Петдесет години от смъртта на Иван Пейчев (16 декември 1916 – 9 юли 1976)
Беше през юли преди половин век. Тръгна си тогава, ненавършил шейсет години. Не го забравиха. И няма да го забравят, защото беше личност. Защото притежаваше онова съзнание, способно да превърне в запомнящи се образи видяното и преживяното сред неспирното движение на живота.
Трябваше да направя интервю с него и така го видях за първи път. Започнахме да разговаряме. После си тръгнах и той ме помоли пак да го навестя. Тогава интервюто не се получи, но пък се начена нашето съкровено приятелство. И сега го смятам за един от щастливите случаи в живота ми.
С Иван Пейчев, както и с Александър Геров и Радой Ралин навлязох в пространството на тяхното поколение, на една свободна земя, където словата не лъжеха, защото бяха истинска поезия. Пейчев казваше, че поезията е като щит срещу насилието. Онова насилие на режимите, на обществото, на онази сган, поискала да отнеме човешкото от човека, неговото достойнство и неговата свобода. „Ние не можем без поезия“ – споделяше ми той и бързаше да добави: „Ако тя изчезне, това би опровергало самите нас. Защото животът би обеднял. Аз не мога да си представя един свят без поезия“.
Говореше ми за Вутимски, за времето на своята младост в Шумен и София, за бохемството, за времето след 9 септември, когато и него, някога бунтуващия се срещу предишната власт, бяха започнали да го следят, за да пълнят досието му със съответната информация. В разговорите ни той споменаваше с огромна неприязън името на един от своята генерация, превърнал се по-сетне в емблема на властващия догматизъм. С неприязън споменаваше понякога и името на Първия в държавата. Още в ранните години на режима бе забол на стената на Народното събрание бележка с надписа „Продава се“. Иван Пейчев беше отвратен от безумието на времето. Веднъж ми каза, че се чувства виновен пред мен заради това ненавиждано време. Насилието, унифицирането на хората, ширещото се бездарие във всичките полета на реалния живот и какво ли не още – всичко това го отвращаваше. Веднъж бе оприличил наложеното ни съществуване на английска ливада, в която няма по-високо или по-ниско, а всичко е равно, еднакво. Безличието, глупостта, невежеството, арогантната власт с нейната демагогия, примирението на масовия човек, в което имаше страх, нагаждане и малодушие – ето някои предпоставки за неизличимата му самота. За състоянието му на чужденец, оприличил се в едно от стихотворенията си на „един невероятен гладиатор“, който пада „под ветото на стадионите, / които плюят семки“. Ето по тази причина Иван Пейчев, така общителен някога, за да бъде всеки път и глава на компанията в кафенето или кръчмата, в един момент се бе изолирал. Не излизаше навън, четеше много и понякога замлъкваше като поет. Той ми беше казал, че дните на мълчание „в никакъв случай не гарантират нищо, освен едни загубени дни на мълчание…“. Но трябва, мислеше той, „от време на време да мълчим, отколкото непрекъснато да дрънкаме глупости“. Самовзискателен, с разбиране за творчеството не само като естетика, но и като етика, като отговорност, той твърдеше, че поезията може да се превърне и в „обвинителен акт“. Защото написаното остава и колкото повече е несъстоятелно като истина, за да бъде и лекомислие, и пропаганда, толкова повече един ден ще се окаже позор за съответния автор.
Мисля си как ли би се чувствал сега Иван Пейчев, ако беше жив. И никак не ми е трудно да го видя в представата си пак сърдит и негодуващ. Дори много повече, отколкото преди. Защото словоблудството, празнотемието, напразния шум на гонещите бърза слава, отблъскващото желание да говорят за теб, да те виждат постоянно на телевизионния екран и в останалите медии, липсата на каквато и да било самовзискателност – той нямаше за нищо на света да ги приеме и оправдае. Да не говорим пък за аморалния политически живот в страната ни. И сега, при новите обстоятелства, той пак щеше да намери спасението си в морето, есента и любовта. В онези въздействащи чувства и размисли, с каквито бяха изпълнение книгите му „Далечно плаване“, „Лаконично небе“, както и пиесите му.
Преди време бях написал: „Като мечтателна натура Иван Пейчев беше защитавал непрекъснато своето право на самотен размисъл за същината на живота. В онази далечна есен на първата ни среща, озарен от красивото безмълвие на неговата неподражаема артистичност, аз почувствах мощта на едно човешко и творческо безкористие. И узнах, че неговите синоними са „всеотдайност“, „обреченост“ и „неподкупност“.
Чувствах как е искал да се върне в „светлината на деня“, измъчен от живота в „оная територия на ужаса“, каквато бе времето без посока и съдържание. Едно време, принудило и поета да бъде „без пристанища“. И поради което е трябвало да се чувства „безкрайно несъгласен“.
И Пейчев, също като Геров и Радой Ралин, ценеше извънредно много поезията на Далчев. Той го поставяше като значимост до Ботев. Понякога в здрача на стаята, където той седеше на миндер, а над главата му висеше една пушка, той рецитираше нещо от Далчев. Друг път, разпитвайки го за Вутимски, Пейчев с лаконичното си слово възкресяваше пред мен места и случки, свързани с живота на Вутимски в София. Веднъж той рецитира стихотворението си „Есен на брега“ и аз го записах на магнетофончето си. А някой път към полунощ телефонът вкъщи извъняваше и аз чувах гласа му да ми казва, че трябва да отида при него, защото се чувства самотен.
Не се случи да повървим заедно край морето, да се поразходим в Несебър и Созопол, да поприказваме с рибарите, с които бе обичал да общува. Но есента и морето, самотата, носталгията и непокорството за мен и сега носят неговото име.
9 юли 2026 г.
***
Не е най-страшното,
че имаш чувството за смърт,
във всеки миг.
Не са най-страшни
въображаемите пътешествия.
Най-страшното е,
че всеки миг на смърт
и всяко пътешествие макар
въображаемо
осъществяват твоята самотност.
Самотността е страшна –
тя притежава отвратителното свойство
да подменя
дори самия теб,
дори и бързината
на асфалта,
подменя чистия бетон,
подменя скалите,
подменя думите
„гняв“, „свобода“, „надежда“.
Самотността ти дава
с подменената си безграничност
единственото право
да си сам.
***
Сложи си пак моряшката фланелка
и си тръгни.
Те няма да те спрат,
въображаемите урагани,
тайфуните на твоето въображение
не ще те спрат.
С моряшката фланелка ще вървиш
не по моретата –
по дългите човешки пътища,
по дългите жестоки железни пътища ти тръгни
и ще достигнеш
посоките на своето
завръщане.
Сложи си пак
моряшката фланелка.
***
Нито едно пристанище не ще те приюти.
Ти имаш странната съдба
да плуваш без пристанища.
Капитане, гласувай недоверие
на всички лоции.
Гласувай недоверие на тази угнетителна
способност
да чувстваш липсата на някакво
пристанище.
Гласувай недоверие.
Тръгни отникъде,
безкрайно несъгласен
и обречен
да бъдеш без пристанища.
