Начало Идеи Гледна точка Разглобяването
Гледна точка

Разглобяването

3859
© Президентство на Република България

В света има само пет държави, в които не се провеждат избори – това са Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Афганистан, Еритрея и полудържавата Западна Сахара. Във всички други страни по различни електорални системи се провеждат избори. В България също държавните институции се избират чрез избори. По време на комунистическия тоталитаризъм се избираше измежду един кандидат, който печелеше изборите с 99,99%. Днес избирателните листи стават все по-големи, а избирателите все по-малко. Последните избори поставиха антирекорд. Избирателите се били изморили. Това е най-несъстоятелното, но най-често повтаряно обяснение. Да ти втръсне и да си изморен са две много различни състояния.

Въпреки слабото участие или благодарение на него имаше изненада. Името на изненадата е величествено – „Величие“. Тик-ток партията използва шаманска фразеология, облечена в християнска опаковка и това беше припознато като заявка за връщане на миналото величие на Родината. Сектата на воините на светлината най-добре се илюстрира от историческия парк без автентични исторически артефакти, в който е зачената. Което прави и парка, и партията индикатор, че величието на Родината служи за успешен бизнес. Дори участието на маестро Камджалов в спектакъла не променя картината.

Най-вероятното обяснение и оправдание за появата на тази партия е, че ще бъде ядрото на бъдещата президентска партия. Президентът даде много заявки и направи няколко опита за създаване на свой политически проект, но те все се оказваха неуспешни. Най-неуспешен беше последният с „Продължаваме промяната“, квалифицирани по-късно от самия него като шарлатани. Но неуспешните опити не са намалили амбициите му и този път вероятно е решил да играе по-предпазливо и отдалеч, доколкото засега няма преки индикации, че Величието е президентско.

Какво наблюдаваме, като слезем от висотата на Величието на нормалното човешко ниво? Къде благодарение на Промяната, къде въпреки нея, промяна се случи – къде в положителна посока, къде в обратна. Тъй като политиците се отказаха от обичайните следизборни брифинги, тяхното мълчание беше компенсирано от обстойни коментари на социолози и детайлни анализи на политолози – някои от тях всестранни, други просто странни. Затова в моята закъсняла реплика ще изразя единствено личните си впечатления и недоумения.

Ще започна с най-голямото недоумение и най-голямото угнетение. Спомняме си от последните дни на работата на последното Народно събрание какви увещания от страна на ПП-ДБ бяха да се осъществи ротацията на правителството, да се състави новият кабинет и работата на Парламента да продължи. С други думи – сглобката да не се разглобява.

Само няколко дни по-късно, след като сглобката се разглоби, същите хора започнаха да я критикуват, да я квалифицират като порочна, вредна и опасна. Под този наратив премина цялата им предизборна кампания. В крайна сметка изгубиха над 300 хиляди избиратели. Дали това стана заради участието в сглобката, или заради последвалата критика срещу нея – въпросът остава без отговор. Става ясно, че отговорът остава неясен. А е важен.

Според мен отговорът е ясен, но никой не го изрече ясно. Ако не беше направена сглобката и съставено правителство, Парламентът щеше да бъде разпуснат, президентът щеше да сформира поредното служебно правителство и щяха да се проведат поредни предсрочни избори. На тях ПП-ДБ вероятно нямаше да изгубят 300 хиляди избиратели, тоест резултатите щяха да се повторят. Следователно щеше да се повтори и ситуацията. Но тя колко пъти може да се повтаря? С други думи, съставянето на сглобката спести няколко безплодни обиколки и влизането в омагьосан кръг. Сглобката беше като животоспасяваща операция в терминален стадий. Ако това беше добре обяснено и добре осъществено, тя щеше да свърши добра работа. Вместо това тя беше подложена на нападки и подигравки. Те бяха разпределени поравно – колкото от опозицията, толкова и от участниците в нея. Първото е обяснимо, а второто се нуждае от обяснение. Засега никой не го дава.

А отговорът дойде сам на следващия ден след изборите. Стефан Тафров беше на второ място в листата за Евроизборите, но беше изместен от Ицо Хазарта с преференции. По-горе написах, че след като изложа своето недоумение, ще споделя и моето угнетение. Ето това е то, с уговорката, че угнетение е най-меката дума. Какви са тези избиратели, каква е тази електорална маса, какви са нейните ценности, какви са приоритетите ѝ и пр., че да изместят от Европарламента един опитен дипломат, подготвен професионалист, доказан политик, добросъвестен човек и да дадат преференции на Ицо Хазарта?! Кой формира тези избиратели? Кой изгради тяхната политическа култура? Каква промяна може да се прави с такава електорална маса? С такива поддръжници, не ти трябват противници.

Отношението към Тафров и към Хазарта отговарят на въпроса защо участието в сглобката не беше обяснено еднозначно и ясно. На такива хора не може да се обясни нито че Тафров ще е по-полезен за България в Европарламента, нито ползата от сглобката.

Тази маса беше насъскана срещу ГЕРБ и после същите, които я насъскаха, направиха сглобка с ГЕРБ. Ако не бяха направили тази сглобка, трябваше да понесат отговорността за поредно правителство на Радев. Дилемата между едното и другото наистина е трудна. В нормална ситуация сглобка не е нужна, но в критична е необходима. При трезва преценка сглобката беше по-правилното решение, но когато си насъскан, трезва преценка е непосилна. Ако лидерите на ПП-ДБ бяха обяснили без недомлъвки нуждата от сглобка, щяха да бъдат подкрепени от разумните си поддръжници и изоставени от екстремните. Сега ги напуснаха половината, но коя половина – екстремните или трезвомислещите? Остракирането на Тафров подсказва, че са по-скоро немислещите.

Отношението към Тафров не ми дава основание да се надявам, че и достойната постъпка на Христо Иванов ще бъде правилно разбрана и трезво оценена. Има недопустими компромиси, но има и задължителни. Грешките, от които не си си извадил поуки, стават практика, а тези, от които си се поучил, се превръщат в уроци. А най-тежките уроци са най-полезни. Тогава пък, когато не извличаш поуки, все другите са ти виновни.

Поуки не си извадиха и ГЕРБ и също изгубиха една пета от гласоподавателите си. Това е като шампион да победи в междуселско състезание. Те тичат бавно, защото на тяхната шия тежи друга сглобка – с ДПС.

И след като политиците не могат да си вадят поуки, много избиратели си извадиха велемудрата поука, че няма смисъл да гласуват, тоест и с Парламент, и без Парламент – все тая. Други търсят идеалния политик и когато не го открият, откриват величайшата мъдрост, че всички са маскари. Трети разбират многопартийната система не като писта за състезание, а като плацдарм за сражение. Така политическото взаимоизтребление се превръща във всенародно забавление. Някога, когато е имало избирателен ценз, народите са водили борба за избирателни права. Сега видяхме, че много хора наложиха сами на себе си избирателен ценз. И още много парадокси наблюдавахме.

Животът постоянно се променя. Промяната е едно от основните му свойства. Промяната е сред основните признаци, че един човек е разумен. Но най-важните промени в живота не се осъществяват с политически средства. Едва когато те се случат, тогава могат да се осъществят и политическите. Величието е нещо много повече от име на партия.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора