Начало Книги Разказвачът на човека
Книги

Разказвачът на човека

Виолета Русева
07.11.2023
2705
Деян Енев, фотография Симон Варсано

„Шейсет разказа“, Деян Енев, редактор Христо Карастоянов, художник Христо Гочев, издателство „Жанет 45“, 2023 г.

Тези разкази са толкова кратки, че свършват преди да ни кажат какво се е случило. Карат ни да ги прочетем отново, за да разберем колко е висока терасата на полета на д-р Орлов („Неделно дежурство”). Или защо Вергинка се безпокои не за откраднатата пенсия, а за взетото с нея кокалено гребенче, подарък от починалия ѝ съпруг? И после – защо след нощния размисъл ѝ олеква („Сватбен подарък”)? А каква е пустинната история на над стогодишната баба на Мансур („Пустинята”)? Какво пише в писмото на един отминал живот, внучките няма да разберат или бабата не иска да каже („Тайната”)? Никога няма да узнаем дали момчето от павилиончето за вестници е поканило момичето, работещо в отсрещната сладкарница. Деян Енев използва толкова малко думи, че ни кара да забележим значимостта на всеки детайл в разказите. Дали тя ще „се окаже по-висока от него” – вълнува се момчето пред несигурността на неслучилата се среща. Когато отново се връщаме с автора до павилиончето за вестници, краткият край на една неразказана история е кратка фраза: „Той почина” („Продавачът на вестници”). По отношение на сюжета разказите сякаш носят маски. Те крият, не доизказват случилото се, оставят на читателя най-вълнуващото – продължението на историята. Всъщност Деян Енев не строи сюжети, показва битийни сцепления. В своите къси разкази оставя словесни следи, които позволяват допускания, предположения при четене, скрива не веднага видими отговори на въпросите пред героите.

В толкова кратките разкази авторът съумява да събере несъотносими отломъци живот, незабележимостта и екстремността на живеенето – тихата болка на повторението, протяжни есенни дъждове, дълги ивици слънце, изненадващи прозрения, спасителни бягства на въображението, внезапна шега, неразказана безнадеждност. Ако сме от читателите, за които детайлите на авторския поглед имат значение, непременно ще забележим, че маски носят и някои от героите. В привидната непромененост на видимото („Изолация”), в абсурдността на обичайното („Хепиенд”), в отложената Нова година („Звездоброецът”) светът е замрял. Но огромното застиване не е непреживяван преди спомен от сковала земята пан-реалност. Разказите на Деян Енев ни казват много повече отвъд фрагментите на сюжета. Научаваме за момчето, гледащо двайсет години как край него животът минава в един подлез, който скоро след края му ще го забрави („Приказка”). А какво се случва с жената, носеща цялото си съществувание в четири найлонови торби („На долната земя”)? А с „пълната и безформена” (може ли да се употребят тези думи?) китаристка, която не може да свири („Черен петък”)? С момчето, което живее „до кофите за боклук”, и с жената, която живее на улицата „петдесет метра по-надолу” („Survivor”)? Тези разкази са кратки елегии за човешкото, тихи мелодии за „ненужните хора”. Какво става с тях? Какво се случва с човека, изгубил жизнените си опори, оказал се в пределността на съществуването? Деян Енев умее да разказва невидимо, почти незабележимо, за хората в екстремални ситуации. Като пощальона, който в сринатия от война град продължава да пуска в огромен кратер към ядрото на земята колетните пратки, които може би някой ден ще достигнат до получателите си („Пощальонът”). Разказите ни оставят в привидността на света около нас. Но и сочат хоризонта на одрасканото с нокти небе. Приближават се до места, които „служат за граница”. Но не преминават отвъд. Носят болката на човека. Но и разбиране за нея и безкрайна доброта. Всеки човек е история. Всеки разказ е „молитва” за спасение на човешкото достойнство. Разказите на Деян Енев са сякаш самият живот. Карат ни да виждаме с особена яснота тихите, почти неуловими в ежедневието прояви на съществуването. Квартални улички, малки кафенета, масички и столове на тротоара, дълго кафе, няколко цигари и разказът е дошъл при теб. А може и да го купиш за един лев от бездомник в центъра на града („Запалката”).

Реален като страшна приказка е разказът за потрисаща човешка жертва („Глухчо”). Историята за момичето в глухата линия на живота сред оголената му бруталност озадачаващо е поставена в рамката на отдавнашен спомен на разказвача („Княжевският трамвай”). Толкова ли са повторими битийните кръгове, че нечие страдание може да прекоси детското незнание? Или това, което ни изненадва, и това, което ни се струва, че вече знаем, са само страници от книга със забравено заглавие („Хляб”)? Този автор гледа в самото сърце на живота. Води ни през лабиринти от площади, улици, улички, стари къщи, новоиздигащи се сгради, за да открием в празните места между тях разкази, които още със заглавията си „Лозницата” и „Зид”, сред грохота на багери и бетоновози носят шепота на изличаващо се минало, но и непоклатимостта на „заглавени” камъни. Прекосяваме кратки отрязъци природа през погледа на градския човек. Днешният столичен град намира своя вдъхновен хроникьор у Деян Енев. Разказите следват топографията на места и хора, детайли на погледа: трамвая на „Петте кьошета”, просяк на тротоара на „Витошка”, градинката на „Солунска”, площад „Славейков”, на който книгите не се появиха и това лято, върбичките пред църквата „Св. Седмочисленици”, кафене на „Графа”. „Моят вечен маршрут”, отбелязва Деян Енев и вече сме почти сигурни, че разказите му са ежедневие и дихание на града, биография на собственото му писане. Именно тогава в пределността на реалното се провижда високата степен на литературност. Разчитаме мото от Вазов към разказа с едно и също заглавие у двамата – „Княжевският трамвай”. Помним имена на улици, площади, храм в столичните разкази на Вазов, очертани с критицизъм и вдъхновение. И се питаме – какво се е случило с днешния човек, в същата топография на града, в различните сюжети и персонажи на разказите на Деян Енев? В българската литература фигурата на Вазов е на писателя, хроникьор и съвест на времето. Деян Енев е съвременното проявление на писателя, хроникьор на живота. И винаги лирик на невъзможни да се разкажат докрай мигове на пределна битийна яснота – истории за дядо и близнаци („Хляб”, „Коледа на село”), за „тайни, които една внучка разказва само на баба си” („Отсичането на ореха”), за отделните думи за живот и смърт, които научаваме („Буца сол”). Този автор знае съкровения говор между поколенията. Знае мястото на обичта, която винаги е на същото място („По онази уличка”). Той е разказвачът на големия град, който в мига преди многолюдните му обитатели да потънат в анонимност, вижда у всеки неповторима човешка история и я превръща в разказ. Ще се опитам да го кажа, както разказите правят това, с тишината и лекотата на битийстващото – Деян Енев е съвременният автор, който обича човека и вярва в него.

Може да разчетем игрово вплитане на разказ на Йовков в разказ на Деян Енев („Ватан”). Други разкази („Глухчо”, „Черна котка”, „Хепиенд”) с повишена условност и с фантазни импровизации ни напомнят, че сме чели Гогол и Булгаков. А пародийните уестърн стилизации ни подсещат, че той е „внукът на Хемингуей”. И автор от литературното родословие на Смирненски. Въпреки че разказите са пресичани от множество скрити и не толкова скрити аналогии, препратки и откровени посочвания към други литературни светове, може и да се откажем от тази стратегия на четене. Може би това е хоризонт на индивидуалното четене? Не. Разколебани сме от привидния отказ на автора от писане заради вече написаното от други („На панаира на книгата”). Но непременно ще забележим, че в разказите на Деян Енев все още има библиотеки. Че книгите, изкуството, понякога периферни в сюжета, друг път – парадоксално проблематични („Крив свят”, „Извънредна прожекция”, „Петел”), са не само налични, но и битийно същностни. За кратко сполетяла ни, поезията е дългото очакване на живота („Орфей”). Деян Енев не може да мисли свят без книги. Писането пресича реалността, удвоява я. Кара ни, както героя от „Крив свят”, да се питаме диалозите в книгите от живота ли идват, или са преминали в него от други книги. Животът на всеки, неповтарящ се, уникален може би, някога е бил прочетен в книга и след това повторен в разказ, на който дори заглавието е същото („Последният ден”). Кой пише? Животът ли? Кой чете? Авторът ли? А читателят? Читателят винаги е готов да се довери на разказвач, който превръща суровата, необработена горчива буца сол на живота в авторство.

Проф. Виолета Русева преподава българска литература във Великотърновския университет. Авторка е на книгите „Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години“ (1993), „Мистичният Йовков“ (1998), „Генеалогия на българската модерност. Яворов“ (2001), „Литературноисторически етюди“ (2009), „Елегии на безутешни дни. Книга за Дебелянов“ (2010), „Български символизъм: модуси на различимост“ (2014) и др.

Фотография на главната страница Цочо Бояджиев

Виолета Русева
07.11.2023