Беше то. Но свърши.
Само допреди няколко години, щом наближеше Коледа, започваха да му звънят от редакциите.
– Господин N, как сте? Радваме се, радваме се. Нали пак ще ни напишете едно коледно разказче като миналата година. Много благодарим. Ще чакаме.
И той сядаше и написваше коледно разказче. Понякога разказчетата ставаха тъжни, понякога весели. Разказчетата излизаха във вестниците и списанията, заобиколени от арки от елови клонки, от пищни цветни картинки на теглени от елени шейни, от облечени в червени халати старци с големи бради, от Снежанки с минижупи. Колко такива разказчета беше написал през годините? Не знаеше, отдавна не ги броеше, но това си беше, откъдето и да го погледнеш, дългогодишен труд. Имаше си в архива и своеобразен рекорд – петнайсет коледни разказа в петнайсет различни издания за една година. Златното му време. По едно време дори се накани да издаде всичките си коледни разкази в книга, събра ги в папка, обади се на един издател. Видяха се с издателя, издателят имаше поддържани нокти, очила за два бона и скъп шал на врата, седнаха в едно кафене, поговориха. Издателят изглеждаше много запален, започна да му описва каква идея има вече за корицата на книгата.
Но после спря да му вдига телефона. Господин N. звънна още няколко пъти и се отказа. Не искаше да досажда.
След време видя, че издателят е направил луксозно издание с подборка от коледни истории на класиците.
Седна и препрочете разказчетата си от папката. Вярно, бяха твърде обикновени, писани, както ги определи за себе си, от нивото на тротоара. Нямаше фойерверки, блясък, звезди. Но в крайна сметка бяха истински коледни разказчета, неподправени, разказваха обикновени човешки истории, понякога трогателни, понякога разтърсващи, понякога направо пронизителни, а понякога в тях падаше голям смях, защото зад обикновените човешки истории често се крият истински бури, пързалки или дори цели лунапаркове. Поне това беше разбрал от занаята си.
Но нямаше какво да се направи. Господин N. напълно съзнаваше, че и последният статист от грандиозните реклами на Кока-кола, разполагащи с бюджети за пълнометражен филм, е спечелил много повече пари от него, обикновения разказвач на коледни истории. Светът явно вече не обичаше да чете. Светът обичаше да гледа. Да зяпа. Това беше положението.
Какво да се прави? На всяко нещо му идваше краят.
– Никой не ми се обади тази година – призна на жена си, когато седнаха да обядват една събота в навечерието на Коледа. Жена му цял живот беше работила като аптекарка, сега беше пенсионерка, но продължаваше да работи. На теория и той вече трябваше да е пенсионер. Но само на теория. И затова хонорарите от коледните разказчета бяха важни за него. Но тази година хонорари нямаше да има. Не се предвиждаха. Това се опитваше да каже на жена си. И тя го разбра.
– Чудо голямо! Много важно! – опита се да го успокои жена му по нейния маниер, омаловажавайки финансовото му участие в семейството до нула. Не беше далеч от истината, но все пак не беше съвсем права. И тя го знаеше, и той го знаеше.
Той я погледна в очите. И също я разбра. Тя просто се опитваше героично да го извади от унинието.
– Я ходи да купиш от супера формички за курабийки. Че нали като дойдат днес-утре внуците, с нещо трябва да ги залисам тези хуни. Купи и хляб, и мляко.
Остави му пари на масата и отиде да почива, защото вечерта беше нощна смяна.
Той взе парите, облече си дебелия червен полар, нахлупи кафявата вълнена шапка с дупки от молци, зърна се в огледалото и се зарече да офъка малко брадата си, че беше заприличал на Румцайс и излезе. Въздухът беше мразовит, като че ли започваха да прехвърчат снежинки. Щеше май да си бъде съвсем истинска Коледа.
Влезе в магазина и започна да обикаля щандовете. По едно време чу детски вик:
– Мамо, мамо, виж, Дядо Коледа!
Огледа се и видя хубава млада майка, а до нея момченцето ѝ. То го сочеше с пръст.
– Извинявайте – рече майката. И повтори – Прощавайте.
Той се засмя. Ето че пак имаше своята коледна история. Какво от това, че щеше да остане ненаписана. Нали ей сега щеше да разсмее жена си до сълзи. И това му стигаше. Един смях също е подарък.
Чак като отключи входната врата в къщи, се сети, че е забравил да купи формички за курабийки.
