Поводът е последната книга на Венцеслав Константинов „Подковаване на скакалец. Роман в спомени“. Издаването ѝ е събитие, защото авторът има куража да покаже една оголена до крайност чувствителност, една безпощадна откровеност и почтеност към себе си и към миналото.
Има един афоризъм от Анатол Франс, когото Фройд нарича „най-великия присмехулник“, който гласи: „Литературният критик би трябвало да каже: сега ще ви говоря за себе си по повод на Мопасан – това е добър повод, нали!“ И аз бих казала: това е добро начало за текст, посветен на афорист като Венцеслав Константинов. Поводът е последната книга на Константинов „Подковаване на скакалец. Роман в спомени“.[1] Издаването ѝ не е обикновен книгоиздателски факт. Книгата е прецедент, тя е събитие. Защото Венцеслав Константинов има куража да застане пред читателя без фасадата и завоалираността, с която ние хората се представяме пред света, да покаже една оголена до крайност чувствителност, една безпощадна откровеност и почтеност към себе си и към миналото. Има куража да се изправи пред огледалото на своите чувства и да разкаже своя роман-живот.
Признавам, че никога не съм знаела на каква възраст е Венцеслав Константинов. Оказа се, че е само с 12 години по-възрастен от мен, а аз винаги съм мислела, че възрастовата ни разлика е значително по-голяма. Какво ме е въвеждало в това заблуждение. Сигурно зрелостта и целостта на талантa и всеобемащата респектираща култура на Венцеслав Константинов. С неговите преводи на повечето значими немскоговорящи писатели българската култура бе приобщена към света на големите още от средата на 60-те години на миналия век та до днес. На него дължим преводи на Брехт, Дюренмат, Томас Ман, Хайнрих Бьол, Макс Фриш, Рилке, Кафка, Канети. Много са великолепните преводи на Венцеслав Константинов, за което той е удостоен с три престижни награди в България и Виена.
С какво ни предизвиква новата книга на Венцеслав Константинов? С личното, с лично преживяното. С болката, която на моменти стиска гърлото, и с радостта, която блика непрeсторeно. Болката от преживения глад, болест, трудни отношения, политическа стагнация и подковаване, предателство. Радосттa, с хедонистичния оттенък, от лудориите през детството, общуването с джаза и приятелите, креативността на младежките театрални опити, пътуванията, морето, обогатяващите срещи да пресътвориш автора чрез превода, общуването с непресторените и горди по своему хора от родопското село Солища.
На премиерата на книгата за нея се говореше като „роман за възпитанието“. Аз бих я нарекла по Флоберовски – роман за „възпитание на чувствата“. Още с раждането си, а и в пренаталния период, ние сме потопени в чувства и отношения. Чувствата, които изпитваме в детството, докато конструираме крехкия си Аз, и които ни бележат за цял живот, чувствата през трудното юношество, когато, от психоаналитична гледна точка, онтогенетичният Аз повтаря цялата филогенетична история, до чувства в зрелостта ни като индивиди в социума. Фройд твърди, че „на четири или пет години малкият човек често е завършен и оттам нататък само постепенно проявява онова, което се съдържа у него.“[2]
Това, което предизвика у мен новата книга на Венцеслав Константинов е желание за споделяне. В този роман в спомени намерих много общи преживявания с авторовите – средата от детските години, квартала около Военна академия, където живях като студентка, общи университетски преподаватели, хора, с които съм общувала и аз. Но най-вече духовната близост. За тази книга не може да се пише по друг начин освен със същата откровеност и смелост, с която е написана. Тя те провокира и задължава да отвърнеш със същото. Сигурна съм, че спомените на Венцеслав Константинов ще поведат читателите към размисли и асоциации и за своя живот, желание за сравнение, успоредици и разлики. Но най-вече размисли от естетическо и екзистенциално естество.
За българските писатели е традиция да пишат спомени – като се започне от Тодор-Влайковото „Преживяното“, през „Когато бях малък“ на Добри Немиров, „Някога“ на Дора Габе, Константин-Константиновият „Път през годините“, та до „Преди да се родя“ на Ивайло Петров. Пак в онези години издателство „Отечество“ ни запознаваше с детството и на чуждите писатели – Ерих Кестнер, Кронин, Нушич. Венцеслав Константинов започва да пише този роман по аналогия на спомените от детството на Елиас Канети. Синдромът „Amarcord“ привлича и със своя терапевтичен елемент. Неслучайно на премиерата Венцеслав Констатинов каза, че има чувството, че тези спомени вече не му принадлежат. Спомените на Венцеслав Константинов съчетават класическото развитие на сюжета – от ранното детство до преди няколко години с богатството на нюансите при раждането на образите и ситуациите, населяващи този вътрешен, авторов свят.
Книгата е оформена в пет глави и като че насловът на първия разказ на всяка от тях маркира съдържанието им: Черната магия, Години на учение, Воинският дълг, Театър на ръцете, „Нашата партия“. Магиката на детството, порастването през ученическите години, ентусиазмът на младежките години, борбата за интелектуално утвърждаване, пътуванията – в пространството и асоциативните, както и по-късните срещи с личности, оставили трайна диря в световната култура.
Романът в спомени започва с един впечатляващ акорд, впечатляващ с откровеността и проникновението, със силата на жизненото и същевременно тайнственото. И това не е привиден, ефектен писателски трик на един виртуоз на словото. То идва от дълбокото и несъзнаваното. Тук искам да вметна, че спомените на Венцеслав Константинов, особено тези от детството, както всички спомени от детството, са много благодатни за психоаналитична трактовка точно поради тази си откровеност и дълбочина на преживяното. В този текст, особено за детството, ще прибягвам често до психоанализата, защото в детството сме най-близо до несъзнаваното. Парадоксалното е, че след доста години, когато като утвърден преводач Венцеслав Константинов ще предложи превода си на „Хомо Фабер“ от Макс Фриш на издателства, социалистическата ни култура ще се побои тъкмо защото там имало… „фройдизъм“.
Ето началото. Какво е да си на малко повече от три години и светът да ти се разкрие почти като рисунка на голо женско тяло, сътворено от Рене Магрит. Какво е животът да ти се разкрие така, в единосъщието между материя и дух. Бих казала – знак на съдбата. Неслучайно картината на Магрит се нарича „La magie noir“ („Черната магия“). Моментът, когато четиринадесетгодишното момиче – слугинчето, без бельо се надвесва над теб и и хитровато, по-женски те съблазнява. Това е своего рода ранна духовна инициация. Нещо, което те кара да почувстваш пола си – как се става момче, как ще станеш по-късно мъж. За тези моменти с нюанс на инфантилна сексуалност и порастване Венцеслав Константинов ни говори и по-нататък. Говори ни с чувствителността на дете, което преминава през Едиповия комплекс, ревнувайки майка си от интимните моменти с бащата, като им пречи и капризничи в тези моменти – „да оставят вратата отворена“ или „че му се пие вода“. „Струва ми се, че тогава майка ми ме намрази. Никога през живота ми не ме целуна“, ще напише авторът. Всичко това ни бележи и ние го помним и като вече зрели хора, или то се мярка там някъде, в несъзнаваното на сънищата ни.
Известно е, че „първичната сцена“ – моментът на сексуална интимност между бащата и майката – обикновено не е наблюдавана, а е фантазмена сцена. Цялото детство, което описва писателят, е време на порастване на едно будно, живо момче, което, като всички деца, има своите страхове и фантазии за интимността на възрастните и въобще за света на големите, които, за да скрият нещо от него, „си говорят на немски“. Това прави този свят още по-тайнствен, примамлив и тревожен. Всичко това в книгата е предадено много автентично и живо.
С всеки разказ за детството писателят ни разказва житейските си уроци. Детството е белязано и с воя на бомбардировачите (мъжкото начало), който го стряска до късни години насън и наред с това с най-дъхавия хляб, най-сладката диня и рачела на баба Юрдана от Ботевград, където семейството се е евакуирало през войната. Така и ще го нарече Венцеслав Константинов: „Любов и ненавист, всичко друго бяха подробности.“ По-късно в София, когато една съседка го прикрива за неволно детско прегрешение – да вземе един орден от тяхната къща, – тя постъпва с разбиране и благородство. За това авторът след години ще каже: „Тогава проумях каква е силата на добротата, с която се сблъсках за първи път през моя малък живот“. Но тогава се сблъскваш и с коварството на възрастните – да те набедят, че си взел една от оставените на балкона да съхнат съседски луканки. Улицата, бандата са един от университетите за всяко дете и всичко, което се случва там, е живописно и омагьосващо. Сетивата на малкия Венцеслав са широко отворени за този вълнуваш свят, живеещ като едно голямо миролюбиво семейство. Спомените за Вера Лудата, Чичо Бос, Железничарката, Побратимчето, за панаирите, за клането на прасе, за мускетарската вярност с момчетата – всичко това е описано със специфичен неореализъм.
Това, до което се докосва Венцеслав Константинов, ми е така близко още от моето детство. Книгите, които той е чел, аз разлиствах на един невероятен бабин и дядов таван. И там оживявяваха образите от „Без дом“ на Хектор Мало, „Писмата на един ученик“ на Едмондо де Амичис, приключенията на Том Сойер и Хък Фин. Или пък това, че „трябваше“ и аз да свиря на цигулка, защото „няколко поколения от рода са свирили все на цигулка“, а аз толкова исках да имам пиано.
Спомените в книгата на Константинов се редят плавно и елегантно, следвайки деликатността на чувствата на едно ранимо дете, взирайки се в любовта и привличането, които започва да изпитва то към изобразителното изкуство, музиката, литературата. Любов и привличане, родени от факта, че си болнаво дете, което трябва „да пази стаята“, но всъщност формирали те за цял живот. Така плавно и неусетно тези спомени се наслагват с преживяното в по-късни години. Нима може да се забрави преживяното от автора по-късно при срещата с оригинала на Мона Лиза. Преживяване, едновременно проникновено, оригинално и само негово, лично. И тогава си казваш: и аз ще пробвам да погледна, при случай в Париж, портрета като Венцеслав Константинов – закривайки с ръка и откривайки по малко от картината. Дали ще ми се усмихне Джокондата и на мен като на тръгващо си дете – неочакваща взаимност. В спомените си авторът ни изправя на много места пред такива върхови, екстазни преживявания.
Много съм размишлявала върху това какво дава и какво отнема едно детство, преживяно със строги родители. И искам, доколкото мога, да съм обективна. Разбрала съм, че едно безметежно детство, със свободата и лудориите си (аз израснах в град край река) е невероятно богатство. То е и гаранция да понесеш тежестта на последващия живот. Но има и нещо друго. Детето има нужда да е приласкано и ако това липсва в детството, човек го търси навън през целия си живот, а навън животът не репарира тези дефицити, напротив… Трудните отношения, които е имал Венцеслав Константинов с майка, чийто основен мотив сякаш е бил: „ще ти пречупя характерчето“, е нещо, което го бележи за цял живот. Фройд прави такъв извод: „Нали при възпитанието на децата ние не искаме нищо повече освен покой, не искаме да преживяваме никакви трудности, накратко казано, ние култивираме послушно дете и твърде малко обръщаме внимание дали този начин на развитие е полезен за него“.[3]
Годините на учение преминават през чавдарството и пионерската организация. Години, силно идеологизирани. Тогава се случва и смъртта на „бащата на народите“ – Сталин. Това са годините на първите трепети да си „имаш гадже“, макар то до не подозира за теб. Години на бунтарство. Неслучайно една от главите Венцеслав Константинов ще нарече „Пакости и джаз“. Години, през които чете много, годините, „когато рокендролът беше млад“. Тогава пак ще се повтори заклинанието на майката: „Ще ти пречупя характерчето“, и тя ще нареже книгата, която той чете, и ще закачи листовете в тоалетната.
Ранната смърт на бащата, когато си едва на четиринадесет, е нов удар. Фройд смята, че смъртта на бащата е най-драматичният момент от живота на един мъж. Разбира се, и тук нещата са амбивалентни, и се извеждат от далечното „тотем и табу“. Предполага се, че на четиринадесетгодишна възраст едно момче е тъкмо във възрастта, когато изгражда своя Свръхаз, своята ценностна система, която ние изграждаме по Свръхаза на родителите си. Но болката си е болка, дори когото си надхвърлил житейската възраст, на която е починал бащата, и се чувстваш по странният начин да си едновременно баща на себе си и на него.
„Подковаване на скакалец“ напомня разглеждането на албум със стари снимки. Но тази книга е и готов сценарий. Всичко тук е така кинематографично, сякаш чуваш прещракването на камерата, която следва протагониста. Тези спомени те завъртат в пъстър калейдоскоп, подобно на онази детска играчка, която и при най-малкото завъртане преподрежда цветните стъкълца по нов и причудлив начин.
Жените обикновено се чудят, че щом двама мъже се съберат, неизменно започват да си говорят за казармата. Не може да се отрече, че за мъжете казармата е също инициация, която оставя дълбоки спомени от преживяното. Времето в родната казарма Венцеслав Константинов описва скрупульозно, с някаква болезнена педантичност относно всичките си провинения и опасни ситуации. Но като че ли „всяко зло – за добро“. Тогава започва да учи немски и английски език. Може би е малко пресилено, но се сещам за известния случай с един еврейски шахматист, който по време на плен във вражеския лагер, за да не полудее, разиграва наум партии шах. Виктор Франкъл, който създава своята „Логотерапия“ в концентрационен лагер и така оцелява – после само записва всичко, което умът му е създал като защитна реакция на нечовешките условия, които е преживял.
През тези години се ражда и първият превод на Венцеслав Константинов – „Маската на злото“ от Бертолт Брехт. Тогава той написва и първото си стихотворение „Нощни води“, а заглавието на стихосбирката е „Невидимите истински неща“[4]. Тя вижда бял свят едва половин век след създаването си – никъде не я приемат за печат. Даже авторът се сблъсква с препоръката: „Напиши стихотворение за Ленин и ще ти я публикуваме“.
И тогава, като войник в толбухинската казарма, Венцеслав Константинов ще осъзнае: „досега животът ми бе протекъл боязливо, в отбрана, напомнящ подскоци на скакалец, който в първичен стремеж за оцеляване се мята насам-натам, за да не го уловят и подковат с тежки обездвижващи железа“. И клетвено пред себе си звучи обещанието: „Сега за първи път се почувствах способен да се боря, да надделявам. Казах си, че за да бъда силен, трябва да заживея в съгласие със себе си, да се задържа в рамките на своята личност, на своите възможности – да бъда цялостен и психически здрав. Затова исках да опозная своите граници и да приема дадената ми от съдбата роля, като се помъча да я изиграя добре.“
В своя роман в спомени Венцеслав Константинов акцентува особено върху детайла. Детските игри, училищните перипетии, казармените предизвикателства, пътуването в страните от соцлагера, интелектуалните реализации и преводите, дострояването на къщата в родопското село Солища са предадени с фотографска памет за детайла във времето и пространството. Може би, защото авторът обича да вижда как нещо се ражда и започна своя живот изпод ръцете му. За своята работа като преводач той казва: „Размишлявах за изкуството на преводача, в когото виждах не толкова писател, колкото актьор, пресъздаващ театрална роля. Най-голямата наслада в превода бе чувството за духовна близост, за душевно сливане с претворявания автор – и то с всеки по различин начин… Четях чуждия текст, но пишех себе си“.
С тази нюансираност и отсенки, макар и с една премерена простота на изказа, е написан този роман в спомени. Роман за себеутвърждаването и самонадмогването. Нека не подминаваме и великолепното чувство за хумор, което през цялото време съпровожда спомнянето. Дали ще са смехотворните случки от детството, когато си нарисувал някой съсед, или това, че си сбъркал изпита по география с този по филология в Университета, или пък добродушното възмущение и комичните ситуации на жителите на Солища покрай разголените балеринки, дошли на екотуризъм – всичко това е предадено през присмехулно присвитите очи на автора.
За последен акцент Венцеслав Константинов е оставил незабравимата среща с Елиас Канети. Този мъдър човек и писател ще му даде урок по приятелство и сближаване между хората. И ВенцЕслав Константинов ще напише: „След като Канети ми каза, че не можем да станем приятели, почувствах се странно. След време препрочетох Монтен и попаднах на една негова мисъл за приятелството. Френският есеист смята, че не трябва да се привързваме към никого, за да не страдаме при неговата загуба. Значи едно такова изявление можеше да направи само сърдечен човек…“
Ето ни и в края на книгата, където Венцеслав Константинов ни говори за настроенията, посланията и философията на дъжда: „Гледам през старинния прозорец мъглите, стелещи се над планината, а в клоните на отсрещното дърво са притихнали косове. Не се боят от дъжда. Под тиклата до зида на къщата се е притаил скакалец. Неподкован…“
Когато затвориш последната страница от романа в спомени, ти се струва, че се разделяш с близък човек. Човек, с когото си играл в детството, с когото си бил на Световния младежки фестивал през 1968 г., човек, който ти споделя впечатления от Париж или ти говори за къщата си в Солища с дърворезбите и пълзящата мъгла над Турлата. Разделяш се с него за малко. Защото това е книга за препрочитане. Защото знаеш, че може би още утре отново ще разгърнеш тези страници, които те обогатяват неимоверно и те правят съпричастен с един невероятен житейски път. Знаеш, че ще откриваш още и още семантични и емоционални пластове, че ще преоткриваш Венцеслав Константинов постоянно.
Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Литературовед в Института за литература на БАН. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995), „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000) и др.
Снимка на главната стравица: личен архив на Венцеслав Константинов.
[1] Константинов, Венцеслав. Подковаване на скакалец. Роман в спомени. – София: Изток-Запад, 2017, 323 с.
[2] Фройд, Зигмунд. Въведение в психоанализата. – София : НИ, 1990, с. 342.
[3] Фройд, Зигмунд. Малкият Ханс. // Фройд Зигмунд. Детската душа, 1993, с.165.
[4] В изданието от 2013 г. заглавието става „Невидимите сигурни неща“.