Начало Идеи Гледна точка Разколът в БПЦ (5)
Гледна точка

Разколът
в БПЦ (5)

7141

Обобщаващи бележки

В заключителната част на тази поредица ще си позволя някои по-общи (и вероятно пререкаеми) съждения за разкола, сполетял БПЦ през 90-те години на ХХ в.

Първото е, че макар да бе широко представен (и представян до днес) като политически мотивиран, според мен в същността си той бе болезнена последица от дългогодишни и въобще не тъкмо политически вътрешно-синодални противоречия; последица от извършилата се в предходния период на късния социализъм (или нека го кажа така – от интронизацията на патриарх Максим насетне) деконсолидация на синодалното тяло на БПЦ. Не без подмолния натиск на комунистическата власт в Синода през тези години се оформи група от „фаворити“ на властта, чиито позиции там често пъти бяха далеч по-силни от тези на неговия предстоятел – патриарха. Типичен пример в това отношение бяха тъкмо двама от митрополитите-начинатели на разкола – Калиник и Панкратий (документирано наложени на катедрите си със съдействието на държавната власт) и за които всички църковни люде (но очевидно не и чиновниците от Дирекцията по вероизповеданията през 90-те години) знаехме, че са съответно – „вътрешният“ и „външният“ министър на БПЦ и които нито патриархът, нито синодалното тяло можеха да контролират. В самия Синод и по-надолу в църковната йерархия пък се създадоха намиращи се в напрегнати отношения помежду си лобита на различните архиереи. След 10. 11. 1989 г. тези вътрешно-синодални и вътрешно-йерархични противоречия незабелязано от църковния народ излязоха на повърхността и доколкото принудително консолидиращата сила на тоталитарната власт изчезна, се проявиха в открити властови претенции. Цялата подлост на осъществителите на разкола бе в това, че съумяха да „облекат“ сепаративните си действия в одеждите на политическата конюнктура, а цялата (не ще се побоя да употребя думата) глупост на първото демократично „синьо“ правителство бе в това, че позволи това да се случи.

Когато днес недобре запознати с близкото ни църковно минало млади хора (или пък тенденциозно настроени по-възрастни) говорят за „синия алтернативен синод“, те буквално не знаят какво казват, произвеждайки в „сини“ и „демократични“ митрополити препоръчания от самия Васил Коларов през 1951 г.  за Неврокопски митрополит Пимен[1], наложения от властта, практически през главата на патриарх Кирил през 1967 г. за Старозагорски митрополит Панкратий и буквално насилствено инсталирания от нея през 1974 г. за Врачански митрополит Калиник. Повтарям, перфидната хитрост на тези тримата (плюс неадекватността на двамата престарели митрополити, които те в началото увлякоха) и с която се произведоха в архиереи на „новата демокрация“, бе, че издигнаха в епископски сан духовно незрелия и свръхамбициозен йером. Христофор Събев, по онова време олицетворение на дисидентството и антикомунизма в Църквата.

Докато през изтеклите седмици публикувах в Портала тези текстове, имах възможност да прочета в обсъжданията им във Фейсбук още по-абсурдни политически стилизации на този разкол. Така например един богослов определи разколните духовници от 90-те години като ни повече ни по-малко представители на „либерално-демократичното“ крило в Църквата ни, влязло в конфликт с консервативното крило в нея (и състоящо се от останалите верни на патриарх Максим архиереи). Намери дори типологична прилика на нашенските разколни митрополити и духовници… с „обновленците“ в Руската православна църква след 1917 г. Мисля, че трябва съвсем да нямаш сведения за характера и стила на църковно управление на митрополитите Пимен, Калиник и Панкратий, за да ги определиш днес като „либерали“ или „обновленци“. Трябва съвсем да си забравил за станалата ни известна принадлежност на повечето от синодалите на патриарх Максим към комунистическата ДС, за публично известните „баби владичици“, с които някои от тях, знаехме, съжителстват, за да ги определиш като „консерватори“ (освен ако консерватизмът им не е равен на османизъм). Разбира се, че в случая имаме спекулации с далеч по-късно (едва в наши дни) появили се етикети и аз няма да ги обсъждам повече тук.

Ще кажа обаче още веднъж нещо, което ми се струва важно. Разколът в БПЦ през 90-те години на ХХ в., въпреки някои шумни, конфликтни ситуации през този период не бе нито разкол на политическа основа, нито (за което трябва да благодарим Богу) разкол, поразил църковното ни тяло в дълбочина. Ще се осмеля да кажа дори, че въпреки всички скандали той бе плитък (конюнктурен) разкол, който затова и бе сравнително доста лесно преодолян.[2] И това е така защото, ако не бъдем некоректни хроникьори, ще трябва да признаем, че практически през цялото време на съществуването си разколът отзвучаваше с далеч по-голяма сила в извън (и около) църковните среди, не обаче и в собствено църковните. Да, именно извън (и около) църковните среди – в годините на най-острото противоборство на демократи и комунисти – се довериха на пропагандата на разколниците и тръгвайки от прословутия аргумент за „нелегитимния“ му избор, започнаха да твърдят, че патриарх Максим и синодалите му са „комунисти“, а Пимен и хората му – антикомунисти. В числото на тези извън (и около) църковни среди боря и онези политици и активисти на СДС, които, без да имат същинско отношение към вярата и Църквата, при официални мероприятия посещаваха изключително храма „Св. Параскева“ в София и никога храма на „комуниста“ Максим „Св. Александър Невски“.

Би могло направо да се каже (и за това свидетелствам от непосредствения си църковен опит през онези години), че разкол (разделение) на прокламираната политическа основа в най-малък, буквално пренебрежим мащаб имаше всъщност сред църковния народ – сред т. нар. миряни. В онези години огромната част от тях все още не бяха с никакви други (и по-разнообразни) политически възгледи освен с анти-(или не-)-комунистически. И въпреки това те въобще не се оставиха да бъдат убедени, че патриарх Максим е „червен“, а „синодът“ на Пимен – „син“.

В София всички тези църковни люде продължиха спокойно да се черкуват в храмовете на каноничния Синод, посрещаха големите църковни празници в тези храмове и политическите им възгледи не им създаваха никакъв проблем в това отношение. Във всеки случай огромната част от църковния народ (миряните), за разлика от определени СДС-активисти, никога не прие като олицетворяващ демокрацията и антикомунизма „синода на Пимен“. Най-малкото ние, хората имащи някакъв опит в Църквата, добре помнехме нещо, което, уви, нецърковните сини активисти скоро бяха забравили: че митрополит Панкратий до средата на 1991 г. бе депутат във ВНС, избран от ОФ (и в групата на БСП), а митрополит Пимен бе участвал в Кръглата маса през 1990 г., фактически изпълнявайки замисъла на комунистите, от дискусия на две противоположни страни – демократите и БКП – тя да се превърне в „многостранен“ (и по неизбежност „разводнен“) диалог между тях и куп „обществени организации“.

По-осезателен мащаб разколът взе всред редиците на свещенството (и в София и извън нея). И тук обаче трябва да се каже, че разделението между свещениците бе мотивирано не тъкмо политически, а по-скоро по биографични причини и църковни зависимости. Към „алтернативния синод“ се склониха (при това отначало и не съвсем задълго) свещеници, пострадали по времето на тоталитаризма и неполучили защита от епископата на БПЦ – тормозени от този епископат, предавани от него. Други пък свещеници последваха разколните митрополити, просто защото зависеха от тях в епархиите им или пък в предходния период бяха попаднали в лобистките им мрежи. Лично аз си спомням, че тогавашният игумен на Троянския манастир архимандрит Гавриил премина към разкола (и даже бе хиротонисан за епископ в него), само защото бе свързан с приятелски връзки и имаше за „душеприказчик“ митроп. Калиник. Поради това разслоение сред свещенството, повтарям – не тъкмо на политическа основа – в почти всеки град в страната имаше по един или два храма, „държани от разколниците“. Защо те бяха посещавани от местното мирянство, след като твърдя, че то практически не позволи да бъде разделено от пропагандата на разколниците? Ами защото в по-голямата си част (и до днес) то е засегнато от една далеч по-дълбоко вкоренена еклезиална болест. Там е работата, че църковният народ у нас рядко и на малко места е организиран като постоянна енорийска общност. Най-често той се състои от „прихожани“ (в буквалния смисъл на тази дума) – т. е. от „прихождащи“ в определения храм по местожителство, по традиция и най-вече по църковно-битови потреби. В този смисъл връзката на тези „прихожани“ със свещеника е твърде слаба и това под чия юрисдикция е той в момента слабо интересува „прихождащите“.

Най-накрай, разколът бе най-осезателен (и най-истински) между архиереите. И аз пак казвам: той само бе „облечен“ – при това в лагера на разколните митрополити и епископи в одеждите на „антикомунизма“, на „демокрацията“, на „дясното“ и т. н.

Но ето тъкмо поради този свой характер разколът бързо започна да се разпада при първата промяна на политическата конюнктура. След падането на правителството на Филип Димитров, на начинателите на разкола стана ясно, че самостилизирането им като „син“ синод, а и клейменето на патрирх Максим като „комунист“ вече не ще им бъде от особена полза. Както казах и миналия път, започна постепенното връщане на архиереи към каноничното синодално тяло. Първи това сториха манипулативно привлечените в началото на 1992 г. и още тогава не съвсем ментално и физически здрави стари митрополити: Стефан Великотърновски – потресъл се от безумната идея на Христофор Събев да се провъзгласи за „архиепископ“ на някаква, още по-„алтернативна“ Всебългарска архиепископия – и завърнал се към каноничния синод през 1993 г. Доростоло-Червенският митроп. Софроний написа покаянното си писмо през 1994 г.[3] След началото на разпада на разколния синод от него се отделиха и немалко последвали го по-рано свещеници. И ето – групата около Пимен – това също свидетелствам като непосредствен наблюдател тогава – осезателно започна да се запълва от откровени маргинали и скандално известни с поведението си монаси, нямащи шанс за „израстване“ другаде освен при „алтернативните“. Именно те, на 1.07.1996 г. организираха в храма „Св. Параскева“ в София избирането на митрополит Пимен за нов и „истински легитимен“ патриарх на БПЦ и започнаха масови хиротонии на „алтернативни“ епископи.

И тук идва ред на последното ми по-общо твърдение. Аз смятам, че ако не края, то решителното руиниране на разкола в БПЦ се случи не с приемането на прословутия „царски“ закон за вероизповеданията през 2001 г., а на Надюрисдикционния Всеправославен събор в София през 1998 г., когато предстоятелите на седем автокефални православни църкви, под председателството на Вселенския патр. Вартоломей, потвърдиха каноничността на българския патриарх Максим и призоваха към покаяние отделилите се от него духовници, като при това определиха „по крайно снизхождение“ те да бъдат приети „в сущем сане“. Този акт на Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква бе от решаващо значение, защото, макар формално разколната група да продължи да съществува още 4 години и да извърши през този период определени шумни и „тържествени“ деяния, тя вече бе практически „безглава“. Да, измежду тримата митрополити, начинатели на разкола „алтернативният патриарх“ Пимен не пожела да принесе покаяние, но почина само 6 месеца по-късно. Митрополит Калиник известно време прекара отделен както от каноничния, така и от Пименовия синод, но в края на краищата се завърна и той. По-голямата част от хиротонисаните в разкол епископи обаче, в различно време, но скоро след Всеправославния събор, се възползваха от неговото решение и се наредиха в редиците на каноничния епископат на БПЦ. Ето защо както тържествено обявеният и проведен в залата на Софийската опера „Извънреден църковно-народен събор“ на 09-10.11.1998 г., така и обявяването на митрополит Инокентий за „наместник-председател“ на синода на починалия Пимен на 10.04.1999 г. нямаха вече никакво реално значение за живота на църквата ни. Масов като участие и (уви) отново подкрепен от светските власти „съборът“ в операта бе по-скоро мирянско-свещеническа „конференция“ и наистина най-плътно се приближи до стилистиката на „обновленчеството“ от началото на 20-те години на ХХ в. в Русия.[4] Провъзгласеният пък за „алтернативен“ софийски митрополит Инокентий остана през няколкото последващи години глухо затворен в единствения голям столичен разколен храм „Св. Параскева“, докато най-накрай също се завърна към каноничния Синод, където днес е викарен епископ на Старозагорския митрополит (неизпъняващ служението си поради болест).

Ще кажа значи, че ако разколът в БПЦ бе действително политически мотивиран, неговото бързо преодоляване едва ли щеше да се случи само вследствие на прокламираното „снизхождение“, позволило на уж „сините“ митрополити Калиник и Панкратий да заемат отново местата си в „червения“ синод на Максим. Ще кажа обаче, че неговото успешно стилизиране по този начин, за което вина носят всички, които съдействаха за него, реактивира синодалните ни архиереи като ги тласна – оттогава насетне – по посока на все по-възрастващи зилотистки симпатии, към един дух, който бих нарекъл по-скоро не консервативно, а ретроградно огражденство и афинитет към авторитаристки настроени политици. И днес той е дори още по-силен, защото постепенно от този свят си заминаха почти всички участници в онези прискърбни събития, за които по-късно узнахме, че без разлика като какви са били стилизирани – като „сини“ или „червени“ – са били все… сътрудници на комунистическата Държавна сигурност.[5]

_______________________________

[1] Вж. Момчил Методиев, „Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989 г.)“, София 2010 г., с. 206.

[2] В тази връзка не мога да се съглася с късните ламентации на някои участници в тогавашните събития, че са претърпели „репресии“ от страна на разколниците. Прословутото завземане на Синодалната палата на 31.05.1992 г. не продължи дълго. На богослуженията в катедралата от дистанцията на времето от дистанцията на времето „Св. Александър Невски“ никога не бяха допуснати разколници. Каноничният Синод с успех съумя да изнесе авоарите си извън страната (в Русия), с което впрочем задълбочи зависимостта си от РПЦ. Скандалното прогонване на братството от Роженския манастир по заповед на Иван Татарчев е разбира се възмутително, но живите негови членове днес, ако са честни трябва да признаят, че злото, сполетяло ги тогава, май е било за добро (те си знаят защо).

[3] В следващите години Доростоло-Червенската епархия бе разделена на две – Русенска, за чийто митрополит бе избран Левкийският епископ Неофит (днес български патриарх и под чиято юрисдикция се завърна отклонилият се в разкол Проватски епископ Антоний) и Силистренска, за чийто митрополит по-късно бе избран хиротонисаният от разколниците епископ Амвросий.

[4] Ще трябва да кажа обаче, че участието на светските власти в този „събор“ в операта имаше по-скоро за цел омиротворяване на страните. Въобще второто демократично правителство на СДС (1997-2001 г.), за разлика от това на Ф. Димитров, се стараеше да не заема страна в църковните спорове (говоря именно за правителството и премиера му, а не за президента Стоянов и софийския кмет Софиянски). На всички, които ще ми възразят, ще припомня, че именно по времето на това правителство бяха издадени първите учебници по религия (Вероучение) за началното и средното училище и в комисията за изработването им към Министерство на образованието официален участник бе настоящият Ловчански митроп. Гавриил от каноничния синод на патр. Максим. Това свидетелствам като участник в тази комисия и като един от съавторите на учебното помагало за 2-4 клас.

[5] Текстовете, които приключвам тук не си поставяха за цел да представят подробна история на разкола в БПЦ. Докато ги публикувах, в коментарите за тях в социалните мрежи редица читатели припомниха за неспоменати от мен случки и перипетии от онези години, други пък се опитаха да защитят различни от моите гледни точки за онези времена. Благодарен съм за тези коментари и пожелавам на най-амбициозните коментатори да се наемат с написването на своите версии за случилото се тогава. Всяка версия в историята обаче не бива да пренебрегва фактите и документите за сметка на страстите и (личните) травматизми.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора