1
3998

Разколът в БПЦ (1)

от дистанцията на времето

Предистория и лични спомени

Повод да се реша да предложа на читателите на Портал Култура тази поредица от текстове, свързани със събития, от които са изминали повече от 20 години, ми дадоха различни публикации във Фейсбук пространството (включително в църковни групи и профили), където най-вече млади хора ни представят по не особено точен и коректен начин сполетелия БПЦ през 90-те години на ХХ в. разкол. В тях наивно продължава да се преувеличава ролята на одиозно известния йеромонах Христофор Събев, обявяван едва ли не за негов вдъхновител и организатор. Превърнато е в почти неоспорим топос също и твърдението, че разколът е „произведен“ от демократичните политически сили в България, от „светските власти“ и по-специално от министър-председателя Филип Димитров и неговото правителство, които извършили груб политически произвол, намесвайки се в по закон отделената от държавата и независима във вътрешните си дела БПЦ. Същевременно биват неглижирани и омаловажавани, а понякога и направо премълчавани – користно или поради неосведоменост – действията на митрополитите, участници във въпросния разкол.

Към днешна дата обаче ние вече разполагаме с публикации на ключови документи от онова време и със сериозни изследвания, сред които бих посочил фундаменталната книга на Момчил Методиев за историята на БПЦ от епохата на комунизма „Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989 г.)“ и публикациите на Борис Цацов (особено студията му в сборника, посветен на живота на Проватския епископ Антоний „Търсен от хората, следен от властта“). Изследвания, от които можем да се ориентираме много по-адекватно и точно както в предисторията на случилото се през 1992 г., така и в неговите конкретни обстоятелства.

Още в началото на тази поредица бих искал ясно да заявя, че лично аз никога и по никакъв начин не съм подкрепял разкола в БПЦ. Както в онези години, така и днес определям като канонично неиздържани действията на неговите основни дейци, а също – въпреки непроменените ми оттогава политически убеждения – смятам намесата на демократичните светски власти в онези прискърбни процеси за тяхна непростима заблуда и грешка. В същото време като личен свидетел на църковните драми от 90-те години и като човек, направил си труда да изучи документите, свързани с тях, се чувствам длъжен да подредя тук нещата такива, каквито мисля, че всъщност бяха.

Разбира се, няма как в първия от тази поредица текстове да не се върна към годините, непосредствено предшествали случилото се през 1992 г., за които имам непосредствени лични спомени. Няма как също да не утвърдя решително, че след 10.11.1989 г. та чак до средата на 1991 г. в бурята на мъчителното разграждане на комунистическата държава никой, нито от създаващите се нови политически сили, нито от хилядите хора по площадите се отнасяше с нетърпимост към наследената от предходния период висша йерархия на БПЦ, или пък поставяше под съмнение нейната и на патриарх Максим „легитимност“. Разбира се, това на първо място се дължеше на факта, че БПЦ въобще не беше в центъра на обществените проблеми тогава, но също и на обстоятелството, че за хората Църквата, въпреки всички компромиси, които те знаеха, че е правила през десетилетията на комунизма, въобще не можеше да бъде причислена към компонентите на тоталитарната номенклатура. По-„вътрешно“ църковните хора, които добре познаваха облика на някои от митрополитите и помнеха определени срамни деяния на Св. Синод, непосредствено предшестващи промените, въпреки това се отнасяха с разбиране по отношение на тях и дори – това заявявам уверено – виждаха в Църквата принципен духовен съюзник в борбата срещу рухналия тоталитаризъм.

Да, на обществената сцена вече бе изгряла потенциално крамолната „звезда“ на йеромонах Христофор Събев. На всички нас, които от поне година преди 10.11. живеехме с ентусиазма и тревогите около възникващите у нас т. нар. „неформални организации“, бе известно, че на 19.10.1988 г. той – дотогава напълно неизвестен – заедно с други хора бе учредил във Велико Търново независим „Комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности“. Знаехме, че за разлика от някои други „неформални организации“ (предимно столични и предимно „перестройчески“ умерени), в които членуваха известни писатели, интелектуалци и дори анти-живковистки настроени „активни борци“, йеромонах Христофор и неговото „дружество“ (както и неформалният профсъюз „Подкрепа“ и „Независимото дружество за защита на правата на човека“) са далеч по-уязвими и заплашени от репресии. Собствено тях ги „пазеха“ единствено „вражеските“ радиостанции „Свободна Европа“ и „Дойче веле“, които им даваха думата, популяризираха имената им и биеха тревога при всеки опит за репресия върху тях (а йером. Христофор и д-р Константин Тренчев действително бяха репресирани – скоро след основаването на организациите им те прекараха по няколко месеца в затвора). Но ето защо болезнен удар за всички „подземно“ раждащи се в онова време граждани, а особено за църковно-вярващите, какъвто вече бях и аз, стана тогава официалното писмо на Св. Синод от 28.03.1989 г. до председателя на Комитета по въпросите на БПЦ и на религиозните култове към МВнР, в което дословно се казваше: „Уважаеми г-н Председател, Св. Синод, в заседанието си на 28.03.1989 г., прот. №7 се запозна с някои материали на самозвания Комитет „за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности“, който си е присвоил правото на „защитник“ на БПЦ и е поискал съдебна регистрация. Св. Синод ЕДИНОДУШНО РЕШИ да Ви помолим да предадете на компетентните съдебни органи, че този Комитет не следва да бъде регистриран… Св. Синод изразява ПЪЛНО НЕСЪГЛАСИЕ с постановките и тезите залегнали в обявените материали на самозвания Комитет. Църковната управа на БПЦ ще се обърне към църковния клир и духовните ни чеда – православни християни с призив да не се поддават на лъжливите и измамни думи на лица, които нямат качества на разпоредителна и изпълнителна власт в структурата на БПЦ… Убедени сме, че молбата ни ще бъде удовлетворена и оставаме с почитание“[1] – и следваха подписите на всички без изключение членове на Св. Синод (включително на бъдещите разколници, митрополитите Пимен, Калиник и Панкратий). Позорното в това писмо освен че отдаваше на разтерзание от тоталитарните власти членовете на неформалния комитет, бе и това, че по същество декларираше, че проблем с религиозните права в България няма, което бе очевидна лъжа. Впрочем, това още по-силно бе заявено от Св. Синод в последващото „Изявление“ от 12.05. 1989 г., в което към комунистическата власт бяха отправени и похвали за отношението към Църквата след 1944 г. и отново изрично се искаше неформалният комитет да не бъде регистриран от съда[2].

Така или иначе, макар конфликт между Синода и „дисидентите“ да бе произведен, към края на октомври 1989 г. всички репресирани „неформали“ вече бяха на свобода поради провеждания в София международен Екофорум, във връзка с който трябваше да се демонстрира приличие и „гражданска свобода“. И ето – в онези дни всички „неформали“ се събраха в София на паралелната с Екофорума акция на една от организациите – „Екогласност“, която в градинката на „Кристал“ проведе първата публична дисидентска проява – събирането на подписи срещу проекта за Рила и Места (всъщност дързък опит за „преброяване“ на гражданите, които биха се осмелили да засвидетелстват противостоянието си на тоталитарната власт). Ще споделя, че именно в първия ден на тази акция имах възможността лично да се запозная с йеромонах Христофор Събев и честно ще призная, че в краткия разговор с него той не остави у мен добри впечатления – видя ми се повърхностен и твърде суетен. Поради това, макар че редица мои съмишленици (вече им бе известно, че съм „църковен човек“) ме убеждаваха, аз отказах да се включа в Комитета на йеромонаха, който през онези дни разшири състава си с организация и в София и останах член на „Екогласност“ (не защото се вълнувах особено от екологията, а за да „заявя позиция“). Спомням си обаче, че по инициатива на неколцина свещеници все пак взех участие в молебен за „демокрация“, състоял се в храма „Св. Димитър“ в кв. „Хаджи Димитър“.

Онова, което искам да подчертая тук е, че когато само 10-15 дни по-късно Тодор Живков бе свален и започна сриването на режима никой (включително аз) не бе настроен „отмъстително“ спрямо позорното поведение на Св. Синод към „църковните дисиденти“. Не бе настроен така, защото на нас, живелите години в условията на тоталитарната диктатура бе ясно, че висшата йерархия на БПЦ е поставена под страховит натиск от тази диктатура и че по-голямата част от действията ѝ въобще не отразява истинските ѝ мисли и позиции. Пак повтарям – не за някакъв ответен „удар“ срещу каноничното ръководство на БПЦ бяха настроени демократичните хора тогава, а дори се надяваха на духовен съюз с Църквата, която, след нейното освобождение, привиждаха като един от малкото успели да оцелеят и се съхранят некомунистически обществени организми.

И да – трябва да се каже, че в цялата първа година на обществените бури редица духовници (включително йеромонах Христофор) оправдаха тези очаквания. Всъщност, ако бъдем точни, след 10.11. между висшето ръководство на БПЦ, натоварено с бремето на компромисите, и трансформиращото се общество бързо се установи някаква особена, не симбиоза, но мълчалива (но много широка) търпимост. Св. Синод например – това трябва да припомня – не се възпротиви по никакъв начин на инициативата на няколко десетки свещеници, които – пак така „самочинно“, както създателите на Комитета на Христофор Събев – още на 12.11.1989 г. обявиха възобновяването на разтурения след 1944 г. Свещенически съюз и свикаха заседание на ръководството му пак в „революционния“ храм „Св. Димитър“. Настойчивите призиви на редица членове както на този Свещенически съюз, така и на легализирания вече Комитет на Христофор Събев, Църквата ни да започне подготовка за свикване на несвиквания (в противоречие с устава ѝ, поради противодействието на комунистическата власт) от десетилетия църковно-народен събор не просто не бяха отхвърлени от Св. Синод, но на 22.03.1990 г. той дори създаде специална комисия за неговата подготовка, под председателството на патриарх Максим, състояща се от 17 члена – 7 архиереи и 10 духовници и богослови, в която бе включен… самият йеромонах Христофор Събев. Изглеждаше, че бившите църковни „дисиденти“ и синодалите мълчаливо си бяха простили случилото се между тях в предшестващите промените месеци.

Да, ще трябва да се признае, че висшият клир продължи да пази (не особено адекватна) пасивност по отношение на бурните събития от края на 1989 и 1990 г., но – както никога дотогава, а и по-сетне, до ден днешен – не препятстваше на духовници да участват в тях както намерят за добре и по изцяло тяхна инициатива. Така през декември йеромонах Христофор Събев започна своите прословути „бдения със свещи“ на площада пред двореца, а във ВНС като депутати от СДС се кандидатираха и бяха избрани двама интелигентни свещеници от Варна и Русе. Още при първата окупационна стачка в Софийския университет, последвала изборите за това ВНС, се появиха неколцина (провинциални) свещеници, които през онези дни извършиха (във фоайето пред аулата) десетки кръщения на млади студенти-„окупатори“. Когато пък през юли 1990 г. пред Президентството възникна „Градът на истината“, на видно място между палатките и караваните беше съоръжен походен православен параклис, обгрижван от репресирания по времето на комунизма о. Димитър Амбарев. Мисля, че по време на втората окупационна стачка в Университета ноември-декември 1990 г. бе създадено – от настоящия преподавател в Търновския богословски факултет Мариян Стоядинов младежко православно движение „Св. Евтимий, патриарх Търновски“, а интензивна (но и нездрава, белязана от ранно старостилство) катехизическа дейност сред студентите извършваше един монах, чието име съм забравил, но когото свойски наричаха „Браня-Сандала“ (заради сандалите на бос крак, с които ходеше през цялата година).

Въпреки своята продължаваща нерешителност и пасивност, година след края на Тодор Живков, известна ангажираност в неспирните митинги започнаха да проявяват (както стана ясно по-късно – не без сметка) и определени епископи и митрополити. Не можеше да не се забележи, че инстинктивно странейки от новите и „млади“ демократични движения, те показваха склонност да търсят близост с възродените стари партии и с политици, показващи „носталгичност“ към монархията и годините преди 1944 г. Така неофициалният „вътрешен министър“ на БПЦ в епохата на социализма, Врачанският митрополит Калиник взе тогава участие в панихида и митинг пред Св. Александър Невски в чест на годишнината от смъртта на Никола Петков, а епископ Антоний Проватски възглави молебен за новосъздадената (но откровено националистична) Българска национал-радикална партия.

На никой, повтарям на никой обаче, в онзи бурен период (включително на Христофор Събев, включително на тогавашните политически ръководители на СДС) не идваше на ум да поставят въпрос за каноничността („легитимността“) на българския патриарх Максим и на Св. Синод на БПЦ. Църковните хора измежду демократите знаеха разбира се, че изборът на патриарх Максим е бил „благословен“ от комунистическата власт, знаеха и кои са митрополитите на „онази власт“ в Св. Синод. Знаеха обаче и спецификата на църковната йерархия и че съществува незаобиколим каноничен ред за нейното обновяване. Какво се случи следователно през 1991 – 1992 г. и най-важното, кои бяха средите, които го инициираха?

С отговора на този въпрос навлизаме в самата (същинска) история на разкола в БПЦ.

(Следва)

_________________________

[1] Вж. Църковен вестник, бр. 8, 28. ІІІ. 1989 г. (ортографията е според оригинала).

[2] Вж. Църковен вестник, бр. 13, 12.V. 1989 г. Още по-позорно пък бе краткото „Заявление“ на Св. Синод в подкрепа на изказването на Т. Живков, дало началото на изселването на българските турци (т. нар. „Голяма екскурзия“), в което също се „заклеймяваше“ комитета на Христофор Събев. Вж. Църковен вестник, бр. 16, 12.VІ. 1989 г.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияТрагичният романс на западния либерал
Следваща статияПисмото като изповед

1 коментар

  1. много интересна тема. разкола правилен или не не успя да освободи БПЦ от руските им зависимости по офицерска линия. Това капсулира синода и го постави в срамна не българска позиця. Да видим.