„Градинка с рози посадил Христос, когато бил дете,
поливал я и я плевил...”
Чух този стих преди почти двайсет и пет години. Изпяха ми го.
Тогава вече беше станало жълто. Лятото беше опарило онова, което се виждаше през прозорците на железницата и аз страдах.
Джони, казаха ми, бил умрял.
Казаха ми го по телефона на пощата в Свищов или в Оряхово. Не помня точно.
Бях много близък с Джони. Ходехме с него до реката рано сутрин. Преди другите да се събудят. Надолу по стръмния бряг се спускахме през тревите, после покрай църквата и през градината със сливите. Не беше градина всъщност – никой не я заграждаше.
С Джони обичахме да гледаме реката. Сядахме, гледахме, понякога се затичвахме обратно нагоре. Защото знаехме, че ще ни търсят да закусим. Чакаха ни в двора със зимната круша и онова място, в което дядото умрял. Стайчето му викаха на мястото. Защото беше малко и беше стайче.
Аз и Джони ходехме и до върха. Вървеше се много, но беше хубаво. Защото от върха стайчето се виждаше, а ние с Джони се просвахме на ливадата до ръба на скалата и просто се оставяхме на себе си. Над нас беше само ретранслаторът, метална кула със стъпала. Веднъж ги изкачих. Джони ме гледаше уплашено и ме чакаше долу.
Джони живееше с Боко. Но и двамата си бяха дали пълна свобода. До такава степен, че Боко дори си тръгна преди Джони. Остави го. Трябва да беше в края на 80-те, когато Боко умря. Джони дълго време ходеше като не на себе си. Беше станал различен. Хората го виждаха по селото и едни го съжаляваха, други бяха безразлични. По онова време аз не можех да ходя много на село и затова виждах Джони много рядко. Казваха ми за него. Чаках летата, за да го видя. Страдаше за Боко.
Боко умря на Нова година. В леглата на клиниката може би е било топло. Един от санитарите казал, че ако му дадат някакви пари ще им донесе коняк. Глътка и край. Защото алколиците на лекарства не трябва да пият.
Джони го преживя, но се скиташе като бездомен. Веднъж седнахме заедно пред селската кръчма. Вгледахме се и двамата в паметника отсреща. Нищо необичайно, войници паднали за Татковината. Джони мълчеше. Аз също.
Джони умря през лятото, в което пътувах с железницата към Свищов и Оряхово.
„Градинка с рози посадил Христос, когато бил дете.
Поливал я и я плевил…”
Чух тази песен някъде между Свищов и Оряхово. Пее се с мелодията на „O, Tannenbaum”. Изпяха я пред мен жени от местната църковна общност. Този тип неканонични песнопения наричат там дружествени песни.
Беше лятото на 1990 г. Последната експедиция ПЕЛЕА. Само трима души сме. Събираме песни.
Докато гледах от прозореца на влака планините край Искъра, си мислех много за смъртта.
Джони умря спокоен все пак. Видя много, простреляха го, удариха го с брадва в крака. Но той оцеля. Преживя смъртта на Боко и продължи. Джони успя да оцелее. Отиде си на 16. Никога няма да забравя това куче.
