Начало Идеи Разделител или събирател?
Идеи

Разделител или събирател?

4220

А ти го усукваш. Та тук за усукване нема!

Никола Вапцаров

80 години образът на Вапцаров, както и комунизмът, се крепи на лъжата. Днешният Вапцаров все още е партийно-държавен продукт – на Политбюро на ЦК на БКП, на НРБ и адептите му; около съчинения му ореол, като около тлъста софра са насядали ползватели, от държавници до литератори, а роднините, спечелили какви ли не облаги (все за сметка на държавата), дори не могат да се разберат за гроба му. Още 1992 г. се опитах да го освободя от тях и идеологически наслоения, и поетът да остане гол голеничък пред лицето на художествеността – най-ценното, с което може да участва в българското литературно пространство и да продължи живота си и след смъртта си.

Как ли не извъртаха историографията и литературната критика само и само да скрият македонизма на Вапцаров: тази земя му била чужда, защото общественият ѝ строй не бил мечтания от него, а буржоазен.

Участието на Вапцаров в Македонския литературен кръжок бе като засекретен обект, та и до днес: ако се споменава, то е под сурдинка, по стар адет – замита се под чергата. Основан през 1938 г., в София, с член първи на устава: „Кръжокът е самостоятелна, независима група от македонски поети и писатели, обединени от общата цел да работят за създаване на македонска художествена литература“. А това пък  е от доклада на самия Вапцаров: „Помъчихме ли се поне да създадем убеждението, че съществува македонска литература. Помъчихме ли се да създадем с малките си силици впечатление, че съществува група пишущи хора, която не е забравила обществените си задължения към своята родина“; „ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза“. (Цитирано по преписа на Шмиргела.) Този доклад после е поетизиран в стихотворението „Доклад“, така че не е трудно да се разшифрова коя е „Нея” и коя е „Родина”. А ако препрочетем ,,Гласовете ви чувам“ на Димитъър Талев, ще чуем т.нар. македонския въпрос в цялата му политическа и етническа сложност и преди, и днес. И е без значение вечните дежурни Вапцарови роднини съгласни ли са или не са съгласни да се ползва името на поета.

Но: „Коги да е, истината ще излезе на лице“ – думи на обявения за предател поп Кръстьо и ,,Тази земя,/ по която тъпча сега,/ тази земя,/ която пролетен вятър пробужда,/ тази земя – не е моя земя,/ тази земя,/ простете, е чужда“, са думи на поет, обявен за герой и родолюбец, който по-скоро е обратното.

А това също го е написал поетът, а не аз, за да очертае не само част от днешните граници на Северна Македония, а и претенциите за тях:

Над мойта земя
             в небето
                   опира
                       Пирин.

И мурите в буря
                  илинденски приказки пеят,
над Охрид лазура е
                  толкоз просторен и син,
а още надоле
                  е светлия бряг на Егея.

Ех, поете, въпросът не е само да пишеш на стълбица като Маяковски и да съветизираш стихосложението, а какво ще изречеш чрез него.

Къде ли не търсеха убежище за спасението на Вапцаров от истината за него, накрая го приютиха в християнството. Но мустакат, навъсен гръмовержец, с мундир на генералисимус е неговият Христос и май спасителното място за поета е едно: в неговата наивност и безпросветна вяра в утопията на съветския комунизъм, на който е храненик (с добра за ония години месечна плата), и изобразителната способност на таланта му.

Все повече става ясно, че той не е ,,загинал за свободата на народа“, както пише на паметната плоча в единия от музеите му (този в София), а за съветизирането на България; че едва ли мястото му е в националния пантеон. Дори президентът Радев да му отдава държавни почести с гвардейци, а да не се сеща за колегата си Списаревски, който наистина е загинал за това. Полуграмотният исторически и литературно летец, в чиято глава клишетата на соцмитологията са се вкостили, е по-добре да не се бърка в области, които не владее, както всеки от нас – в самолетолетенето. Той, заедно с Борисов забъркаха врящата псевдопатриотичната каша, от която Макрон ни спаси. В близо век и половина политическа и държавна непоследователност по отношение на Македония, България трябва да бъде по-скромна в щенията си към нея и да си признае и грешките си.

Комунизмът е заболяване на социалната и духовна нищета на народите. А Вапцаров не е бил беден: 2500 московски сребърници, 500 лв. наем от Митка Пелова и не по-малка вероятна заплата на съпругата, чиновничка в тогавашната Кооперативна банка – сумарно доста над средния семеен доход в Царство България. Така че не материалната бедност е порокът на поета.

И тази гавра с българската памет и историческата истина трябва да спре! И не само по темата Вапцаров! Стига с този фалшив (определен като революционен) героизъм, защото за България много повече направиха с перо Паисий, Петко Р. Славейков, Вазов, Захарий Стоянов, Симеон Радев, Елин Пелин, Яворов, Дебелянов, Йордан Йовков, отколкото неумело държащият пистолета Вапцаров, куриер на долари и драхми и посрещач на подводничари.. Докато образец за художественост е Вапцаров, а не съвременниците му Багряна и Далчев, България няма да има прокопсия. Българинът трябва да бъде подтикван за градивен творчески труд, а не за саможертва в името на срутени кумири, освен Един! – Вездесъщият! Отдавна е време е да спре държавното затъпяване на нацията!

Само един човек, и то още в 1981 г., българистът преводач Норберт Рандов, съпоставяйки съдбата на Македония със съдбата на Австрия, е погледнал очи в очи, или в упор, ако си послужим с Вапцаровия слог, търкаляния вече десетилетия новоизобретен сизифов камък чий поет е поетът:: ,,Стихията на историческите събития и процеси, причинени не без трагична вина от страна на замесените, много често безогледно помита стремежите и желанията на народите, дори когато те са породени от най-чисти мотиви и са исторически оправдани. А това, което се явява като резултат, в някои отношения не е пожелавано от никого. Днес можем да говорим за австрийска нация“ (,,Вапцаров и българският книжовен език“, сборник ,,Никола Вапцаров 70 години от рождението му“, С. 1981 г.).

До същото доведоха десетилетните политиканствания, надхитряния и подли съседски номера на балканците.

,,Да се говори за каквато и да е било македонска основа на Вапцаровата поезия е недопустимо. – пише в същото изследване Рандов. – Основата на всяка поезия е езикът. В рамките на езика, т.е. във взаимодействието с всички други продукти и произведения на този език и определен кръг тя живее своя живот и случва своята сила, и то независимо от съдържанието или тематиката си, а единствено благодарение на езиковата си мощ.“

Като не можем да се смирим и помирим, да разлъчим едното от другото, поне да чуем по-патилите от нас. А те не само са се справили с национализма, а и ни дават рецептата: ,,просвещаване и разясняване (…). Това просвещаване и разясняване трябва да сe извърши чрез авторитетни германски институции, планомерно и спокойно, а не агитаторски. Нашите университети и висши училища, водещите мъже и жени във всички области трябва да допринесат за това“ (Конрад Аденауер, ,,За нас демокрацията е светоглед…“: реч, произнесена на 6 март 1946 г.)

Има ли нужда да казвам, че у нас вече три десетилетия не е така!

Вапцаров през целия си живот е бил раздвоен между човешкото и идеологическото, последното му е намордник, изсмуквало е енергията му, за да захрани лелеяната от него хидра химера СССР; по-голямата част от поезията му е апотеоз на наивността; на политическата наивност на поета, които са наивността и неграмотността на човека, когато е поет. Да, Българин, така е написал в показанията си. Да. На Български е писал. И какво следва от това: или българският език е македонски. Или и македонският е български. Това е логическото заключение от днешната интерпретация на Вапцаровото раздвоение от нашите съседи. В края на краищата до него закономерно доведе култивираната близо век и у нас, и оттатък пролетарска и огняроинтелигентска поезия. Лъжите ни ни отмъщават!

Разбира се, че това, което става с клубовете, е провокация в стила на македонските патриоти в отговор на българските, които провокират по същия начин в обратното; досущ са си като две капки вода и работят в синхрон. Каквото повикало, такова се обадило. Защото клуботкривателите и там, и тук не приемат реалностите, а още по-вероятно е да са подсторени.

Както инфантилната син се еманципира, отричайки баща си (инак би ли написал Достоевски ,,Кой не желае смъртта на баща си?“), така постъпва и новопръкналият се отрок, рожба на политическо инженерство, повярвал, в което му е предписано. Както синът се развива самостоятелно от родителите, така по-големи или по-малки групи от един и същ народ в други условия, насаме, започват да се обособяват и имат друг път на развитие; ние повече ще научим един за друг и получим един от друг, ако не враждуваме, отколкото ако правим, каквото правим сега. Същата грешка, сякаш клонирана, която направи Русия с Украйна: нима не бе по-добре, вместо да я вкарва насила в кошарата си, да имаше една приятелска, а не ненавиждаща я вече държава и население, което се обособява в нова нация?!

И може би едно от най-сигурното доказателство, че сме били, а даже че и още сме един народ, е общото ни твърдоглавие – по моя край го наричат дебелоглавие!

Но ,,така било и ще бъде“: употребят ли те политически прѝживе, ще те употребяват и след смъртта ти.

А защо да не погледнем на Вапцаров, македонист по идеология и българин по език и творчество, като на възможност, която и той самият не е подозирал: за събиране, а не за разделение в общия европейски дом?!

Тя е възможна!

Колкото и  да ни се струва невъзможна!

28 – 31.10.2022

Марин Георгиев е завършил българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1971 г. Автор е на повече от 20 книги – поезия, проза, литературна критика, преводи. За заслуги в популяризирането на унгарската култура получава четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016), международната награда почетна сабя „Балинт Балаши“ (2018), а през 2019 г. става пръв чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“. През 2015 г. в издателството на Дьорд Сонди „Напкут“, Будапеща, излиза сборникът с избрани негови стихове „Ни Бог, ни дявол“, а през 2019 г. в издателството на Съюза на унгарските писатели „Мадяр напло“ – „Някой винаги гледа“, том с избрана проза и поезия. През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display