В последните два дни информационната среда в България направо се разпра от разкази и репортажи за „раздора”, „развода”, „раздялата”, „разпрата”, „разцеплението” и „разединението” в социалистическата партия. Разпукване, което е разтърсващо за някои. Сложих използваните тук термини в кавички, тъй като цитирам вестникарски заглавия и думи, чути в новинарските емисии. Не е изключено да съм прибавил нещо и от себе си, признавам. Но кой ли и не знаеше от по-рано за разбъркванията в БСП и за разгръщането на разпръскването там? Никой ли не знаеше за различията и за неразбориите в левицата, които явно ще разнообразяват за някакъв период от време живота ни.
От много време вече се знае за процесите, които доведоха до разрива от последните дни. Противостоенето между двете най-големи фигури в БСП и техните свити е отдавна почти толкова вкусна и популярна дъвка, колкото и онези от стрелбищата от времето на късния социализъм. Съперничеството между двамата стана направо шлагерно. Но сякаш сега дойде дългоочакваната развръзка. Възелът като че ли най-сетне се разплете и много хора в ляво си отдъхнаха, имам чувството, от разтоварилото се най-накрая напрежение.
Разцепва ли се наистина Българската социалистическа партия или разбъркванията в нея са форма на добре промислена „перестройка” по метода на димките и димните завеси? Този въпрос си остава. Ще произлезе ли от АБВ нова партия в левия политически спектър, която ще конкурира наистина БСП, или това, което наблюдаваме, е само форма на някакво планирано и значи контролирано клониране ?Това, разбира се, е темата, която концентрира върху себе си вниманието и коментарите.
Разгадаването на стратегията в едно евентуално разиграно разделяне на президента Първанов, господин Калфин и останалите от АБВ с БСП е неприлично просто, както всички знаем, и поради това този отговор дори леко обижда интелигентността на публиката. Защото самостоятелното излизане на Георги Първанов и неговите хора на терена би могло да спечели гласовете на избиратели, които иначе не биха дали подкрепата си за социалистическата партия. Това може да са както хора с лява политическа нагласа, които обаче не припознават БСП като своето естествено представителство в полето на демократичния живот, така и такива, за които личността на господин Първанов, в комбинация с авторитета и обаянието на събралите се около него, са достатъчен мотив да упражнят правото си на глас. Да не говорим за всички партийни членове, които са просто недоволни, разочаровани, даже обидени поради една или друга причина от сегашното ръководство. Няма как да подминем и проблема с комуникативността, за който е говорено неведнъж. Докато Първанов излъчва самоувереност, но заедно с това и някак желание за близост, за скъсяване и дори примахване н дистанцията между него и анонимния адресат на посланията му, Станишев създава студенина със своята поза на рационален и отговорен политик, посветен нва работата си в полза на обществото.
Към всичко това трябва да се прибави и числото на онези поддръжници на БСП, за които поведението й след последните парламентарни избори се е оказало праг, отвъд който вече не може да се търпи. Знае се, че значителна част от твърдия електорат на социалистите така и не можа да преглътне напълно хроничната близост с ДПС, както се знае и това, че случаят „Пеевски” отврати голям процент от лявата интелигенция и дори я превърна в част от протестиращите срещу правителството на Орешарски. Та, питането е, опитва ли Първанов да вземе този къшей само за себе си, или напротив, продължава да играе за БСП? Или поне за идеята БСП? Последното би могло да означава при тези ходове доброволно и благородно „емеритиране“.
Изкусително е да се мисли в посока на второто предположение, но май този път действително става дума за настъпването на една предизвестена разлъка и за нейните възможни и най-вероятни резултати. Индикациите за това дойдоха не толкова от размяната на удари по медиите между двете развеждащи се социалистически страни, а от друго място. От почти истерично нетърпеливото предупреждение на господин Местан относно задаващата се коалиция между господата Борисов и Първанов. Нищо, че малко по-късно председателят на ДПС се завъртя като дервиш и, възмутен от интрпретацията на думите му, намеси Реформаторския блок. Само това дори, че Лютви Местан озаглави едно такова, твърде вероятно според него, съюзяване „Мишо Бирата”, трябва, мисля си, да ни подскаже, че опасенията от някаква форма на сътрудничество между АБВ и ГЕРБ са автентични в ДПС и БСП. Имам предвид, че прибягването от страна на Местан до това средство, сиреч до съживяването на сюжет от преди три години в комбинация с паралелно изхвръкналата нова информация за разговори с участието на Първанов и Борисов, показва недвусмислено страх от бъдещето. Бъдеще, включващо, както вече казах, някакво сработване между двамата.
Солото на председателя на ДПС беше както винаги запомнящо се, но въздействието му се вкисна бързо от безвкусицата, която поднесоха беквокалите. Най-новата ченгесарска изява на госпожа Патрашкова и настояването на господин Бареков за ексхумация на тялото на покойния магнат от бирената индустрия бяха произнесени в такъв строен ансамбъл с изказванията на Местан, че раздразниха сетивата и на не чак толкова взискателните към добрия вкус в политиката. Един така бистър интонационно интервал, че се роди кич. Да, така е, но по всичко личи, че кичът продължава да се харчи. Той не спира да се продава. Иначе нека истината бъде показана, разбира се.
Далеч по-важно е нещо от друг регистър, всъщност различен от естетическия. По-важно е да видим кой точно ни предупреждава и съветва дружески – нас, българските граждани – да не се хващаме на въдицата на една необявена, задкулисна и най-вече безпринципна коалиция като тази между Първанов и Борисов. Поне такова е внушението, което се разчита в жеста на лидера на ДПС. Нашият доброжелател, госпожи и господа, както добре знаете, си партнира с Волен Сидеров в последната половин година. Общуване, което за нашия добрижелател явно представлява съвсем принципно и почтено събиране между съмишленици. Повече не е нужно да се казва.
Знам, че наблюденията, които споделям в този текст, са банални. Не се надявам на това, прочитайки го, да ме видите през него като проникновен анализатор. Надявам се на това да се стреснем за незнайно кой път, че в последно време състезанието между българските политици се редуцира до разопаковане на пликове, от които при пренасянето се е отлепил грифът „строго секретно”. Конкуриране, в което преносвачите правят и кариера в политиката. Не съм виждал такива пликове между другото, та простете, ако са с печат, а не с етикет, който може да се отлепи.
Аз лично се уморих да следя новини от деня, в който водещите конкуренти в политиката на България се дават един друг за не знам вече кой път на прокурор, от което за не знам вече кой път не се очаква да произлезе нещо различно от печелене на незначителни точки, които не след дълго биват изтрити с ответния удар. Не че се надявам наивно и безразсъдно, при съвременните условия на дебата за политики, на някакви сблъсъци на идейни платформи и така нататък, и така нататък. Иска ми се все пак обаче да не ни занимават толкова често с ченгесарските си канали и каналии.
А стига да ви се връща назад във времето и да ви иска да прелистите архивите, прочетете текста ми „Совите не са това, което са”.
