Събитията от 1992 г.
Изнамерили, както им се струва, убедителен църковен аргумент да оспорят легитимността на патриарх Максим, тримата митрополити, които ще извършат разкола в БПЦ, започват осъществяването на своя замисъл в началото на 1992 г.
Че тъкмо те слагат началото на действията, довели до този разкол, става ясно от един – няма как да се оцени иначе – перфидно подъл акт. На заседание на Св. Синод на 23.01.1992 г. именно по настояване на митрополитите Пимен, Калиник и Панкратий е взето решение да бъдат освободени от администрирането на своите епархии – поради „здравословна отпадналост“ – престарелите епархийски архиереи Великотърновски Стефан и Доростоло-Червенски Софроний. На заседанието на Св. Синод двамата митрополити не присъстват, което позволява по-късно тяхното освобождаване да бъде представено пред тях по превратен начин от същинските му инициатори и така те да бъдат настроени срещу патриарха и Синода и да бъдат привлечени към „партията“ на разколниците. Ние можем да бъдем сигурни, че нещата са се развили така, защото, както ще видим, четири месеца по-късно именно тези архиереи се присъединяват към „синода“ на Пимен, Калиник и Панкратий.
По-нататък събитията следват ето как. На 09.03.1992 г. Дирекцията по вероизповеданията към МС най-неочаквано изпраща до Св. Синод писмо, в което за първи път се изразява съмнение в легитимността на избора на патриарх Максим през 1971 г. Съмнението е именно на основание на това, че през онази година той е избран от събор, чиито участници в частта от специално излъчваните от епархийските избиратели са били (от цели 16 години) с изтекъл мандат, а следователно – съгласно Устава на БПЦ – към онзи момент са били нелегитимни участници в него. Ще призная – и до днес съм абсолютно убеден, че този аргумент срещу легитимността на избора от 1971 г. е бил подсказан на директора на Дирекцията по вероизповеданията именно от тримата митрополити. Убеден съм, защото той е твърде църковно-„софистициран“, за да би хрумнал на г-н Методи Спасов или на някого от чиновниците в Дирекцията. А че писмото на Дирекцията е част от бъдещия замисъл на митрополитите става ясно и от това, че без да дочакат редовното заседание на Синода, което да отговори на Методи Спасов, именно те – митрополитите Пимен, Калиник и Панкратий – изпращат още на 23.03. послание „до всички Високопреосвещени митрополити на БПЦ“, в което се казва: „Ваши Високопреосвещенства, братя в Христа, за доброто на светата родна Църква, предлагаме в близки дни среща разговор по актуални общоцърковни въпроси. Датата и мястото по взаимна договореност. В очакване на отговор, ваши в Христа“ – и следват подписите на тримата. Няма никакво съмнение, че исканата от митрополитите (и предваряща официалното заседание на Синода) среща разговор е във връзка именно с писмото на Дирекцията и е замислена като опит тримата да „обработят“ и спечелят на своя страна и други архиереи като им „разяснят“ подробно аргументът за „нелегитимността“ на избора от 1971 г.
Всъщност срещата така и не се реализира, но от протокола от редовното заседание на Св. Синод на 09.04.1992 г. ние научаваме, че на него архиереите (по точка първа от дневния му ред) разглеждат именно писмото на директора на Дирекцията по вероизповеданията като му дават следния отговор: „Св. Синод заявява, че патриарх Максим е редовно избран и е легитимен предстоятел на БПЦ“. След което обаче добавят: „Високопреосвещените митрополити Неврокопски Пимен, Старозагорски Панкратий и Врачански Калиник останаха на особено мнение (т. е. за легитимността на патр. Максим – б. м.), което представиха в писмена форма“.
Заявеното „особено мнение“ е първият открит акт на тримата митрополити по каверзния за БПЦ въпрос. И то показва, че след като задкулисно са подсказали на държавните власти в лицето на Дирекцията по вероизповеданията аргумента за „нелегитимния избор“, след като са направили опит да го наложат в една предварителна „среща разговор“ на колкото се може повече свои събратя, сега те най-сетне официално го прогласяват в представеното си в писмен вид „особено мнение“.
И все пак, на това заседание те разбират също, че са малцинство в Синода и че аргументът им за нелегитимния избор не се споделя (и изглежда няма да се сподели) от останалите му членове. И ето – това вече дава началото на собствено разколническите им действия. Първото от тях, през месеца, който следва (и през който завършва Великия пост и се празнува Пасха тази година), най-вероятно е било убеждаването на освободените „поради здравословна отпадналост“ митрополити Стефан Великотърновски и Софроний Доростоло-Червенски (които така и не са разбрали, че уязвилият ги синодален акт е станал именно по настояване на Пимен, Калиник и Панкратий), да се присъединят към действията на тримата.
Решаващото от тях се извършва обаче на 18.05.1992 г. На този ден, без да бъдат уведомени останалите членове на Синода и без да бъдат свикани по установения ред (т. е. от патриарха), в Синодалната палата се събират митрополитите Пимен Неврокопски, Панкратий Старозагорски, Калиник Врачански, Стефан Великотърновски и Софроний Доростоло-Червенски и провеждат – както е записано – „заседание на членове на Св. Синод“ (нека се обърне внимание, че в протокола не е употребен пълен член – това т. е. не е заседание на членове-те на Синода, не е официално негово заседание). Не е официално, но на него са обсъдени четири точки, по които – неясно с каква църковно-правна стойност – са взети и съответни решения. Първата точка е „обсъждане и гласуване (курс. мой) на искане към Министерския съвет за утвърждаване на Свети Синод“ (сиреч – различен от онзи, на който до този момент събралите се са били членове). Втората е „избор на наместник-председател“ (сиреч, на този нов „синод“, който вече не се оглавява от патриарх Максим). Третата точка представлява предложение да се възстановят три закрити в различни периоди от миналото епархии – Преславска, Смолянска и Самоковска, а четвъртата е особено забележителна: по искане на Великотърновския митрополит Стефан е взето решение да се възведе в архимандритско достойнство йеромонах Христофор Събев, като след възвеждането му – на 22.05. се извърши и неговото наречение (т. е. за епископ).
Както се вижда – на 18.05.1992 г. „особеното мнение“ за легитимността на патриарх Максим и на възглавявания от него Синод, което са изразили месец по-рано Пимен, Калиник и Панкратий, е прераснало в тяхно експлицитно решение, че те са нелегитимни и поради това от Дирекцията по вероизповеданията към МС трябва „да се поиска“ регистриране на нов Синод, който – до избирането на „легитимен“ патриарх – ще се възглавява от „наместник-председател“, за какъвто на заседанието е избран митрополит Пимен.
Тук следва да отворя скоба, за да поясня защо към начинателите на разколния замисъл Калиник и Панкратий (за които се твърди, че са се срещнали в края на 1991 г. в Бачковския манастир с премиера Филип Димитров), от самото начало се присъединява и Неврокопският митрополит Пимен и защо именно той е избран на събранието на 18.05. за наместник председател на новия „синод“. Отговорът на този въпрос се състои в това, че към 1992 г. именно митрополит Пимен е единственият жив митрополит в БПЦ, чийто избор е извършен още през 1952 г., т. е. от епархийски избиратели с редовен мандат. Всъщност, именно това обстоятелство кара взелите „на въоръжение“ аргумента за „нелегитимния“ избор на патриарх Максим, доколкото той е извършен от избиратели с изтекъл към 1971 г. мандат, да привлекат за своята кауза единствения митрополит, за който възражение за избора му от този характер не би могло да бъде направено. Макар и – както бе известно на повечето църковни люде – далеч по-властолюбиви в сравнение с престарелия Пимен, митрополитите Панкратий и Калиник не биха могли – съгласно собствения си аргумент да посочат друг „наместник-председател“ на „синода“ си освен именно Пимен.
Безспорно лукавство, целящо да спечели подкрепата на тогавашното правителство (а и на „синята общност“) е разбира се решението за издигането на йеромонах Христофор Събев, което – както може да се види – го прави в описваните събития обикновен инструмент в замислите на същинските организатори на разкола, но същевременно придава на този разкол видимостта на политически оцветено противопоставяне. Познавайки духовната незрелост и огромното тщеславие на бившия дисидент (и настоящ през 1992 г. депутат от СДС), тримата „стари влъхви“ го използват за да си осигурят подкрепата на светските власти и да дадат вид, че действията им са мотивирани „антикомунистически“.[1]
И да, вярно е, че събитията, които следват неуставното „заседание“ в Синодалната палата показват явна предварителна договореност между замислилите и осъществили разкола митрополити и вече „обработените“ от тях светски власти. Още същия ден – на 18.05. провелите „заседанието“ в Синодалната палата, изпращат до Дирекцията по изповеданията към МС писмо, в което, без да заявяват открито, че са се конституирали като нов „синод“, уверяват, че започват да работят за толкова очакваното свикване на църковно-народния събор. На другия ден пък – 19.05.1992 г. – очевидно осведомен за случилото се предварително – директорът на Дирекцията Методи Спасов отговаря на писмото им като заявява, че приема подписалите духовници за „каноничен синод“. В него се числят: Неврокопски митрополит Пимен (наместник-председател), Старозагорски митрополит Панкратий, Врачански митрополит Калиник, Великотърновски митрополит Стефан, Доростоло-Червенски митрополит Софроний, а също и трима епископи – Проватски Антоний, Траянополски Иларион и Велички Галактион[2].
Реакцията на Св. Синод на патриарх Максим не закъснява. На 20.05. той заявява, че действията на изброените духовници са противоканонични и ги призовава да осъзнаят своето провинение, като се завърнат в състава на Синода, от който незаконно са се отделили.
Би могло да се каже следователно, че именно от тази дата разколът в БПЦ вече е факт.
Преди да пристъпя към подробна критика на главния църковен аргумент, на основание на който този разкол беше извършен, бих искал да подчертая, че както се вижда от гореизложеното, негови „конструктори“ и организатори съвсем не са – както се твърди от определени люде и до днес – „светските власти“, „правителството на СДС“ и даже лично премиерът Филип Димитров. Съображението, че изборът на патриарх Максим през 1971 г. би бил нелегитимен, ако не бъде предшестван от избори за обновяване на цялата църковна „пирамида“ е било осъзнавано от тогавашните синодали. И то безспорно е било основателно. Ние видяхме обаче, че изпълнението на изискваното от Устава е било осуетено в онова време от изричното нежелание на тоталитарната комунистическа власт да допусне подобни, предварящи патриаршеските, избори в Църквата. И понеже, разбира се, българската патриаршеска катедра не би могла да остане незаета, при тази ситуация изборът е бил извършен по икономия според възможното в онези години, а казусът, занимавал тогава Св. Синод е останал в миналото. Неговото актуализиране, двадесет години по-късно, съвсем очевидно е злонамерено „буквоедство“ и, както видяхме, принадлежи на тримата митрополити Пимен, Калиник и Панкратий. В този разкол, както може да се види, Христофор Събев е, повтарям, само наивен инструмент, който митрополитите използват, за да се сдобият с подкрепата на „синята общественост“, а вината на светските власти (която ни най-малко не отричам) се състои в това, че позволяват да бъдат убедени в основателността на един аргумент, който както ще покажа, въобще не е неоспорим. Тоест правят така, че разколът да бъде разчетен политически. Нека припомня, че именно вследствие на хиротонията на Христофор Събев и регистрацията на „синода на Пимен“ висшата йерархия на БПЦ се настрои непоправимо антидемократично и много от членовете ѝ, вероятно насърчени и от бившите си „водещи офицери“ (тогава още не знаехме, че близо 90% от тях са били сътрудници на ДС), започнаха да твърдят, че разколът е „дело на СДС“.
Нека припомня накрая, че към 1992 г. все още бе в сила старият закон за вероизповеданията, а според него тяхната регистрация (включително на БПЦ) се извършва именно от Дирекцията по изповеданията (заменила след 1989 г. Комитета по църковни въпроси към МВнР) и след преглед на изрядността им по отношение на техния устав. А именно в неуставността на настоящото ръководство на БПЦ успяха да убедят светските власти „инженерите“ на разкола.
Колко самопротиворечиви се оказват техните аргументи и до какви абсурдни последици всъщност водят, ще видим следващата седмица.[3]
(следва)
______________________________
[1] Христофор Събев действително бе хиротонисан за (Макариополски) епископ от „синода на Пимен“ седмица след неговата регистрация – на 26.05.1992 г. Като такъв той, заедно с митроп. Пимен направи комичен опит да участва в литургията за Възнесение онази година в храма Св. Александър Невски, когато – на това събитие присъствах лично – храмовото духовенство заключи олтарните двери и остави натрапниците отвън на солея. Година по-късно Христофор Събев се отдели и от „синода на Пимен“, като бе обявен от група, предимно старостилно настроени духовници за архиепископ на основаната от тях „Всеправославна българска архиепископия“ и впоследствие бе отлъчен от Църквата.
[2] Впоследствие (и още преди Всеправославния събор от 1998 г.) към каноничната БПЦ се завърнаха митрополит Стефан (1993 г.) и митрополит Софроний (1994 г.), а по-късно, в различни времена, и изброените епископи.
[3] Повечето от документите, цитирани в тази част, са от споменатата по-рано студия на Борис Цацов от книгата му за Проватския епископ Антоний.
