Начало Идеи Гледна точка Радостта
Гледна точка

Радостта

4090

Преди две или три недели след богослужението няколко човека стояхме в притвора на нашата църква и си говорехме. Онова странно, забързано, радостно говорене, когато ти се иска да споделиш всичко добро, което ти се е случило, което си си помислил и преживял по време на светата Литургия. Прекъсваме се един друг, изричаме мислите на другия, разбираме се от половин дума, всеки се сеща за някаква своя си случка и иска да я сподели, иска непременно да я разкаже, дори с цената на това да прекъсне другите. Като в детската градина – доста често ме спохожда това сравнение и ме кара да се усмихвам.

И така стана дума, че един от нас е бил на представлението „Медея” със Снежина Петрова в главната роля. Наистина ли е толкова хубаво, както всички говорят? попита малко недоверчиво друг. Да, да, възторжено потвърди онзи, който го беше гледал, и най-важното, което създава уникалното усещане – хорът е от деца от ромски произход, и те са невероятни. И родителите им също бяха дошли, те се радваха на аплодисментите не по-малко от децата си, очите им грееха от гордост, чувстваха се пълноценни, уважавани, приети в някаква общност, ето именно така трябва да ги приобщаваме към нас, с такива жестове, защото на тези деца вече е показана и друга перспектива, и друго отношение, и друг живот, и друга реалност. Дори и да тръгнат по утъпканите пътища на повечето свои връстници, те вече ще са щастливо белязани от този друг живот, който се е разкрил пред тях.

И тук Тони Николов разказа една случка, която се надявам, че в някой свой следващ текст ще опише в детайли, защото, докато я разказваше, в очите на всички ни блеснаха сълзи. Случило се по време на Виденовата зима в едно малко градче, в дом за деца, лишени от родителски грижи имало детско тържество, на едно момиченце от ромски произход се паднало да играе принцеса в коледното представление. Аз съм принцеса! аз съм принцеса! не спирало да говори то от сцената, очите му блестели от радост и възторг, намирало се в друг свят, гледало през цепнатина към друг живот и участвало в него така, както на нас, възрастните, само съвсем рядко ни се случва.

Замълчахме някак си всичките. Сигурно си мислехме едно и също – че на младенци се открива Царството, на чистите по сърце, на плачещите, на онеправданите, на измъчените от този свят. Като малката кибритопродавачка, мислех си, с всяка запалена клечка тя вижда образа на своята обична баба, а това момиченце на сцената открива в себе си предвечното достойнство на всеки човек.

Ето, идва Нова година, започва новата година, посрещаме я с радост и после всичко продължава постарому. Трупаме години, а не се променяме. Движим се в познатото русло, въпреки, че не го харесваме. Сменяме календара, но себе си не променяме. Искаме обществото ни да се промени, но не искаме ние да се променяме. По някакъв странен и необясним начин виждаме себе си и обществото като нещо различно едно от друго.

Споменавам пред Нова година тези радостни примери, защото в тях виждам повод да погледнем по нов начин на нещо, което може да носи радост, вместо обичайните упреци и недоволства.

Радостта е толкова важна за живота, а сме склонни да не я забелязваме и оценяваме или да я заменяме с шумни веселби и пресилена веселост.

Преди да бъде разпнат, Иисус отправя Своята първосвещеническа молитва, в която моли Отца за учениците си – „да имат в себе си Моята радост пълна“. Обещава им също: „ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме“. Тази радост, която никой не може да ни отнеме, е състояние, което можем да придобием само когато гледаме на света с чисти очи, когато сърцата ни са отворени за всеки човек.

Радостта е нещо много повече от хубаво изживяване – тя ни доближава до нашия Творец, по радостта биваме разпознати от Него. Ако сме разработили и умножили получените таланти, ще бъдат поканени от Него: „влез в радостта на господаря си“. Чистосърдечното ни отношение към талантите прави Господа радостен, а нас прави съучастници в Неговата радост.

Наскоро гледах прекрасния филм „Ирландецът“ на Мартин Скорсезе. Героят на Робърт Де Ниро – ирландецът Франк Шийрън, е участвал във войната, всеки ден се е молил, като е обещавал, ако Бог запази живота му, повече да не прегрешава, но после е извършил много злини на много, много хора, замесил се е в мафията и е извършил десетки брутални и хладнокръвни убийства. В края на живота си е в старчески дом, изоставен от всички, четирите му дъщери не искат да го виждат, по Коледа при него идва свещеник, приканва го да се покае, но той не може да каже: „Господи, прости ми“, търси оправдания, извинение, не вижда злото, което е сторил, няма угризения, не чувства вина. Не успява да се покае. Така завършва филмът. Ако можеше да се покае, сигурно щеше да усети радост, но не успя да достигне до това просветление. Цял живот е живял чужд на покаянието, чужд на радостта и така завършва живота си в тъга и безнадеждност. Убил е не само много хора, убил е душата си, и тя не може да изпитва радост.

Защо е толкова трудно да се научим да се радваме? Какъв е този воденичен камък, който ни тегли надолу, за да не можем да глътнем глътка радост? Изглежда парадоксално, но като че ли не е толкова лесно да се научим да се радваме. И на новогодишната трапеза има много заместители на радостта, фалшиви двойници, които отклоняват вниманието ни от истинската радост.

И въпреки всичко, и точно заради това ми се иска да припомня призива на апостол Павел, неговите пламенни думи, „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се”. Няма по-благодатно време за радост от първите часове на настъпващата Нова година.

Разказах тези две случки от нашия живот, за да напомня, че радостта не го е напуснала и тя може да дойде от най-неочаквано място, ако имаме очи да я видим и сърце да я почувстваме.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора