Начало Идеи Гледна точка Разболяващото всеобсловяване
Гледна точка

Разболяващото всеобсловяване

Калин Янакиев
19.09.2016
1569

KYanakiev

Не може, струва ми се, да не признаем, че някъде примерно подир „психологическата революция” на фройдизма и след появата на многобройните направления на „дълбинната психология” и приложението им в психотерапията – в самия край на XX век секуларният човек бе обзет от една, базирана върху постиженията на тези теории, идеология за ословесяването на абсолютно всичко от душата. От една идеология, казвам, която безапелационно се обяви против каквото и да било замълчаване във вътрешния свят; която обяви практически всяко мълчание, всяко не-наричане и не-обсловяване на нещата от душата ни за своеобразна болест. Обзет от тази идеология, човекът от края на XX век придоби навик да ословесява, да „напъхва” в езика практически целия здрачен спектър от своята душевност.

Поради тази причина обаче – постепенно – по-рано йерархично-структурираната човешка душа придоби определено плоскостен вид.

Какво искам да кажа?

В по-раншните времена – както поради строгостта на морала, така може би и поради не тъй далеч отишлия процес на секуларизацията, човешката душа действително съществуваше по начин, който би могъл да се оприличи на многоетажна постройка, в която определени съдържания и сегменти от душевността пребиваваха над, а други под равнището на словото. Последните пребиваваха, нека се изразя така, в зоната на здрача или близо до зоната на здрача. Човешката душа се конституираше като „многоетажна” структура, само на най-горните (или надземни) етажи на която звучеше слово – обсловяваха се нещата за мен и за света. Под тези етажи, в които господстваше словото, се намираха определени „приземия”, в които обитаваха някои психически съдържания – страхове, нагони, двусмислени мечтания, деструктивни фантазии – които се намираха там около безсловесието. За тях човешката душа колкото знаеше, толкова и усещаше, колкото ги намираше в себе си, толкова се и боеше, че може би витаят около нея. За тях, поради това, ако въобще имаше думи – тези думи бяха с определено преносен смисъл, почти не се свързваха в изчерпателни описания, бяха прекъсвани от множество “душевно-синтактични” многоточия, или пък – нещо също характерно – вместо непосредствено да бъдат наричани и осъзнавани в слово, се криеха под говорещи за тях, но под други имена думи – криеха се в думите, обсловяващи нещата от „по-горните етажи”.

И най-накрая: съществуваше определено „депо” на абсолютното мълчание, на абсолютното потъване в безименност и неизразимост – един напълно „подземен”етаж, от който душата долавяше единствено соматоидния натиск на съвършено инфернални енергии, единственото слово за които бе „разрушителност”, „адскост”, „нечовешкост”.  Поради това те, макар че бяха съдържания на душата, се преживяваха от нея като нещо чуждо-в-нея, като не-аз-в-аза и съвсем адекватно се конципираха с религиозните по произхода си понятия „бесове” или „демони”. Бяха нашите демони, но все пак, нашите демони. Словото враждебно ги отхвърляше под себе си (в измерение, което поради това се наричаше съвсем точно „преизподня”), а те враждебно го пристискаха и караха да замлъква, да занемява над тях.

Подир „психоаналитичната революция” – да го кажем така (защото от нея нататък се нароиха най-различни други подобни психо-идеологии) – тази не напълно обсловена или съвсем необсловена човешка душевност бе подложена на унищожителна „критика”. Полуизговореността или неизговореността на въпросните съдържания, чрез която тези съдържания се държаха в съзнанието при особен режим – държаха се (и това е изключително важно) като не напълно принадлежащи на съзнанието и на „аза” или направо като чужди нему, демонични съдържания – сега бе обявена за болест на съзнанието.

Бе извършен наистина преврат – цялата много-етажност на душата изобщо, на носеното в нея на различни спрямо словото равнища, бе обявено за една архитектура, която сама по себе си е болест на “аза” – нещо не-естествено в най-буквалния смисъл на думата. Защото още класическият фройдизъм обяви този многоетажен вертикализъм на душата за творение на „болестотворната култура”, стигматизираща „натурата”; изтезаваща и „пресираща” либидинозните енергии на душата в едно безсловесно и откъснато от съзнанието й „то” (id), правеща това чрез един интегриран „травматично-монотеистки”, бащински-скопяващ образ (свръх-аз) и свеждаща „аза” до изтерзана структура, гънеща се между чука и наковалнята на цензурата и нагона. Към тази фройдистка схема след туй се насочиха различни неорусоистки идеологии, склонни да отъждествяват „естественото” с „доброто” и да прокламират, че всичко, що е в природата, именно поради това, че е в нея, е добро и добротворно. Оттук накрая прозвуча призива „снемете пресата”, „дайте на всичко в нас да се изкаже”, да се покаже, да се изрази; намерете му „текста”, при това – „в прав текст”. Разрушете вертикалната постройка и ще освободите душата!

Без да отричам по никакъв начин възможността различните структури на полуобсловеното и необсловеното в душата да пораждат болест, както показва Фройд, на мен все пак ми се струва, че болестно може да бъде също и всеобсловяването на цялата душа и че в съпътстващата „фройдистката революция” идеология определено бяха демонизирани самите по-горни (надземни) етажи на човешката душа само затова, че бяха намерени като извисяващи се над, и поради това притискащи под земята долните й етажи. Спрямо тези притискания – наименувани „комплекси”, „травми”, „предразсъдъци” и т.н., възникна същинска фобия. Човекът бе изкушен да се уплаши от замълчаванията си; да се уплаши – фигуративно казано – не вече от безименните зверове, които бе държал заключени в подмолите на „аза” си, а от самото това, че ги държи под ключ, че въобще има в себе си „подмоли” и „подземия”, дълбочини.

Колкото повече човек обсловява, толкова по-добре. Колкото по-малко неща в него остават в зоната на словесния здрач, толкова човек е по-здрав, толкова по-малко той рискува да бъде „хистеричен”, „неврастеничен”, да страда от натрапливи страхове, да преживява сексуални неспособности или вътрешни конфликти. Колкото повече се говори за имащото го в нас, колкото повече то се „осъзнава”, колкото повече влиза в сферата на словото, толкова по-здрав е човекът. Така гласи, повтарям, тази нова идеология на „душевното глобализиране”.

Аз обаче си мисля, че това съвсем не е толкова просто. Да, тук става дума за една вътрешна глобализация, но тя по някакъв начин, освен че успокоява, също и оплоскостява човека, оплоскостява го душевно и с това – макар до определени етапи от това глобализиране нещата да се препоръчват като „оздравяване” – го разболява.

Защото, първо, далеч не е очевидна самата главна предпоставка на въпросното „глобализиране”, а именно – че самата вертикална структурираност на душата и различната й лого-откритост (подлежащост на словото по принцип) не е естествена. Все пак не ни ли се струва, че някои неща се преживяват по-остро и именно по-автентично тъкмо тогава, когато се преживяват с по-малко слово, така да се каже, с по-малко съзнание, когато ни овладяват, когато ни завладяват (като нещо частично „чуждо”)? Дали не са тогава здрави тези феномени, когато не са пренесени на равнището на словото, когато са под словото (и жилото на злостта им е анестезирано). Това първо. И сетне не се ли преживява човек в по-добро душевно здраве, когато оставя определени неща от душата си именно неартикулирани? Защото не се ли усеща човек неподозирано за самия себе си демонизиран (болен), когато, „бъркайки” надълбоко, в най-долните етажи, там, където никога слово не е прониквало, и вадейки оттам направо бесове, им дава „да се изкажат”? Та те не са били до този момент „негови”, не са го „обладавали” тъкмо защото са пребивавали в пълно безсловесие – искали са, но човекът не им е давал да си намерят имената, да си ги кажат. Тъкмо защото са били под равнището на словото и отвъд светлината на съзнанието, макар и в мен, те не са били „мен”, били са други същества, чужденци от преизподнята. Те са миришели на сяра, но не „аз”. Сега, когато ги правим „наши” съдържания (съгласно основния принцип на тази идеология: което е в нас, е наше, а щом е „наше”, е естествено), те изказват за нас ужасяващи неща; превръщат нашия свят в преизподня, а самите  нас – в бесове. Онези пък съдържания, които са били в приземието, ще изкажат за нас ако не напълно ужасяващи неща, то поне неща, които могат да се нарекат здрави само тогава, когато не се казват. Именно така, по последния начин, е с нещата от сферата на сексуалното – онова, което „религиозният морал”, без да осъжда еднозначно, отпращаше в зоната на словесния срам и табуто в езика.

Тези толкова „ужасни” според новата идеология „табу” – ужасни именно защото са табу – сега са станали транспарантни за съзнанието. Всичко се обговаря и … в това има известна гадкост. Но не, аз съвсем нямам предвид гадкостта от осмения „морален” характер, а именно от собствено психологическия и даже – от собствено сексуалния характер. Колкото и да се оказа неочаквано за по-предишните „освободители” на пола – когато сферата на еротичното, с неговите „фантазми”, с неговите „боязливости”, с неговите даже игрови преобръщания (перверзности в буквалния смисъл на думата – садоморфни и мазоморфни) бъде  извадена на повърхността и бъде накарана да се изговаря, от това произтича обстоятелството, че човешката душа се оплоскостява, самото еротично се оплоскостява. За ероса започва да се говори и с това той заприличва на феномените, за които разправяме пред лекаря в поликлиниката; на феномените, в които се вслушваме, за да им намерим „пациентските” или „козметичните” описания. А като заприличва на тези подлежащи на поликлиниката или козметичния салон феномени – еросът заболява; заболява от словесност, от пряка слънчева светлина.

Защото за ероса изглежда трябва да се полу-говори; за ероса трябва да се пишат стихотворения, да се съчиняват мелодии, за ероса трябва да се „сублимира” в словото, а не да се бърбори като за кръвното налягане.

В противен случай нещата, свързани с него, губят своята дълбочина, своята автентичност и светът се оплоскостява в един наистина буквален смисъл. Защото от нещо, което съзнанието държи на прага на словесността, в сферата, в която придиханията никога не се завършват в думи и с това имат своята автентична енергия, еросът се превръща в един от „дискурсите”, изравнява се с другите дискурси – „приземието”, в което е живял дотогава, изчезва, и той, заедно с всичко друго, се скупчва на “партера” на дневно-съзнаваното и побраното в универсално валидните думи.

Калин Янакиев
19.09.2016

Свързани статии

Още от автора