0
2648

Разединеното общество – митове и проблеми

Дългосрочната политическа криза и предстоящите избори оформят цялостния контекст на общественото разделение и налагат да опровергаем някои митове.

В условията на демократичната държава обществото не е и не може да бъде единно. В нея съществува многопартийна система и плуралистично представителство на разнопосочни интереси. Фикцията за материализацията на общата народна воля намира своята реализация само при тоталитарните и авторитарните режими, където властта е съответно в ръцете на една партия или на един вожд. Уточнението е важно, защото в България все по-често се спекулира с тезата, че функцията на президента е да бъде обединител на нацията. Точната формулировка в Конституцията е, че президентът олицетворява единството на нацията. Под единство би трябвало да разбираме спояващата роля, която изиграва за населението, обитаващо една обща територия на държавата, не нещо друго, а наличието на общ език, обща история и култура, общо минало и настояще, общи обичаи и традиции, общи споделени ценности. Разбира се, държавата притежава и общо управление, което обаче е излъчено по силата на механизмите на плуралистичното представителство. Еманацията на това представителство са разнопосочните интереси на обществото, чиято съвкупност в НС е израз на делегираната от народа власт, но не и на наличието на една обща воля.

Встъпителните пояснения дотук бяха необходими, за да обясним защо в някаква степен звучи като мит идеята за ролята на президента като обединител. Те могат да бъдат илюстрирани със следния метафоричен въпрос: в състояние ли е някой да обедини вижданията на жертвата и тези на палача. Може би подобни абстрактни мисли звучат условно. Нещата се изясняват, когато те бъдат съотнесени към реална ситуация. Като пример ще посочим нахлуването в сградата на президентската институция на отряди от Бюрото за защита при главния прокурор през юли миналата година, което провокира началото на протестите. В действителност служителите на президентството не се ползват с конституционно предвидения имунитет на президента и вицепрезидента. Извън тази подробност на символично равнище акцията имаше репресивен характер и породи дълбоко разделение между активната и възмутена част от гражданското общество, която излезе на улицата, и привържениците на доминирания от Борисов и Гешев модел на деградирало управление, които съвсем не са малобройни и не бива да се изключват като политически фактор. В онази ситуация Румен Радев зае правилната позиция, но е задължително да наблегнем на факта, че ставаше дума за ситуация на криза и на разделение, на наличие на две коренно противоположни страни. Това беше типичен кризисен момент, който опровергава мита за държавния глава като обединител и налага необходимостта от заемане на ясна позиция. Същевременно кризата продължава и до днес, задълбочава се и се развива динамично, създава и подхранва нови обществени разделения, които реципрочно подхранват самата нея.

Теорията за кливиджите може да ни послужи като полезен ключ, за да разберем актуалния политически процес. Нейните основни интуиции тръгват от марксизма, но приложимостта ѝ в съвременната политология се е утвърдила и доказала в достатъчно широка степен. В днешна България не съществуват класови противоречия, нито пък враждуващи антагонистични класи. Дълбоките социални неравенства обаче създават определено равнище на социална стратификация, което е предпоставка за възникването и перманентната мултипликация на еднотипни по своята същност политически проекти. Отвъд тази очевидност с изчерпан потенциал за осмисляне и анализ съществуват още няколко важни кливиджа.

Първата линия на разлома е между „умните и красивите” и останалата част от обществото. Цитираното определение е продукт на недобронамерена ирония, произтичаща от среди, които смятат, че в политиката няма място за елитарност. Големият парадокс е, че за някои от тези среди е приемлива артикулацията на противопоставянето между народ и елит, но за тях е абсолютно недопустимо да признаят наличието на една опозиция между елит и неелит, която има съвсем друг семантичен смисъл. На практика елитарните партии, консолидиращи около себе си основната част от представителите на интелигенцията и предприемачеството, са Демократична България и Продължаваме промяната. (Президентската кандидатура на проф. Анастас Герджиков е интересна провокация към техния електорат.) Те налагат нов и коренно различен стил на политическа комуникация със смели, прагматични и ефективни решения, но срещат отпора на останалите формации.

Вторият кливидж е статукво–промяна. Той се оказва структуроопределящ за актуалното състояние на българската партийна система. Неговото формиране изглежда малко изкуствено през призмата на теорията, защото зад него не стоят реални идеологически основания. Партиите на статуквото формално никога не са управлявали заедно и представляват разнородна амалгама – едната е дясноцентристка, другата е лява, а третата е етническа. Между поне две от тях коалицията е немислима, а това обстоятелство релативизира тезата, че наистина съставляват хомогенно статукво. При партиите на промяната картината изглежда не по-малко хетерогенна. При тях имаме една дясна, която обаче не изповядва ценностите на класическия консерватизъм, а по-скоро има либерален уклон; една, която е раздвоена между дясното и лявото и предлага уникален метод за правене на политика като съчетание между десни цели и леви инструменти; една, представяща се за дясна, която се бори за пряка демокрация, но няма ясна програма и дългосрочна политическа визия; една, която съчетава в себе си разнородна група от хора с леви и с десни виждания. Публичното говорене на представителите на всички изброени партии дава достатъчно основание да се защити тезата, че посоченият кливидж наистина съществува. Ако се задълбочим достатъчно в него, ще видим, че то, в съчетание с идейните различия, създава всички необходими условия, за да започне перфектната буря.

Третото противопоставяне, което крие в себе си латентните напрежения и конфликти, заложени в социалната структура, е между бюрократичната машина и гражданското общество. Звучи парадоксално, но именно многохилядната армия от настоящи и вече уволнени чиновници е реалният електорален бастион на ГЕРБ. Нейната роля е на поддръжник на партийния апарат и на изпълнител на неговите корупционни практики. Асен Василев отбелязва, че е корумпирана само една малка част от висшите държавни служители, но пропуска съществения момент, че механизмите на субординация винаги вървят отгоре надолу. Казано с други думи, рибата се вмирисва откъм главата, но е очевидно, че цялата става негодна за ядене. Гражданското общество изпитва нетърпимост към корупцията. Политическата криза показва, че неговото представителство не получи онази степен на легитимност, за да може да предприеме ефективни действия. Всяко забавяне крие риска да се окаже фатално.

На следващо място стои етническият кливидж. Той затихва, когато патриотичните формации остават извън парламента. Характерно за него е, че е твърде сложен, а бива подценяван с лека ръка. Ето един пример, който пряко реферира към нашата тема за разединението в обществото в навечерието на президентските избори: преди време Румен Радев попита Мустафа Карадайъ коя е неговата родина и етническата отсенка в този въпрос се оказа кулминационният момент в напрежението между ДПС и президента, което му коства подкрепата на Движението за втория мандат. Националистическите партии и ДПС са единствените, които си позволяват да използват кнесофобска реторика. Ксенофобията на лидерите на Движението, когато бъде вкарана в употреба, се характеризира с това, че етническото противопоставяне се използва, за да се постигнат съвсем друг тип цели – на първо място икономически, а след това и политически. Логично при новата парламентарна конфигурация почти изчезна влиянието на разглеждания кливидж. Същевременно се задълбочи класическият политически конфликт между останалите партии – с изключение на ГЕРБ – с ДПС, в основата на който стои идеята да се изкорени един порочен икономически модел, съществуващ благодарение на политическите си влияния. Става дума за конфликт, който отразява реални проблеми в държавата и обществото, без да генерира безпредметни етнически напрежения; също така той предвещава нестабилност и е фактор за евентуална нова парламентарна криза.

При по-задълбочен анализ сигурно биха могли да се открият още много други кливиджи. Изброените дотук отразяват актуалното състояние на българската партийна система в навечерието на изборите. Те доказват тезата, че обществото е дълбоко разединено във визията си за изхода от комплексната кризисна ситуация, което е съществена предпоставка за дългосрочна нестабилност. Ако следващият президент, който и да е той, се окаже силен лидер, неговата роля трябва да бъде не да се опитва да обединява несъвместими противоположности, а да намери онзи баланс, който да му позволи да не разединява и да търси оптимален консенсус.

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Доктор по политология на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияКодът на любовта
Следваща статия„Ти уби човека, но спаси любовта!“