1
1495

Разговор с Левски

TNikolov

Този разговор продължава вече век и половина, сиреч доста време, предвид прословутото българско късопаметство. Разговор, който със сигурност се води в различни регистри около всеки 19-и февруари.

Едни встъпват в него на първо място, за да изтъкнат себе си, да са най-вече „те”, даже в неговата сянка. Не са чели явно протоколите от разпитите му пред съда, иначе щяха да знаят, че сам Левски, при туй с нескрита ирония, е определял подобно съседство като цената на магарешката сянка „сянка, под която могат да блаженстват само старците, бабите и конашките чорбаджии”. Други пък все се мъчат да обсебят Левски, ако е възможно „политически”. Не, не за „чистата и свята Република” иде реч („идеали, бошлаф”), а за това, че е най-изгодно да прикачиш Левски на знамето си, та да се пъчиш с него. И се почва едно „Левски е наш и само наш”, далеч по-върло от футболното „Само Левски!” Така през десетилетията кой ли не е убеждавал другите, че Левски е „само” от „техните” –  че бил комунист или пък обратното легионер, че бил ляв терорист като Че Гевара, а пък днес – направо атакист.

Целта е да се заличи тъкмо уникалността му, онова, което той влага със сърцето си в спойката на Възраждането и в зараждащата се българска свобода. Да останат идеите му под оловен похлупак, с убеждението, както писа в една своя книга проф. Мария Тодорова, че той е удобен и „ковък символ”, подходящ за всяка кауза. Че е само „легенда”, която всеки, и то с лекота, може да понесе пред себе си в името на какви ли не идеи.

Все едно, че Левски не е съществувал реално и никога не го е имало, а е само „удобен паметник”, от който политици по актуален повод отправят речите си към нацията. Че не е оставил, освен тефтерче с прочутото си питане „Народе????”, немалко документи и писма, като това, в което ясно обосновава възгледите си, като твърди:

Защото ние ще скъсаме веригите на България и ще извадим народа с Благословлението Божие – от Ада в Рай?!… Няма да бъде така в наша България, както е в Турско сега… всички народи ще живеят в нея, под едни чисти и свети закони, както е дадено от Бога да живее човекът. И за турчина, и за евреина и пр., за всички равно ще е, ако припознаят законите равно с българина. Ние не гоним турския народ, нито вярата му; а царя и неговите закони, с една дума – турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самия турчин. 

Тази част от разговора с Левски предполага обаче да чуем казаното от самия него, неговите думи, а не само себе си и актуални политически интерпретации.

Не е ли странно например как част от политиците, които довчера развяваха по митинги руския имперски флаг, днес ще се изтъпанят пред паметника на Левски и на свой ред ще започнат да държат речи за безкористната му отдаденост на Отечеството. И как в този им монолог няма да се намери кой да им припомни казаното от Левски. И то съвсем искрено, в писмо до Филип Тотю (април 1871 г.):

С факти имам да докажа, че с руски агенти съм имал работа, без да знам в 69-то [лето], препоръчан единият от одеските българи за добър помощник на българите; пък не излезе така. Улових му няколко шарлатънлъци и хайде откъдето е дошъл. Кога стане нужно, ще го кажем с всичките му работи. Цели сме изгорени от парене и пак не знаем да духаме?!

Изгорени сме, да, ала все тънем в чужди шарлатънлъци или евразийски проекти, и пак някои от нас се строяват и престрояват под чужди знамена. Явно умът ни изобщо не е дошъл. Изгорени сме от парене, ама на – все не знаем как да облекчим раните от врялата политическа каша, дето  често сами забъркваме. Комай затова не можем да извадим България – с Благословлението Божие – от Ада в Рай.

И този наш разговор с Левски все продължава.

А и няма как да не продължи.

И пак от същото писмо кой да чуе думите му по повод на българската свобода, че „ако българите… се бяха повлекли да принесат полза на руския цар, щяха да изгубят най-добрите си юнаци, на които в ръцете стои българската свобода, пък нека тогава отсвирва България, да чака до един век още”.

Явно този наш разговор с Левски е труден. И няма как да не е тъй, щом, както пише той в друго писмо до Панайот Хитов, „все има такива, дето имат да мекеруват. Затова ни казват хората отвън, че не сме били достойни за такава наша Свобода”.

И този разговор за българската свобода има защо да продължи, защото тези истини, без съмнение, са до болка изстрадани.

На Стоян Заимов принадлежи една проницателна историософска схема за „петте истини, на които се крепи българската свобода, доколкото те, скопчени една в друга, образуват историческата верига на събитията, които изтръгнаха „Майка България” от тирановите обятия на Османската империя”.

Всяка една от тези пет халки на историческата верига, настоява Заимов, си има собствен ковач – исторически ковач или политически фактор.

Първата халка на историческата верига е Българският таен революционен комитет (Левски), а и по-сетнешните апостоли.

Втората – Априлското въстание.

Третата – клането.

Четвъртата – Конференцията в Цариград и Лондонският протокол.

Петата – руско-турската война.

Ковачите на историческата верига, пише Стоян Заимов – бяха Васил Левски, Ангел Кънчев, Панайот Волов, Георги Бенковски и неколцина други. Те бяха още и чуковете, пробудили младежта, недоволните в градовете и селата, наковалнята бе обещаната свобода, а материалът – доскоро покорната рая.

Но за да стане възможна тази схема, някой е трябвало да нанесе първия удар по наковалнята на общата свобода, да обикаля, нечут и невидян, надлъж и нашир. Да бъде едновременно всеки и никой. Да е „отвън наглед – божа кравичка, отвътре – страшен лев, който да разклати Турция и тя да потрепери”, както описва Левски поп Минчо Кънчев във „Видрица”.

Българската свобода става факт, ала знаем и цената, която плаща за нея Васил Левски. На онзи 19-и февруари, вторник, пазарен ден, когато той увисва на въжето край София, а пък „войниците нарязали въжето и го раздали на дечурлигата за талисмани. По три гроша парчето. Такъв адет имало” (Деян Енев).

Заровили го в старите софийски гробища. Там, както свидетелства поп Минчо Кънчев, до тялото на Левски по-сетне била заровена и главата на Бенковски. Мястото е недалеч от днешния Руски паметник, където сега се намира болницата на МВР. Един знак поне да бяхме сложили край това място…

Липсата на гроб обаче не заличава паметта за Левски, разговорът става дори още по-реален.

Както непосредствено преди 1989 г., когато дискусия за Левски, подхваната от проф. Николай Генчев, пробуди немалко умове, които пък бяха в първите редици на зараждащите се неформални движения. В спомените си Николай Генчев е повече от категоричен, че показан в цял ръст, Левски фиксира тогавашните управници като жалки узурпатори, тирани и нищожества.

Ето един подобен разговор с Левски непрекъснато изниква. И той все предстои.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияНикога завинаги
Следваща статияИслямска държава