Животът на Иисус на земята е съпътстван от чудеса, той преминава през друго измерение, което обаче се вклинява в нашето време, в нашето пространство, така че да стане видимо, осезаемо за нас. От самото Му зачеване до сядането Му отдясно на Отца се случват пробиви на Неговото измерение към нашия свят, които ние наричаме чудеса – претворяването на водата във вино, многобройните изцеления, прогонването на злите духове, Преображението, както и проповедите Му, разговорите Му с учениците – всяко действие е белязано от проява на Божествената сила. Ние, християните, приемаме тези пробиви, удивляваме им се, носим ги в сърцето си, празнуваме ги, почитаме ги, опитваме се да заживеем в тяхното измерение. Преживяваме ги на всеки празник, но за нас те никога не стават нещо обичайно.
За мен най-непонятното и загадъчно чудо обаче остава Възнесението. Изпитвам някаква недостатъчност при неговото възприемане. Толкова пъти съм се опитвала да си го представя – Той е пред очите на учениците във възкръсналото си тяло, което те вече са се научили да разпознават, не ги е страх да Го видят, да разговарят с Него, да му дадат риба и вощен мед, по някакъв начин – свикнали са с това Негово присъствие, пригодили са се към него.
И ето – пред очите им Той започва да се издига нагоре, нагоре, като ги благославя, те повдигат погледите си, повдигат главите си, очите им се напрягат от взиране, Той се издига все по-високо, става все по-трудно различим в небесната синева. Те дълго остават с вдигнати нагоре глави. Сякаш това трябва да бъде оттук нататък тяхното състояние.
Веднъж са останали лишени от Него, когато е умрял на кръста. Тъгата се стоварила върху тях, вярата им оскъдняла, те се върнали към обичайните си занимания – хванали се пак за рибарските мрежи, други тръгнали с премрежени очи по своя работа към Емаус. После Той им се явил, когато били заключени от страх. Видели раните Му. Вярата им се върнала. Сега отново ли си тръгва от тях, сираци ли ги оставя? Да, имали са обещанието, че ще изпрати Духът Утешител, но разбирали ли са в тези дни – между Възнесението и Петдесетница какво точно означава това? Нямали са опита от отсъствието на Иисус, нямали са живия опит от присъствието на Светия Дух. Останали с вдигнати нагоре глави.
Отново са останали сами, още една, втора раздяла. Нещо подобно на времето от Разпети петък до Възкресение, но не толкова глухо, не толкова тъмно и страшно, не тъй безнадеждно. Вече не са несмислени и мудни по сърце, не са тъжни.
От благослова, с който Иисус се възнесъл, идвала надежда. Този благослов останал и след като облакът Го „подзел изпред очите им”. Тяхната богооставеност била благословена с този благослов, в нея била посята надеждата на обещанието и те се събирали на молитва с радост. Този път не се пръснали, не захванали да кърпят скъсаните си рибарски мрежи, а пребивавали заедно. Още преди Светият Дух да слезе над тях, в своята единомислена заедност те били църква. Още преди огнените езици на Духа да запалят духа в техните сърца, избрали апостол на мястото на отпадналия Юда. Възстановили апостолската пълнота, за да бъдат готови за обещанието.
Отпадането на Юда накърнило не само тяхната числена пълнота, но и тяхното единомислие. Той се бил отделил от тях още когато отишъл да се уговаря с първосвещениците. Неговото предателство внесло смут сред останалите ученици. Навярно този смут бил причината за тяхното малодушие, за отричането на Петър, за разбягването пред разпятието, за забравянето на писанието, за неверието във Възкресението. Предателството, което поразило Пастира, пръснало и стадото.
Но веднъж преживели това пръсване, те си извлекли поука, че трябва да бъдат заедно в единомислие.
Ние сме свидетели как липсата на единомислие разстройва обществото и всява хаос. Единомислието е спойката, която държи не само обществото. Без единомислие покълва раздор дори сред приятели. Ако се строи една къща без единомислие между зидарите, нейните основи стават слаби, стените ѝ криви и тя скоро рухва. Портите адови не надделяват над църквата, защото нейното изграждане започва в единомислие.
Радостта от Възнесението изглежда необяснима и дори парадоксална – нали всяка раздяла предизвиква тъга, а не радост. Не е така, ако раздялата е придружена от очакване. Иисус казал на учениците, че за тях е по-добре, ако Той си замине, защото, ако не замине, Утешителят няма да дойде при тях, а ако замине, ще им Го прати. В очакване на Утешителя те вече чувствали утеха. Картината, която се разкривала пред смаяните им погледи, била колкото величествена, толкова и утешителна. Благословението, с които Иисус се изгубил от погледа им, утвърдило обещанието и стоплило сърцето им. Очакването било по-силно от тъгата.
През десетте дни от Възнесението до Петдесетница учениците живеели в радостта на очакването и тази радост била толкова силна, колкото силно било очакването. Те знаели, че Светият Дух ще слезе отгоре, стига техните сърца да са издигнати нагоре.
Светият Дух слязъл с шум като от силен вятър, който изпълнил цялата къща, изпълнил и самите тях. Състоянието било непознато. Такава необикновена радост до този момент не били изпитвали. Тя идвала от това, че били заедно в единомислие, защото само споделената радост е истинска. Озарени от трепета на очакването, не усещали тъга от раздялата.
Този трепет ни е познат и в много по-обикновени събития. Когато се разделяме с близък човек, но очакваме неговото завръщане, ние живеем в трепета на тази радост. Когато живееш в очакване на радост, вече си озарен от нея.
Слизането на Светия Дух не се е случило еднократно. Утешителят слиза над всеки от нас при кръщението и ни прави членове на Христовото тяло. Ние също не тъгуваме, че Христос е възлязъл на небесата, защото в Неговата църква живеем в споделената радост на единомислието.
