0
1609

Разделеното небе на ХХ век

Изкуството от втората половина на миналия век, разказано през фондовете на Новата национална галерия в Берлин

След 1945 г. и небето се разделя. Остъклената сграда на Мис ван дер Рое, в която се помещава Новата национална галерия в Берлин, е рожба на Студената война. Разположена е на Потсдамер плац, някога в ничията зона между Източен и Западен Берлин. През 1968 г., когато е издигната, се превръща в символ на западния модернизъм.

След 1990 г. приема фондовете на бившата Национална галерия на Източен Берлин. Днес едно ново поколение куратори се опитва да осмисли идеологическия конфликт на ХХ век през фокуса на изкуството, заимствайки за изложбата заглавието от романа на Криста Волф „Разделеното небе”. Това е втората изложба от трилогията, с която Новата национална галерия в Берлин представя своите ценности пред публиката.

Периодът не е дълъг – от края на Втората световна война до студентските протести през 1968 г., но в него се концентрират основните идеологически непримиримости от двете страни на Берлинската стена. Изобразителното изкуство е изцяло в парадигмата на Студената война. Западът обявява отворената абстрактна структура и информела за олицетворение на свободата, в източния блок се налага фигуративността. Изложбата представя променливите граници на този естетически конфликт.

Показани са около 200 произведения, някои от тях никога не са напускали хранилищата. Експозицията е повод да се припомни проблемът с недостатъчните площи на галерията, но той е адресиран към местната аудитория. Многобройните чуждестранни туристи се изправят пред богата експозиция, подредена в исторически план, без да дава оценки на изминалия период, а същевременно с много силен драматургичен заряд. Нужен е поне един ден, за да бъде разгледана внимателно. За да бъдат забелязани любопитните паралели и съпоставки около творбите и биографиите на авторите.

В неделното оживление посетителите са многобройни, сред тях – цели класове ученици, разговарят не само на немски. Осмислянето на близката история през фокуса на изкуството очевидно се нрави на младежите, които слушат, насядали на групички, из залите.

И така: абстрактно или фигуративно – това е въпросът пред художниците след Втората световна война. За някои се оказва екзистенциален. И макар че целта на изложбата е да освободи изкуството от старите идеологически клишета, дори направо да ги забрави, те по понятни причини са в основата на разказа. През 50-те години абстракцията в западното изкуство се приема като свобода за личността, докато фигуративността е синоним на източния колективистичен дух.

Границите са изменчиви, както вече стана дума. Във фоайето се сблъскваме с хиперреалистичната скулптура на Дуейн Хенсън: бяло ченге налага лежащ на пода афроамериканец. Допълват я две абстрактни композиции на известния с експериментите си в цветове, форми и повърхности Йозеф Алберс от Баухаус, до тях – неоновите тръби на Дан Флавин, светлината като художествена форма. Пак там – монументалните платна на соцреалиста от ГДР Вили Зите и на представителя на безпредметната живопис Рупрехт Гайгер от Мюнхен, който вярва в червеното. Само допреди 20 години нямаше сила в света, която да събере всичко това на едно място.

Вътре ни посреща „Безумният Арлекин пред разрушенията на войната” на Хайнрих Емзен (1886-1964). Този автор може да се приеме за олицетворение на германското разделение, изкуството му е критикувано и от двете страни на Берлинската стена. В Западен Берлин е заместник-директор на Висшето училище за изобразителни изкуства, но е уволнен по подозрение, че симпатизира на комунистите, по-късно е сред основателите на Академията на изкуствата в Източен Берлин. На Запад друг немски художник, известен с псевдонима Волс, проправя пътя на ташизма и информела, като  след войната изцяло се освобождава от фигуративността. Докато скулпторът Карл Хартунг (пак на Запад) се движи по ръба между свободната форма и абстрактната предметност.

Мрачното изкуство на следвоенна Германия разкрива пред посетителите забравени имена и монументални творби, очертава неочаквани сюжетни линии. И макар че фронтове са ясни, границите между източната и западната естетика са доста пропускливи. Елементи от сюрреализма, експресионизма и кубизма се откриват в творчеството на Изток ( Ханс Грундиг, Вилхелм Лахнит) и на Запад (Рихард Оелце, Вили Баумайстер). В много от залите са налице къси съединения между произведения, създадени в двата блока. Художниците от ГДР официално се ориентират към представата на Пикасо за човешката фигура – компромис между абстракцията и фигуративността. В залата редом с испанеца са подредени митичният кубинец Вифредо Лам и Харалд Мецкес от ГДР, който изпитва влияние от Макс Бекман. В следващата зала погледът се движи свободно между естетиката на Новата фигуративност, въплътена в монументалната бронзова жена на комуниста Фриц Кремер „О, Германийо, бледна майко”, предназначена за някогашния концентрационен лагер Маутхаузен, и заоблените форми на Хенри Мур. В съседното пространство е представено тялото в акция – Гюнтер Брус и Брус Науман. Следват  попарт – Анди Уорхол с двойния Елвис и западногерманецът Томас Байрле; бюстовете на Мао и Карл Маркс като поп звезди. И още: оп арт, флуксус и арт брут, Доналд Джъд и Роналд Бладън, Йозеф Бойс и Нам Джун Пайк, CoBrA и информел – от италианеца Емилио Ведова, през французина Пиер Сулаж, до японеца Такаши Сузуки, следва психеделичното пространство на Ото Пине… През 1968 г. изкуството се обръща към политиката, на което е посветена отделна зала.

Към края на изложбата битката между източната фигуративност и западния абстракционизъм се изгубва сред многообразието от стилове и теченията на Запад. И причината едва ли е единствено в пропуските на колекцията, нито в „самодоволството на Запада”, както го нарече един журналист. По идеологически причини соцреализмът не позволява свободата, на която се радва западното изкуство, но за това изложбата не говори. Тя не издава присъди, не напомня, че по времето на комунистическите диктатури някои художници са рискували живота си заради своите естетически идеали. Не споменава дори за прословутия спор между художници в Западна Германия, приключил с нападение с нож и смъртта на експресиониста Карл Хофер, защитник на фигуративната традиция. От дистанцията на времето изкуството от двете страни на Стената изглежда „равно пред Бога” (по определението на един критик). И все пак е нужна историческа справедливост, заради онези, които сами са вървели срещу течението на системата. Техните произведения впрочем са сред най-интересните в експозицията.

Изложбата „Разделеното небе” е подредена до 8 септември в Новата национална галерия в Берлин.

На главната страница: Харалд Мецке, Пренасянето на шесторъката богиня, 1956 © Staatliche Museen zu Berlin/VG Bild-Kunst, Bonn 2011, Foto: Klaus Göken