестивала. Моля ти се, направи всичко да се видим”.
Аз ѝ благодарих. Отивам да се съветвам с Давид Овадия. С Давид Овадия приятелството ни е бивало различно. Първо беше много сърдечно. После той почна да ходи с Бригита Йосифова, стана малко по-официален, много близък до „Дело”. Щом тя го изостави, после пак се сближихме и сега се съветвам с него като с пръв приятел: да отида или да не замина.
Той какво ви посъветва?
Той каза: „Иди, защото може след това да не се видите вече никога”. „Ами – казвам – какво да правя с Грозданка? – Ще я запишеш и тя да дойде на екскурзия”. Аз действително направих така, но първият ешелон беше попълнен и тя трябваше да дойде с втория, с четири дена по-късно. Вече бях написал сценарий за Лаура. Той дори беше подготвен от режисьора Христо Писков да го снима. Пристигна в Москва група от киното начело с оператора Димо Коларов, за да заснеме част от атмосферата на фестивала. Този материал го има запазен.
Гроздана естествено знаеше за Лаура. Как ще скрия от нея… Обаче вече размината работа. Спомням си, пристигам в Москва с нашата група, съставена от писатели и журналисти – и вечерта по телефона търся италианската група. Цялата нощ не могат да намерят Лаура Симончини от град Болоня и т.н. Къде ще я откриеш в един милионен непознат град.
Вече съмна, отивам на стадиона в сектора, предназначен за всички журналисти. Ние бяхме на 26-ия ред. Минават различните делегации, но вече портретът на Сталин го нямаше. Изобщо никакви портрети на държавници. Единствените дефилиращи с такъв колосален портрет на Насър, че изглеждаше просто смешно, останаха египтяните. И когато се зададоха италианците, видях изведнъж едно високо момиче – а аз съм на 26-и ред и в подножието на стадиона една висока стена. Знаеш каква е в Съветския съюз охраната. До мен стоеше журналистката Ивайла Вълкова. Стигам първия ред, смятай, и като се спуснах с протегнати ръце, стискайки ръба на стената долу на стадиона. След мене е вървяла Ивайла Вълкова, за да не направя някоя глупост, и обяснявала на охраната.
Изведнъж извиках: „Лаура!”, и тя: „Радой!” И се грабнахме, и се прегръщаме, непрекъснато се целуваме, тя плаче… След малко Ивайла ме дърпа за ръката: „Стига, тук е мъжът ѝ, усещам как търпението му прелива чашата”. Запознах ги с Ивайла, тя ме запозна с Марио – един светлоок рус младеж. Той бил тогава секретар на Федерацията на металиците.
Уговаряме се на другия ден да се видим. Става 9, 10, 11 – нея я няма. Вече си казах, че след снощното ми държане мъжът ѝ не я пуска. Тръгнах аз да я диря. Отидох на другия край на Москва, търся тук, търся там – няма! Москва не е София! Отчаян се връщам в хотела. Те пък в това време ме чакали до четири часа и си заминали. Към пет те отново дойдоха и след това бяхме все заедно. Вървим, тя ни е хванала и двамата за дланта, като от време на време ми казваше на български: „Обичам те… обичам те!” Той питаше какво е това „обичам те”. Не зная какво му обясни. По ритъма на тази дума като по морз с дланта си. Вървяхме, разказвахме си. Дадох някои подаръци, които ѝ бях донесъл.
По едно време тя каза, че си е забравила чантата в стаята ми. Отидохме двамата да вземем чантата. Когато останахме сами в асансьора, тя като се разплака неудържимо, истерично: „Ох, защо избързах с тая сватба? Целия си живот го прохабих…” Отидохме, взехме чантата. Плаче, едва ѝ изтривам сълзите…
На другия ден пристигна и Грозданка. Трябваше да се срещнем с Лаура и заедно да посетим музея „Пушкин”. Запознавам ги и двете си подават ръка… И какво е това чувство, инстинктивно и двете си дръпнаха ръцете, не се запознаха! След това Лаура поривисто ме хвана под ръка, тръгнахме из галерията, зад нея Марио и Грозданка като че ли не съществуваха. Грозданка припадна, Марио взе да я свестява.
По фестивала в Москва бе нахлул азиатски грип и Марио трябваше да бъде изпратен в болница. Грозданка, която беше много мнителен човек, тя от всичко ме ревнуваше – и от приятели, и от мелодии, и от вещи. Когато той влезе в болницата, тя казваше, че нарочно съм го направил. Как? Ще издиря някой болен и ще го срещна с него да се зарази?
Останахме сами с Лаура и това бяха най-щастливите дни, които съм имал в живота си. Когато се разхождахме из московските улици, тя се гневеше на архитектурата. Трудно беше да избегнем политиката! Току-що бе публикувана антидогматичната паметна записка на Толиати, където той казваше, че не може да обвиняваме само Сталин, че в цялата система има нещо гнило и виновно. (Тази статия само в България не излезе!) Трябва на всяка цена да я прочетеш в „Правда”. Тя стана насока, ориентир за хората, които се бореха срещу догматизма.
Бяхме се събрали, аз я представих на поетите: Евтушенко, Павличко, Воронко. Тя им каза откровено: „Италианският пролетариат със своите сили на една невъоръжена класа, класа с голи ръце, с които едва си изкарва прехраната, се бори срещу онези, които са ни продали на американците. А съветските хора, които са победили веднъж в революцията, как допуснаха Сталин с неговите кървави деяния? Как никой от вас не рискува една стачка да направи! Как нямаше в нас капчица солидарност!”.
Спомням си репликата ѝ: „Уна белла доменика московиана, ма ултима!” (Една чудна московска неделя, но – последна!).
На другия ден Марио и Лаура заминаваха и понеже пътуваха с по-евтин влак, мъже и жени бяха разделени. Аз ѝ стискам ръката, влакът тръгва, аз бягам подир нея и си държим ръцете. Най-после влакът още повече се засили и ни откъсна ръцете. Аз бягам, бягам, бягам подир влака… Вече стигнах края на перона. Отиде влакът и оттогава ние не се видяхме…
На годеницата ми ѝ беше много криво, но после пак се сдобрихме. Примирих се за чувствата си.
© Росица Чернокожева
