Докога живее с нас комунистическата диктатура? Какво да направим, ако не можем да я забравим? В книгата „Развалината. История на комунизЪма” Ендре Кукорели, роден и живял 40 години в условията на реалния социализъм, говори от свое име за общата историческа съдба на Източна Европа и за преживяванията си.

Ироничен и самоироничен разказ за това, което източноевропейците биха искали да забравят. Героят не се изключва от миналото, не твърди, че е бил само външен наблюдател на тоталитаризма, а предава личния си опит от системата с критичен и самокритичен стремеж към обективност. Ендре Кукорели ще раздава автографи на 4 декември от 16 часа в НДК по време на Международния панаир на книгата, на който почетен гост е Унгария.

Публикуваме откъс от книгата му.

Ендре Кукорели, „Развалината. История на комунизЪма”, изд. Ерго, 2012, превод Стефка Хрусанова

Развалината. История на комунизЪма (5)

„Ако някой нарече контрареволюция което и да било отклонение от комунистическата система, би могъл да нарече контрареволюция и унгарската революция.”

(Раймон Арон, „Една революция срещу тоталитаризма”)

„Будапеща от 1956-а е друга бездна, в която сякаш изчезва дискурсът на (марксисткия) исторически материализъм, понеже това наименование обезсилва главното условие, че всичко, което е пролетарско, е комунистическо, а всичко комунистическо – пролетарско.”

(Жан Франсоа Лиотар, The Lyotard Reader, 1989)

„Бунтът на унгарските комунисти означава, че сталинизмът е засегнал социалистическата същност на режима и десталинизацията не е дребно преобразуване или тактическа промяна на системата, а такава радикална трансформация, в която човек рискува собствения си живот, но трябва да я доведе докрай, ако иска отново да се чувства почтен.”

(Морис Мерло-Понти)

Революцията от 1956 г. (не) е моя. Тя е на този, който има нужда от нея, на този, който иска и знае какво да прави с нея. И без това с всичко е така, с всичко в живота, обаче идентичността по някакъв начин толкова остро и крайно попада в досег с малко неща. Бях на пет и половина години. Преживях го.

И не го преживях. Спомням си – но за какво ли? Враг. Враждебен, страшен, притеснителен, усещам го в стомаха си. Присвива стомаха ми. Един съветски танк паркира със задницата си под прозореца ни откъм улица „Рожа”, гледам отгоре, от прозореца на третия етаж, как стоящите в бойна верига войници хвърлят хляба вътре през кръглия люк. Сякаш си подхвърлят топки за ръгби. Забелязват ни, дават ни знак с автоматите да се махаме. Но защо? Да се махат те! Врагове, несъмнено, виждам, чувствам. Затова правят така.

Затова жестикулират. Затова прострелват, пробиват стените на жилищните сгради на булеварда. Затова ги гледам така, затова е логичен въпросът ми какво търсят тук. Уместен въпрос, кои са те и кои сме ние, защо ние трябва да слизаме в мазето, защо виси сякаш в нищото онова пиано от етажа на онзи блок. „Беше жена, руса, и лежеше по корем”,първият труп, който видях. Пред нашия вход, на улица „Сонди”. Детерминантите на живота ми.

Ако искам да изясня каквото и да било от своя живот, не мога да пропусна 56-а. И то не за да дам отговор, а поне за да попитам какво е било тогава и как е станало всичко това? Бях навършил 5 години, това определи съдбата ми. Съвършено точно. Почти съвършено. Определи съдбата на всички, дори на неродените: в по-голяма степен на по-възрастните от мен, в по-малка – на по-младите. Най-напред с това, че тогава не си тръгнахме.

Ако си бяхме отишли, щеше да е заради едно нещо, а пък сега е заради друго нещо. Ако оставаш, оставаш: би могъл да си отидеш или да не си отидеш, да направиш нещо друго, но последствията се доближават. Навремето баща ми като кадрови военен бил ранен тежко, откарали го от руския фронт в Германия, в Зоненберг, после във Вюрцбург, там го оперирали – ако родителите ми бяха отишли в това градче, щяха да им помогнат познати, приятели, роднини. Ако бяхме емигрирали, сега със сигурност бих знаел унгарски перфектно.

Щях да се интересувам и да съм ентусиазиран. Нямаше да разбирам нищо.

Но те не отишли, this is not a love song, I don’t speak my mother tongue*, революцията реши дилемата да заминеш или да останеш, поредицата от решения, които се движат върху острието на бръснача, тя промени живота на стотици хиляди, радикално промени техните лични жизнени стратегии. Душата рядко попада пред подобен въпрос, на който отговорът идва без замисляне и има оловно тежки последици. В повечето случаи никога. Каквото и решение да вземе, този, който решава, го прави окончателно, съдбоносно. Няма добро решение. 56-а е духовно дело.

Куршуми спираха своя писък в човешките тела. Междувременно и след това бесеха.

Хората се качваха на камиони и преминаваха границата с багажа си. Пеш, на велосипеди, кой както може. Или оставаха. Всичко това е основен общ въпрос. Тези, които живееха тогава, преживяваха едни и същи неща, в случай че си мислеха друго, отвръщаха по друг начин. Или не отвръщаха – поредица от случайности, моментна ситуация, местоположение, обстоятелства, техни любими хора отговаряха и избираха вместо тях. Решението се вземаше от спотаеното у всекиго, от отчаянието, избликнало в някой труден момент направо от подсъзнанието, от някакъв колектив. Разлиташе се като кегли, ударени от топката. 56-а е колективното прозрение: съвкупност от отделни прозрения в мига на тяхното спонтанно организиране и сплотяване. Тази дилема да заминеш или да останеш, решението между там и тук са двете страни на едно и също нещастие. Нали хиляди са намерили смъртта си, нима това не е общностно?

Като вземем за пример – брутален пример – как на 30 октомври атакуващите партийната централа в Будапеща на площад „Република” 2–300 въстаници и онези 80 души от специалните служби и партийни функционери, които защитаваха партийния дом, се избиваха взаимно, как по време на битката и след нея и от двете страни вече убиваха и невъоръжени, а на процесите осъдиха 107 души от атакуващите, 36-ма обесиха. Ликвидираха стотици, стотици изгубиха близките си, кое да наречем общностно, ако не това? Унгарската революция и борбата за свобода са голямото ни общо дело – и е неприятно, че това трябва да (или вече) се подчертава така отделно.

Също така рядко се случва толкова бързо, направо от нищото нацията да се надигне. Рядко се случва в отегчените от сериозни и несериозни беди, уморени, изплашени и разпръснати милиони да се създаде онази определена национална идентичност, която се нарича поемане на отговорност. Изведнъж водата престава да тече спокойно към устието и скъсва дигата. Увереност, съставена от отделни незнания, от липсата на мисъл, от неосмисленост, която вече не е вяра и надежда, не е прост копнеж, а осъществяване. Революцията осъществява.

Чрез своето реализиране. Тя е премислена утопия, извършена практично – тя се самосъздава. Почти от никого и почти от всички. Кипва, понеже е завряла, пробива, прониква взаимно – после изстива, уталожва се, прибира се, сякаш обратно, но това, което е било, повече не се повтаря, това е опитът. Изпитали са я и онези (без да знаят), които не са участвали в нея. И аз не съм, но въпреки това. Знаеш всичко. Нищо не разбираш.

И не е необходимо чак толкова да се разбира, неразбирайки изглеждаш по-малко смешен – пред самия себе си. Защото си направил крачка назад от суетата, наречена „аз ще ти разкажа, тъй като знам по-добре”. А и защото, да си го кажем направо: в днешно време не е толкова лесно. 1956, народно въстание, борба срещу съветския режим, война за независимост срещу Съветския съюз, антикомунистическа (контра)революция и още толкова клишета, всеки се заиграва с нея. Тъпче я и я къса, плюе на нея, човърка я, в края на краищата наистина има свобода. Върви самозаблудата, лъжата, кокоренето на очи, но не бих се учудил или възмутил толкова от това, по-скоро само го изричам. Освен Зевс никой не е свободен, казва Митичната сила в „Прикования Прометей” от Есхил. Щом 56-а е много голяма (тежка, дълбока, трагична и приповдигаща, трогателна, разтърсваща, чудодейна, удивителна, и катастрофална, а същевременно и лекарство, и т. н.), това значи, че много е използвана. Изхабена, замърсена, изчистена. Отегчителна, преекспонирана, втори път омърсена. Според мен не си заслужава да се възмущаваме. Така. Но не е лесно!

Организират народни събрания, държат високопарни речи, полагат венци, правят паради, перчат се, създават кич. Това, което се вижда, е единствено кич. Някой открадва един музеен танк, изминава с него десет метра. Използват, парадират, че го вземат на сериозно, знаят, че и по-тъпият сериозно обмисля, приема това, което му внушава умният циник. С една дума, стока.

Революцията е стока. Продават я, предават я според характера, интелигентността и кръвното си налягане, но аз не искам да крещя, а да говоря с нормален тон. Да се чувствам добре.

Повече или по-малко се чувствам добре. Поне се старая. Поне се придържам към това. Това не е лична работа. Основната беда и фрустрация на живота ми бяха стопирани през 1989 г. Пукнаха се като мехур. Гледайки оттук – от градината си в Сентищвантелеп на 22 август 2011 г. – видях да се случват вече почти непонятни неща, такива като изключването на четирима реформкомунисти от УСРП или като начина, по който на 28 януари (председателят й Карой Грос беше в чужбина) Имре Пожгаи нарече по радиото 56-а народно въстание. Случайно го чух. И си спомням, че го чух! Чувам. 37-градусова горещина е. Политиката на доброто чувство е обществено дело. Има свобода, кое да е общественото, ако не това?

Нормално (брутална), в много отношения дисфункционална, но функционираща парламентарна демокрация, нормално (проблематична) политическа структура, нормални (грубо детерминирани от силите на властта) проблеми. Нормален избор на бира, сирене и преса, по всяко време можеш да напуснеш и да се върнеш, няма цензура, забрани и табута (добре де…), по никакъв начин не сме при равностойни условия, за мене все пак тече приятна надпревара, на когото не му стига, да бъде охулен и презрян. Голяма част от всичко това дължа на 1956.

Аз.

Всъщност – всички, но аз не говоря от чуждо име. Защото това не е просто. По време на социализма беше просто – тогава обаче животът не беше прост и с промените този ненормален индивидуален идиотизъм се разпадна на купища нормални, свободно избираеми идиотизми: произнесоха се също толкова хубави, умни неща и глупости. Не мислех, че една система без справедливост ще е равна на несправедливостта и че сега ще дойде Ханаан (защото няма Ханаан – а ако го има, той вече не е същият), не мислех, че може да се поправи каквото и да било, че може да се коригира светът, много по-малко жадувах за това, което го няма, но исках да бъде, отколкото да се задоволявам с онова, което имах. Чувствах, че ако не дойде доброто, е възможно да дойде по-доброто. Много по-доброто. И наистина дойде много по-доброто.

Несравнимо по-доброто. Да се сравнява то с Кадаровия режим, със Запада, не дай си, Боже, с нещо идеално, си е чиста глупост. Не е честно, не е коректно. Като, например, доброто, което произлиза от революцията.

Тоест от колективното усещане за експлозивност, което без системно проектиране на бъдещето превърна живота ни в минало, нещо повече: дори прикри трупа, изглеждащ неподвижен. Революцията окончателно премахна появяващата се в образа на миналото актуална несправедливост, като не се церемонеше в настоящето и не я беше много грижа за бъдещето. Тя е усещане, не философстване, а усещане. Тя чувства и руши.

И мачка. Духовна работа, няма време да се занимава с разсъждения дали познава тази своя въображаема душа. Реформата е прекалено съвестна, няма време за нея, коренящите се в революцията стъпки на реформата, въпреки че са следствие от революцията, се обръщат срещу нея. Исканията на 56-та всъщност не са революционни.

Както през 1948-а, когато остават вътре в рамките. В началото на петдесетте години картината опростя: онзи, който искаше многопартийна система, беше срещу еднопартийната диктатура. Само късогледството на апаратчиците не признаваше, че в далечна перспектива те самите имат интерес след необходимите промени да приемат исканията. Че представляваните от Бибо компромиси и наивност също са в техен интерес, примерно. „Политическият цинизъм, намерил опора в задоволеността на добре нахранените маси, засегна Бибо в цялата му същност, не само като поданик на „световна империя”. Ако доводите са правилни, тогава той, със своеобразните си старомодни демократични убеждения, можеше да бъде само достоен за уважение анахронизъм сред нас.” (Дьорд Бенце – Янош Киш. Ограничена революция, потисната многопартийна система, условна независимост. – В: Сборник в памет на Бибо. Т. I. 1991) Това е то Цялостното същество: самоосвобождава се от цинизма в анахронична форма, старомодното е това, без което нищо не ще може да потръгне. Без което се движи всичко тук.

Революцията избухна поради отхвърлянето на нереволюционните искания, поради борбата за независимост, поради извикването на съветски войски във вътрешността на страната. Това са големи парадокси: революция поради отхвърлянето на исканията в подкрепа на социализма, в името на защитата на социализма (не можеха да ги прочетат по радиото), борба за независимост, понеже някой изправи срещу тях и без това пребиваващите в страната чужди войски. Възстановяване на законността, граждански права, премахване на АВО[1], освобождаване на политическите затворници, свободни избори, това не са революционни искания. Също така, те не искаха непременно многопартийна система, тези, които изобщо се интересуваха, мислеха по-скоро за работнически съвети, защото мнозинството от тях просто се чувстваха зле, беше им дошло до гуша и най-после се оказаха на улицата, за да изпитат щастието. Революцията беше предизвикана от липсата на свобода и независимост – това й е хубавото.

Думата е от ХIХ век и има романтичен смисъл.

Когато празнуват, хората празнуват тъкмо този романтичен смисъл. Плющят знамена с дупки. Лицата са разгорещени, напълно непознати хора пламенно са се вкопчили един в друг – кръв и огън, герои, паднали в боя, малки победи, огромни загуби. Как може така да се избегнат фалшът, лицемерието, фалшивата набожност? Да, събитието е символично: но на какво точно е символ всъщност? Вече говорим за революцията без увъртания, но за какво всъщност говорим? Тогава имаше национално единство, днес няма – няма единство и в самата оценка на събитията. А за какво ни е необходимо то? На мен ми липсваше свободата, така нареченият западен модел, сега я има, но за други и това не е решение, желаят по-скоро независима родина, силна, сплотена нация, предвождана от силен водач, предпочитат я пред анархията на свободата. Ищван Бибо[2] се нагърбва с министерски пост, Ласло Немет[3] пише за възраждащата се нация, според Золтан Сабо не нацията е направила революцията, а революцията – нацията. Трима поддръжници на третия път. Унгарците направиха 1956-а.

Народът (демос) и нацията (етнос) сега се сближиха. Антитоталитарна революция, независима от класите. Независимост: това излиза на преден план и от това произлиза нормалното, свободно уреждане на сложните всекидневни, предварително разделящи обществото, по-дребни или по-големи объркани дела. Процесът беше задвижен от 23 октомври.

На който ден от всичко това – национална независимост и свободно самоопределение – не се е осъществило още нищо. Нулева точка, tabula rasa, чисто положение, всичко е възможно, може да стане всичко. Идват много хубави неща, виж! Решението. Нещо включва електричеството, прави за няколко дни цветен водовъртеж от сивотата – това е революцията. Самоуправлението, независимостта и еуфорията са нещата, които я причиняват. Човешките и националните ценности се сливат, копнежът за самоуправление за един миг обединява двата дискурса (независимост и свобода). С тази еуфория може би са си легнали вечерта на този ден стотици хиляди хора и унгарци. И какво става после, какъв хаос, какъв институционализъм? Диво престараване, истерия, беззакония, насилие, самоуправство, панически страх и груб ответен удар? Разочарование, безмилостно отмъщение? Революцията – двигателят на историята (Маркс) или аварийната спирачка на влака (Валтер Бенямин), опиумът на интелектуалците (Раймон Арон) – като самоосъществяване. Осъществената утопия.

„Утопия” се наричаше произведението на Томас Мор.

Хенри VIII го обезглавява през 1535 г., в подножието на Кремъл има негов паметник.

Тоест, какво всъщност се е осъществило и кога? И тогава и сега, според мен така прочетеното е справедливо, достойно е да се говори за 56-а. То сe осъществява, въпреки че по онова време не се е очаквало възстановяване на капитализма (а някакъв вид социализъм, общество на социалната чувствителност и на някаква икономическа смесица, някакъв трети път), също както и сега не се очаква друго. 1989/90-а не е следствие на 1956-а, а на световната политика. Подарък. 1956-а е ценност сама по себе си и унгарците, както тогава, така и сега не са толкова единни какво трябва да правят. С това, с онова, със самите себе си? Всякакви интереси, съзнание за традиция и душевно състояние – от патоса до цинизма, от наивността до лъжата – се осъществиха до една във всички възможни комбинации, имаше толкова много видове 56-а. Разбира се, има едно основно течение, основни господстващи чувства – потушаването на революцията беше последвано от униние.

Унинието продължи и на 1 май вече заля непропорционално голяма въодушевена тълпа, революционната еуфория бе последвана от резигнация – с една дума, голям хаос. Приемам го, въпреки че не го разбирам. Не разбирам тези, на които революцията не им трябва: защото не им ли трябва свободата? Не се ли въодушевяват от свободата? Нямат ли душа? И ако светът наистина е такъв, не им ли липсва нещо, а на когото му липсва,той излишен ли е?

Празникът е съпътстван от парадокса, че трябва да се абстрахираме от всичко, което отклонява погледа ни от него. Общо наше преживяване е, че прекалено много го вземаме на сериозно, прекалено много издигаме авторитета му, благодарение на това празниците лесно застиват; тогава неизбежно настъпва скуката. „Всички величия приемат прозявката ми”, както пишеше Шандор Вьорьош[4]. Това е неприлично, поне толкова неприлично, колкото ако всички започнат да използват празника за властовите си цели. Но проблемът е неразрешим, със сигурност най-много ще скучае този, който трябва да празнува.

Как да го разрешим тогава? Щастието идва, когато такива случаи докоснат пренебрегнатите от ежедневието регистри на душата. Радост, приемане, дори разбиране. Съчувствие. Даже трогване. Може би звучи преувеличено. „Нали това събитие е твърде голямо, твърде много се преплита с интересите на човечеството, нали чрез въздействието си повлиява на света, простира се във всяка негова точка, за да служи на народите като своеобразно насърчение, но при наличието на благоприятни условия човек изобщо не бива да се сеща за него и не бива да пробужда повторението на подобни експерименти” – пише за френската революция Кант. Да помислим за друго.

За други. Например за Новочеркаск, 2 юни 1962 г. Руски работници стачкуват. Искат месо, масло и повишаване на заплатите! „Врагът вече стои с пушка в ръка, възможно е да носи също такъв работнически комбинезон, както всеки друг”, казва за тях Хрушчов. В престрелките умират шестнадесет души, седмина са осъдени на смърт. Главният град на донските казаци, Ростов. Помисли малко за тях! С хубаво чувство.

1956-а е хубава. Който е участвал, е искал добро – с изключение на неучаствалите. Искали са да е по-добре на всички, да му бъде по-добре лично на всекиго. Това не е лошо, а е хубаво. Защото има добро/хубаво и т.н., както и недобро/нехубаво, има всичко, и онзи първи май, и репресията, и Кадаровият социализъм не успяват да премахнат онова хубаво/добро. Покриваха го. За известно време. Но покривалото падна.

* Това не е любовна песен, не говоря майчиния си език (англ.) – Б. пр.

Превод от унгарски Стефка Хрусанова