0
1177

Разказвам, следователно съществувам

Marie V-N09

Когато ни обземе страхът от загубата, изчезването, унищожаването, какво остава, освен да сме ние, да изживяваме живота на другите, да започваме отново своя живот, но отзад напред, благодарение на думите.

Tout homme porte en soi la forme entière de l’humaine condition

(Всеки човек носи в себе си цялата форма на човешката участ.)

Монтен

Je parle et surtout j’écris en présence de toutes les langues.

(Аз говоря и най-вече пиша в присъствието на всички езици.)

Едуар Глисан

L’individu humain ne peut dire « je » qu’à la condition de pouvoir dire « nous ».

(Човешкият индивид  може да каже „аз“ само при условие, че може да каже „ние“.)

Норберт Елиас

физикаШехеразада говорела и разказвала, за да отложи мига, когато ще я убие нейният жених Шахрияр, персийският цар, който, след изневярата на една негова съпруга се заклел оттук нататък да убива всичките девици, за които щял да се ожени за по една нощ. Така тя останала жива, а ние с наслада и захлас все още се губим в лабиринта на Хиляда и една нощ, в лабиринта на нейните приказки. Многообразният и размножен разказвач на Физика на тъгата пише, разказва и капсулира, за да прогони страха от абсолютната смърт – края на света или Апокалипсиса – внушен още на малките ученици в комунистическа България по време на Студената война. Режимът падна, Студената война свърши, Апокалипсисът не се е сбъднал, като е оставил място на малките лични апокалипсиси, на меланхолията (на тъгата) и лабиринта на този голям текст, в който след (почти) последната преведена дума – „начало“ – още ми се искаше да остана вътре, завинаги.

В течение не на хиляда и една нощ като цар Шахрияр, а на повече от триста страници, съгласувах ритъма на своите изречения с изреченията на автора Георги Господинов, изисквайки окото ми да види и най-вече да „чуе“ магията на неговите думи, оставих ги да ме водят, да се лутам и отклонявам в страничните коридори и места за спиране, очарована и поведена от този, който още в първите страници заявява „Аз сме“ и признава, че „езикът успокоява, укротява тъгата“. Когато ни обземе страхът от загубата, изчезването, унищожаването, какво остава, освен да сме ние, да изживяваме живота на другите, да започваме отново своя живот, но отзад напред, благодарение на думите.

Името, тънкият хумор и тъгите на Георги Господинов, „enfant terrible на българската литература“, „духовит, ерудиран, страшно очарователен“ според думите на критици от френскоезичните медии, не са непознати за френския читател, който е имал възможност да прочете на своя език няколко текста[1], очертаващи контурите на едно последователно творчество, което разнищва като ризоми големите въпроси, вълнуващи техния автор – преплитащите се „малки“, индивидуални истории и „голямата“ История, страх от забравеното или потиснато в несъзнаваното минало, загриженост за забравените и пренебрегваните, провиждане на възвишеното в тривиалното и нищожното…

С една дума Георги Господинов е един от значимите съвременни писатели, не само в България, но изобщо в Европа: през 2014 г. романът Физика на тъгата беше номиниран за четири международни награди — Gregor von Rezzori,  Strega Europeo, Brücke Berlin Preis и Internationale Literaturpreis – Haus der Kulturen der Welt 2014.

Международната критика единодушно прие Естествен роман като един от най-добрите европейски постмодернистични романи, чиято отворена и свободна структура, фрагментирано и „игриво“ писане, смесващо няколко вида повествование и объркващо самоличността на разказвачите, се оказа особено подходяща за обединяването на противоположностите – припокриване на колективната памет (тази за социализма) и личния спомен (този от детството), на носталгия и иронична насмешка в търсене на собственото “аз”, пожертвано толкова години в името на колективното изграждане на един нов обществен модел и което придобива смисъл само като брънка от друга голяма колективна верига, тази, която го свързва с историята на един народ и с историята на света.

Разказвачът на  Физика на тъгата, роман-лабиринт, е узрял, поостарял.

„Беше вече забелязал тази си способност, той го смяташе за ужасен дефект, да изпитва това, което се случва на другите. Да се вселява, думата щеше да дойде по-късно, в телата им. Да бъде тях.“

Тях – това е преди всичко Минотавъра, плод на противоестествената любов на Пазифая към един бик, един от първите в списъка на изоставените деца; това е също дядото на разказвача, изоставен от майка си и спасен от сестра си през гладни времена, времена на нищета, същият дядо, който години по-късно е оставил нещо от себе си в Унгария в края на Втората световна война, при младата жена, която го е спасила; това са охлюв, муха, шипков храст, изчезналите от земята динозаври, всичко, което умира, което е тленно, нетрайно, но именно заради това е толкова ценно за разказвача, „маниак на тема човечност“. Меланхолик заради всичко това, което не сме изживели, което сме пропуснали, с което сме се разминавали, което сме изоставяли през цялото си съществуване. Меланхолик, който по силата на „обсесивния емпатично-соматичен синдром“ минава през възрастите, влиза в телата, а после, когато с детството секне и емпатията, и в чуждите истории, които той купува и колекционира. Той капсулира времето. За да отложи края на света. За да не забравяме. Това, което обикновено се забравя – тленното, нетрайното, всекидневното, забравеното от голямата История. Защото възвишеното е навсякъде, дори в „архитектурата, физиката и метафизиката на биволското лайно“. Защото миналото е единственото възможно бъдеще. За да стигнем до „архетипна памет“. За да могат тези, които ще се родят след апокалипсисите,  да открият „този комплект за оцеляване“ и да запазят спомена за това, което е било.

Такова издирване на „цялостността“ минава през многобройни списъци и истории, кратки или всеобщи – на скуката по време на комунизма, на убийството, на мълчанията, всеобща история на онова, което не се е случило, списък на нетрайното, на страховете, списък на вещите на новобранеца, на основните техники за зашеметяване на животните – въобще има нещо от енциклопедистите от XVIII в. у Господинов. Именно това издирване го кара да чете отново големите митове, създадени от човечеството чак до съвременните им превъплъщения. Те съставят плътността и дълбочината на всяко човешко същество, превъзхождайки пространствени и времеви предели. Дали това именно не е универсалното, онова често използвано, но рядко определяно понятие? Онзи общосподелен човешки фонд в неговите разнообразни варианти, съществуващи от векове насам.

В „личната библиотека“ на Господинов има и нещо от Пруст – манията за колекциониране на нещата от живота и за капсулиране времето посредством съзнателното запаметяване не отговаря ли донякъде на опасението, че ще се наложи да го потърсиш, след като си го загубил, благодарение на несъзнателната памет? Но има и нещо от Рембо в поразителното бягане из стръмните улички на Сао Джорджо, в стремежа да се улови залезът в Лисабон – бягане, което свършва с причерняване и припадане, тъй както „зората и детето паднаха долу в гората“ („Зора“). Има и много други писатели, скрити или заявени в текста… Именно това придава на езика, който Георги Господинов поставя в самото ядро на литературното начинание, неговата многопластност, плътност, вкус и звучност… неговата универсалност. Защото, колкото и парадоксално да изглежда, писането е толкова по-универсално, способно да ни докосне, развълнува, превъзхождайки времена и пространства, колкото е по-индивидуално, способно по думите на Анри Мешоник да „прави на своя език нещо, което единствено то му прави[2]“. А какво именно прави езикът на Господинов на българския език? Поема, с финес и без приповдигнатост, без поетизиране или маниерничене, поема на всекидневното, защото поема има навсякъде, дори (а може би най-вече?) в тривиалното, нищожното, както го заявяваше авторът в началото на първия си роман:

Как е възможен романът днес, когато трагическото ни е отказано. Как изобщо е възможна мисълта за роман, когато възвишеното отсъства. Когато съществува само всекидневното – в цялата му предвидимост или още по-лошо в непосилната мистериозност на съсипващи случайности. Всекидневието в неговата бездарност – тук единствено просветва трагичното и възвишеното. В бездарието на всекидневието.

Онази бездарност на всекидневието, която поражда възвишени и неочаквани образи. Лицата на бъдещите деца и внуци на дядото, които, идващи от нищото, надничат през оградата на времето, обезпокоени от това, какво ще се случи на момченцето, защото тяхното бъдеще, техният бъдещ живот зависят от решението, което ще вземе майка му – дали ще го изоставят, или не… Мъртвите, пренасящи послания, „въздушна поща“ между живите и отвъдното… Думите като леки платноходки, отпратени към пристанището на другия… Бъдещата майка, която заявява, усещайки ритащото бебе: „Някой се е изгубил в корема ми“, докато в една ранна зимна сутрин бащата (който току-що е станал баща) купува по един брой от всички вестници, излезли в деня, в който се ражда дъщеря му, „детска стая на света“, която да посрещне детето… Химнът за тленното, нетрайното, чупливото, „нетраен, спаружващ се, гниещ, развалящ се (и затова) прекрасен свят“… Маратонецът на залезите… Хармонията, която се получава, когато събираш „собствената си ежесекундна смърт със смъртта на света“… Биволското лайно, „като миниатюрна катедрала, купол на черква и кубе на джамия“…

Езикът на Георги Господинов непрекъснато и ненатрапчиво играе със звуците, паралелизмите, повторенията, хиазмите, звуковата близост, оксимороните и вътрешните рими, които се опитах да пазя и създам максимално на френски: „Което го има преди Девети, след Девети изчезва“/ ce qui existe avant le Neuf après le Neuf disparaît, „о, този решителен жест на нерешителността“/ ah ce geste déterminé de l’indétermination,в тая тъмна тъмница“/ dans cette prison emprisonnante, „съществените неща на съществителните“/  les choses substantielles des substantifs, „Той не разбирал нищо от шантавия унгарски, тя не разбирала нищо от шантавия български“/ il ne comprenait rien à ce hongrois farfelu, elle ne comprenait rien à ce bulgare saugrenu. Тук обаче ми се стори, че комичният ефект, който се получава на български от същото повторено прилагателно (шантав) би се „банализирал“, изгубил на френски, ако чисто и просто повторех farfelu. Затова потърсих синоним, който да римува – saugrenu.

Словесните и звуковите игри са подчертани и лесно уловими в откъса за панаира. Тях именно, както и броя на сричките, ми се стори най-важно да пресъздам, тъй като те са част от общото значение, наравно със смисъла, който се наложи да променя на някои места: „Бооояяя за мустациии, акъл за простациии“…/ Qui les moustaches se tein-ein-eint aura plus de gingin-in-in…, „Който разбира, тука се спира“… / Les fins connaisseurs s’arrêtent sur l’heure, „Стоп. Агоп. Сироп“ / Stop. Agop. Sirop. Но те минават, често много по-дискретно, и през целия текст: „Наско Дебелия от Захарни изделия“/ Nasko le Glouton de la Fabrique à Bonbons, „Бог е бозонБог е бизон“/le bon Dieu est un boson, le bon Dieu est un bison, „мършав мургав човек“/ un homme ve et , „гукащи и гъргорещи“ / gazouillant et gargouillant. Отново си позволих в името на звука до променя смисъла: там където българският текст играе с „дезоксирибонуклеинова киселина“ и „риба“, играх на френски с acide désoxyribonucléiquе и riboteurs („бонвиван“); „черно теглило в мина дълбока“ стана le noir désespoir de la chagrine mine („черно отчаяние в печална мина“, за съжаление със сричкова асиметрия: 5/6 вместо 5/5); а Слепия Стойне („Аз съм Тони, момче за милиони/търся си жена за вечни времена…) заради римата стана Yavor: je suis Yavor, un gars en or / je cherche une moitié pour l’éterni („аз съм Явор, златно момче, търся половинка за вечността“).

Дълго време издателите и самите преводачи са били на едно мнение – да не се нарушават езиковите и културните навици на читателя (кой е този общ, „хипер“ читател?), това, което той си представя като „език на литературата“. От това схващане произлизат преводи, които се правят, че не са, преводи, които се крият в сянката на оригинала, които подават на читателя един банално, стерилно елегантен език, оставащ в нормата на това, което „се казва“, ако не е клише: една хубава жена задължително е „ослепително красива“, един щастлив човек е „на седмото небе“, иначе е „дълбоко покрусен“, и. т. н. Все още се превеждат така текстове, които, напротив, създават нов език отвъд приетите норми.

Днес като че ли нещата започват да се променят. Блоговете показват (поне във Франция), че читателите живо се интересуват от самия преводачески процес, от това, което става в „дюкяна на преводача“. Те четат много преводна литература, от голям брой чужди езици, близки или далечни, да не говорим, че писателите, пишещи на френски, но не живеещи във Франция, постоянно обновяват езика на френската литература и я обогатяват чрез едно своеобразно кръстосване, като ни дават да чуваме други ритми, други звуци, да виждаме други картини и образи. И те намират отворени, любопитни читатели, които нямат нищо против да бъдат изненадвани, да станат „странноприемница за далечното[3]“, да приемат един превод като превод. С една дума читатели, които приемат преводът да запази чуждостта, която лежи в неговата основа. Които четат един превод, без да очакват от него да се заличи и да го излъже, че не е превод, а текст, написан на френски.

Читателите на френския превод на Физика на тъгата ще забележат вероятно тази част от чуждостта, която исках да запазя. Когато текстът „е направил нещо на българския език, който само той му прави“ (Анри Мешоник[4]), се стремих да направя и аз „нещо на френския език“. Вмъкнатите без кавички диалози, в несвършващите с въпросителна изречения (когато и българската, и френската норма го изисква), в честите и внезапни промени между „аз“, „той“ и „ти“, които нямат с какво да ни изненадат в роман, започващ с „аз сме“, който обосновава тази промяна с нуждата, заради постоянното съмнение, винаги да се проверява, че сме живи и сме ние:

Давам си сметка за това несигурно първо лице, което лесно се оттегля в трето, а после отново се връща в първото. Но кой може със сигурност да каже – онова момче там преди 40 години бях аз, онова тяло е същото това тук.

J’ai conscience de l’incertitude de cette première personne qui se retire facilement dans la troisième avant de retourner à la première. Mais qui peut dire avec certitude : ce garçon, là, il y a quarante ans, c’était moi, ce corps-là est le même que celui-ci.

Или:

Пиша в първо лице, за да съм сигурен, че съм още жив.

Пиша в трето лице, за да съм сигурен, че не съм само проекция на собственото си аз, че съм триизмерен и имам тяло. Понякога бутам чаша и отбелязвам с удоволствие, че тя пада и се чупи. Значи още ме има и предизвиквам последствия.

J’écris à la première personne pour être sûr d’être en vie.

J’écris à la troisième personne pour être sûr de ne pas être seulement la projection de mon propre moi, d’être tridimensionnel et d’avoir un corps. Parfois, je pousse un verre et observe avec plaisir qu’il tombe et se brise. C’est donc que je suis et que je provoque des conséquences.

Но третото лице, като външна инстанция, може да представи едно уютно заради неутралността си убежище:

Бягам в бомбоубежището на третото лице, пращам друг в минните полета на миналото. Същият, който някога беше в първо лице, беше аз, и се боя да попитам жив ли е. Живи ли са онези, които сме били?

Je cours dans l’abri anti-bombe de la troisième personne, j’envoie quelqu’un d’autre dans les champs minés du passé. Celui-là même qui, naguère, était à la première personne, qui était moi, et j’ai peur de demander s’il est en vie. Sont-ils vivants ceux que nous avons été ?

Читателите може би ще се изненадват, че се появяват няколко думи и букви, изписани на кирилица, азбуката, на която се пише на български, в следния откъс:

Б

След буквара на гробището се сблъсках с истинския буквар за първи клас и се почувствах едновременно посветен и объркан. Всяка буква беше свързана с дума и картинка.

Коя думичка започва с буквата Б?

Бог — извиках прибързано, такъв лесен въпрос. Но нещо не беше наред, учителката трепна, вече не беше така усмихната. Дойде при мен, сякаш се боеше да не кажа още нещо. Откъде научи тази дума? Ами от гробището. Тогава едно от момичетата на по-първите чинове каза: България, България, другарко. Това беше верният отговор. И учителката така се хвана за неговата сламка, браво, моето момиче. А аз се почувствах толкова самотен с моя Бог. Чудно, че не можеше да има две думи с една и съща буква, сякаш гръбчето на Б-то беше прекалено хилаво да издържи две такива наистина грамадански думи. С Б започва думата България. В България Бог няма! Това са бабешки приказки, натъртваше учителката на всяко Б, по-нататък в горните класове ще го учим. Разбрахме ли се?

Б

Après l’abécédaire du cimetière, j’ai été confronté au véritable abécédaire pour les élèves de première classe et me suis senti à la fois initié et désorienté. Chaque lettre était liée à un mot et à une image.

Quel mot commence par la lettre Б[5] ?

Бог ! me suis-je écrié trop vite, c’était tellement facile. Bog : Dieu. Mais quelque chose clochait, l’institutrice frémit. Elle n’était plus aussi souriante. Elle est venue vers moi, comme si elle craignait que je ne dise autre chose. Où l’as-tu appris ce mot ? Ben au cimetière. C’est alors qu’une des filles des premiers rangs a dit : la Bulgarie, la Bulgarie, camarade. C’était la bonne réponse. Et l’institutrice s’est accrochée à cette paille, bravo, ma petite. Tandis que moi, je me sentais si seul avec mon Dieu. Curieux, il ne pouvait pas y avoir deux mots avec une même lettre, comme si le petit dos du Б était trop chétif pour supporter deux mots réellement aussi gigantesques.

C’est par Б que commence le mot България, Bulgarie. En Bulgarie, il n’y a pas de Bog, pas de Dieu ! Ce sont des histoires de grands-mères, martelait l’institutrice à chaque Б, plus tard, dans les classes supérieures, on va l’apprendre. C’est bien compris?

Този откъс засяга, разбира се, постъпателните национализъм и атеизъм на комунистическия режим в България чрез две емблематични думи, започващи с една и съща буква от кирилицата – Бог и България. Можех да променя текста, като намеря две думи, започващи с една буква от латиницата (такъв например е изборът в английския превод). Отстраних тази възможност, тъй като именно Бог и България са важни. От друга страна, не е възможно да им се намерят синоними. След като реших да ги запазя, можеше просто да ги изпиша на латиница (това е избрал преводачът на италиански). Само, че в този текст и преди този откъс става дума именно за това, как разказвачът се учи да чете кирилицата, в гробището, така че самата кирилица придобива особено значение тук. За да улесня все пак прочита на тези, които не знаят тази азбука, добавих транскрипцията на двете думи на латиница.

По същия начин не ми се искаше да „банализирам“ текста, превеждайки, „както се казва, по естествен начин“ на френски там, където става дума за смъртта на дядото. Роднини и познати идват да се сбогуват с него и му пожелават „лек път“, което преведох почти буквално légère soit la route („лек да бъде пътят“). Общоприетата практика (това, което масово се преподава на бъдещите преводачи) би препоръчала да се намери „еквивалент“ на този израз, като напр. bonne route, bon voyage. Но именно текстът ни кани към друго решение:

Дойдоха да го изпратят много хора. Със сигурност щеше да се притесни, ако ги беше видял. Синовете и дъщерите на неговите седем сестри пристигаха отвсякъде, оставяха някое оскъдно зимно цвете до главата му и даваха своите поръчки за отвъдното. Мъртвият е нещо като бърза поща по тези краища. Айде, чичо, да носиш на мама много здраве, като се видите. Да й кажеш, че сме добре, малката Дана сега завършва, всичко с шест. Кажи й още, че другата внучка замина за Италия. Засега още мие чинии, ама има надежда. Айде, пък на тебе, чичо, лек ти път. После племенникът, който дава тези наставления, целува ръка на покойника и се оттегля. След малко се връща пак, извинява се, забравил да каже, че са продали къщата на село, ама я купили добри хора, чак от Англия. Айде пак сбогом и лек път. По тези югоизточни краища хората не казваха лека му пръст или Бог да прости… само пожелаваха лек път. Лек път.

Beaucoup de gens sont venus l’accompagner dans l’autre monde. Il aurait été certainement gêné s’il les avait vus. Les fils et les filles de ses sept sœurs arrivaient de partout, déposaient une pauvre petite fleur hivernale près de sa tête et transmettaient leurs recommandations pour l’au-delà. Le mort est une sorte de poste aérienne dans ces coins-là. Allez, Tonton, bien le bonjour à maman quand vous vous verrez. Tu lui diras qu’on va bien, la petite Dana termine l’école, maintenant, partout elle a six sur six. Dis-lui aussi que son autre petite-fille est partie pour l’Italie. Pour l’instant, elle fait encore la plonge, mais il y a de l’espoir. Allez, et à toi, Tonton, légère soit la route. Ensuite, le neveu qui donne ces instructions baise la main du défunt et se retire. Quelques minutes plus tard, il revient, s’excuse, il a oublié de dire qu’ils ont vendu la maison au village, mais ce sont des gens bien qui l’ont achetée, d’Angleterre. Allez, adieu encore une fois, et légère te soit la route. Dans ces provinces du sud-est, les gens ne disaient pas les rituels « Légère lui soit la terre » ou « Dieu lui pardonne »… ils se contentaient de souhaiter une route légère. Légère soit la route. 

В текста изрично се казва, че това не е било обичайният израз. Затова си позволих и аз необичаен израз на френски – légère soit la route.

Изглежда лесно да се преведат имената на боговете и героите от античната митология. Освен ако човек играе с тях, както го прави на панаира този, който разказва историята на минотавъра на събралата се в неговата палатка публика. Неговата цел е хората, кой по-учен, кой по-неграмотен, да го разберат, затова той едва доловимо променя имената на Минос, Хелиос и Пазифая. В неговия разказ те стават Миньо, Хельо и Пазифайка. Тоест стават по-“нашенски“. Опитах се да намеря по-“простонароден“ превод, „пофренчвайки“ окончанието на гръцките имена: Minot, Héliot, Pasiphaette (с умалително, както на български), за да предизвикам комичния ефект, отбелязан в текста с обаждането на негодуващ грамотен слушател.

Ако искаме да обезвредим тъгата, трябва по думите на Георги Господинов да я… разкажем: „Аз мисля, че когато разкажеш една тъга, тя става по-светла. Неразказаната тъга е тежката тъга“[6].

Тази книга разказва за абсурдността на една система и един строй, за страха. Но тя ни подарява и безброй светли картини, които оставят трайно впечатление у читателите. Преведох я със заглавие Physique de la mélancolie, не Physique de la tristesse (след като го обсъдихме с Георги Господинов и съгласно италианския превод Fisica della malinconia), за да улови амбивалентността, меланхолията и удоволствието в меланхолията, меланхолията и нейната естетика, която бликва в щастливи епифании: щастие, „когато се появи детето“[7], Ая, чиято светлина озарява целия текст; щастие от „всички утрини на света“, щастие от есените на света, които запалват Европа от Сибиу до Нормандия през Берлин и Варшава (а има ли по-меланхолен сезон в романтическата традиция!).

Днес, в началото на XXI в., апокалипсисът, който предчувства и за който се страхува разказвачът на Физика на тъгата, все още дебне. Берлинската стана падна, влачейки със себе си в бездната идеологиите, които в западния свят  властваха върху мисленето и обществата през XX в. Търсенето на някакъв „смисъл“ в живота, на един абсолютен идеал са придобили по-други, радикализирани и често смъртоносни форми, когато емпатията е изчезнала. Повече от всякога имаме нужда от емпатия и солидарност. Да не забравяме: аз сме.

Париж, 2015

Мари Врина-Николов (Франция) е българист и преводач, доктор (дисертация “Емоционалните частици в съвременния български език”, публикувана на български – Експресивните частици в българския език, Абагар, 1999) и хабилитиран професор, автор на многобройни изследвания в областта на теорията на превода, лингвистиката и историята на българската литература. Между преводите ѝ на френски език можем да открием редица произведения на класически и съвременни български автори като Алек Попов, Антони Георгиев, Вера Мутафчиева, Виктор Пасков, Георги Господинов, Емилия Дворянова, Иван Бориславов, Йордан Радичков, Йордан Йовков, Ивайло Петров, Кирил Кадийски, Севда Севан, Теодора Димова и др. Преводът й на “Физика на тъгата” от Георги Господинов бе издаден миналата година.


[1] Un roman naturel, traduit du bulgare par Marie Vrinat, Phebus, 2002; L’Alphabet des femmes, traduit du bulgare par Marie Vrinat, Arléa, 2003 / réédité en poche en 2014;« D. J. », traduit du bulgare par Marie Vrinat, Leo Scheer, La Revuelittéraire, N° 37, été 2010; „Et tout devint lune“, nouvelle traduite par Marie Vrinat, dans Espaces : fictions européennes, Observatoire de l’Espace / CNES, 2008; Sans faucille ni marteau, Ruptures et retours dans les littératures européennes post-communistes (Clara Royer et Petra James dir.) : traduction de la nouvelle « Thé à la cerise » de Guéorgui Gospodinov, Bruxelles, Peter Lang, 2013, p. 289-296.

[2] Henri Meschonnic, Poétique du traduire, Lagrasse, Verdier, 1999; Анри Мешоник, Поетика на превода, прев. Паисий Христов, София, Панорама плюс, 2007.

[3] Антоан Берман, „Преводът и буквата, или странноприемница на далечното“, прев. от фр. Румяна Мл. Станчева, София, Панорама плюс, 2007.

[4] Анри Мешоник, Поетика на превода, прев. от фр. Пайсий Христов, София, Панорама плюс, 2007 ‍(Оригиналното заглавие е „Поетика на превеждането“, а това е ключово понятие при Мещоник – бел. е моя, М. В-Н.).

[5] Deuxième lettre de l’alphabet cyrillique utilisé pour noter le bulgare, elle se prononce comme le B latin.

[6] Георги Господинов: http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=820012

[7] Заглавие на много популярно във Франция стихотворение на Виктор Юго.