Нашите майки ни раждат, клекнали над отворения гроб,
светлината блесва за миг и после отново пада нощ.
Самюъл Бекет, „В очакване на Годо“
Според New York Times, Washington Post и Goodreads „И дъхът стана въздух“ на Пол Каланити е най-добрата автобиография за 2016 г. Веднага ще подчертая, че той не е професионален писател и макар да се е справил отлично, начинът, по който пише, отразява липсата му на опит. Но книгата има други достойнства – тя е забележителен разказ за смъртта, неспокойствието, което тя предизвиква, и силата на човешкия дух.
Пол е на 36 години и е посветил живота си на мечтата да стане лекар. Той е американец, неговите родители са от индийски произход, женен е за Луси Каланити, също лекар, и е пред завършване на резидентура по неврохирургия. Той е постигнал мечтата си, най-добрите болници искат да стане част от екипа им, предстои му бляскаво бъдеще и шесткратно увеличение на заплатата. Но се оказва, че има рак на белия дроб в последен стадий. Шансът да страдаш от подобен проблем на 36-годишна възраст е 0,0012%, а развитието на медицината прави възможността диагнозата да бъде поставена едва в последния стадий още по-малка.
Това, което следва, е опит да разкажа за моите преживявания по повод на книгата. И веднага ще кажа, че освен за смъртта, това е книга за живота и неговия смисъл. Фактът, че е писана от лекар, че самият аз съм лекар, а майка ми и брат ми имат рак, определя емоциите, спомените и размислите, които историята на Пол събуди в мен.
Но нека продължим с фактите. „И дъхът стана въздух“ принадлежи към сравнително нов жанр в литературата. Една от най-добрите негови представители е американката Лиса Дженоува, описваща живота на страдащи от неврологични заболявания като болестта на Алцхаймер, аутизма и Хореята на Хънтингтън. Нейната най-известна новела е „Все още Алис“, чиято екранизация спечели Оскар през 2015 г.
Книгата на Пол Каланити е разделена на две части. Първата описва живота на автора като студент и специализант по неврохирургия, а втората – живота му като пациент с рак на белите дробове.
Първа част: в съвършено здраве
Пол Каланити започва биографията си със своето детство, но много бързо се прехвърля върху избора на професия и обучението по медицина. Прави го през призмата на своето разбиране за един изключително важен аспект на лекарската професия, който комерсиализацията и пазарната икономика изопачиха навсякъде по света, но особено ярко в България. Той пише за всичко това, което я прави сакрална, но най-вече за нейната етика, хуманност и уважение към пациента. Докато четях описанието на неговата първа аутопсия, си припомних за моите упражнения по анатомия, за отрязания крак, който получих като първа задача, и отблъскващата миризма на формалин. Беше през есента на 1989 г., малко преди оттеглянето на комунистите, което също усещах като абсурдно, но скоро разбрах, че е било част от чудовищен план за запазване на тяхното присъствие… Няколко месеца по-късно БНТ излъчи репортаж за обучението по медицина и безчувствеността на студентите, които изучават човешката анатомия върху трупове. Целта на журналистите бе да разобличат липсата на хуманност, но аз преживях този репортаж като арогантно неразбиране и потъпкване на сакралността на професията. Разбира се, медицината нахлува в границите на човешкото тяло и се намесва в живота и смъртта, но аз добре знаех, че всеки истински лекар уважава тялото, вътрешния свят и волята на пациента. Пол Каланити успява да направи едно от най-брилянтните описания на хуманноста, етиката и отговорността на лекарското призвание. Всеки българин от опит знае, че това не винаги е така. Но „И дъхът стана въздух“ помага да си припомним, че за разлика от други професии, лекарите всекидневно имат непосредствен досег с болестта, болката и смъртта и им се налага да взимат решения за живота на своите пациенти, без да могат да разсъждават върху морални въпроси от дистанцията на времето и безопасното разстояние. И неизменно правят грешки, чувстват се засрамени и виновни, понякога заради своите мисли, а не рядко и заради решенията си.
Едно изречение от книгата ме докосна особено силно: „Първото раждане, на което присъствах, бе и първата ми смърт“. Спомних си как преди двадесет и две години, вече завършил следването си, се намирах в родилното отделение на „Майчин дом“ в очакване на първото ми дете. Бях напрегнат и уплашен, но най-важното за мен в този момент бе да съм до съпругата си. Изведнъж настана суматоха, вратата на един от кабинетите се отвори шумно и в коридора се появи лекар, който с всички сили буташе пред себе си леглото на родилка към намиращата се наблизо операционна. Една сестра тичаше до него, като държеше високо над главата си банка с лекарства, а други две ги следваха неотлъчно. Звукът от стърженето на болничното легло по пода бе ужасяващ, а напрежението отекваше на вълни из цялото отделение. Най-впечатляваща бе непоколебимостта на лекаря, който бе готов да мине през всичко за своята пациентка. По-късно, часове след раждането на сина ни, разбрахме, че жената бе починала. Но споменът за този доктор изпъква в съзнанието ми всеки път, когато се разколебая, и ми припомня две неща – първото: какъв е смисълът на лекарската професия, а второто, че смъртта е неизбежна.
Темата за смъртта неизменно ни кара да мислим за нашите майки. При мен за това има повече от една причина – моята майка също е лекар, при това патолог. Струваше ми се необяснимо, че тя прекарва деня си не сред живите, а сред телата на умрелите. Не можех да си обясня каква е причината за нейния избор и ми трябваха няколко десетилетия практика и дълъг размисъл, за да проумея, че патологът само привидно живее в света на мъртвите, но всъщност винаги е на страната на живота. От нейните диагнози зависеше оцеляването на болните, тяхното лечение или колко съхраняваща да бъде операцията на хирурга. Пол Каланити го обяснява много добре: „Да, повечето хора избират професията си по три критерия: заплата, условия на работа, работно време. Но поставянето на тези критерии на първо място наистина е начинът, по който си избираш работа, а не призвание.“ (стр. 69).
Част втора: да продължаваш, докато си жив
В началото на втората част от книгата четем: „Семейството ми положи всички усилия да ми помогне в преобразуването на живота ми – от този на лекар в такъв на пациент… Баща ми казваше, че тези промени са капитулация пред болестта: щях да победя това нещо, някак си щях да се излекувам. Колко пъти бях чувал подобни заявления от роднини на пациенти? Никога не знаех какво да им кажа и сега също не знаех какво да кажа на баща си“.
Пол прави всичко, което медицината и здравият разум препоръчват в такава ситуация – започва лечение, напуска работа, посвещава все повече време на семейството си и литературата с надеждата предишният му живот отново да стане възможен. Заедно със съпругата си тръгват на терапия за двойки, при които единият партньор е болен от рак. Опитват се да се справят с факта, че диагнозата е натрошила на парчета съвместния им живот, настоящ и бъдещ, да се справят с болката и неяснотата на това колко години им остават, как да ги изживеят, да имат ли дете, има ли рискове за него и изобщо какви планове да правят. Коварството на смъртоносните болести е в това, че не знаеш колко време ти остава. Това кара Пол и хората в неговата ситуация непрекъснато да се чувстват разкъсани между: „Не мога да продължа“ и „Ще продължа“. Един от най-важните въпроси е какво би придало смисъл и стойност на живота ни.
Изправени пред лицето на смъртта, Пол и Луси не само скърбят за загубите в живота си, но и осъзнават, че „леката смърт не винаги е най-добрата смърт“. И правят важния избор да продължат, а не да очакват смъртта. В техния случай това означава да имат дете, а Пол да продължи да оперира. Лечението помага плановете им да се превърнат в реалност. Пол се връща на работа, следват нови операции, нови страхове и нови надежди.
Половин година по-късно ракът рецидивира по дефинитивен начин. Пол умира на 9 март 2015 г. Между тези два момента той присъства на раждането на дъщеря си, споделя първата година от живота й и написва своята книга.
Съпругата му описва последните седмици и неговия край в епилога – последният избор на Пол е да не удължава агонията си. Отива си със сълзи на очи, но щастлив заради присъствието на дъщеря си, Луси и своите родители, които са до него, когато решава животоподдържащите системи да бъдат изключени.
Пол пише книгата си, докато има сили. На практика почти до момента, в който дъхът му се превръща във въздух. Неговият опит да разбере и приеме смъртта определя призванието му, житейските и професионалните му избори и духовни търсения. Основната му цел е да помогне на своите близки, пациентите и на нас, неговите читатели, да приемем своята тленност. И да си кажем: О, това ли било? Рано или късно ще се случи и на мен. Ще се справя!
Библиография
Дженоува, Л. (2007). Все още Алис. Изд. Intense 2014
Каланити, П. (2017). И дъхът стана въздух. Изд. Сиела, 2017
Maslin, J. (2016). When Breath Becomes Air, Dr. Paul Kalanithi Confronts an Early Death. The New York Times, January 6, 2016
Krug, N. (2016). When Breath Becomes Air: Young doctor’s last words of wisdom and hope. The Washington Post, January 8, 2016
