„Додекамерон” се нарича книгата на Иван Стамболов, трета подред, амбициозна като замисъл. Това на пръв поглед не си личи заради шеговития тон на повествованието, заради спецификата на героите и заради самите истории, разказани от тях.
Заглавието не скрива препратката си към „Декамерон” на Бокачо, едно от класическите ренесансови произведения. Те са както композиционни – близост в структурирането, така и повествователни – акцентът е върху разказа и разказването. Дванадесет приятели решават да „се спасят” от световната икономическа криза (не от чума), като се събират заедно всяка неделя и всеки от тях разказва по една история. Единственото условие е тя да бъде истинска.
Героите на Стамболов също напомнят италианските си първообразци – те са с потекло, бохеми, ценители на добрата храна и хубавото пиене. Всъщност всички те са членове на клуб „Алкохол”. Именно тази споделена страст и предпочитанието им към точно един вид узо дава и името на тяхното начинание, а и на книгата – „Додекамерон”.
Мястото на действието е централна София, героите споделят и свързаността си с този град. Групата се състои от 12 много различни като професия, образование, дори като интереси хора, но от друга страна, близки по дух и начин на живот. Самият автор ги описва като „напълно безполезни като птички Божии, които нито сеят нито жънат….Имат професии, но не се трудят. Разполагат с пари, но не получават заплати и никога не са получавали, защото никога не са работили.” Събрани от „дълга към удоволствието”, те споделят с останалите по една история, която е предшествана от кратко представяне на съответния герой-разказвач.
Какви са историите? Ами различни, разбира се. Някои по-дълги, други по-къси, някои са базирани на абсурдна ситуация, други се самоопределят като „сценарий за трилър”. Има и такива, които са съвсем „от живота”, но видян от някаква по-различна, смешна гледна точка.
Книгата, както твърди и нейният автор, наистина е „лека” за четене. Освен това самата й композиция дава на читателя време за паузи, ако, разбира се, ги иска. Другото й постижение е способността да се видят абсурдите в живота, от една страна, и същевременно той да не изглежда някакъв чужд, не наш, а напротив – съвсем реален. За това помага и подробната софийска топонимия, която авторът непрекъснато използва в романа си.
Това, което за мен можеше да бъде спестено, са множеството цитати от класически и съвременни литературни произведения, очевидно използвани за да „усилят” посланията на текста. Със сигурност личи общата култура на писателя, но те натежават и някак предпоставят внушенията и идеите, до които всеки читател би могъл да стигне сам. Може би пък това е още един повествователен ход, който да утвърди един „ренесансов” модел на живот, както и ренесансовия литературен и културен код, предполагащ истинска широта на знанието.
Така или не, важни са самите истории, които са забавни и интересни.
Снимката на главната страница е на Георги Божилов.
