Благодарение на филмовия фестивал Sofia MENAR (предимно, макар и не единствено) ежегодно имаме възможност да гледаме по няколко ирански филма, защото в 12-годишната фестивална история тази кинематография е неизменен участник в програмата.
И въпреки че най-известните имена си остават Абас Киаростами, Мохсен Макмалбаф, Маджид Маджиди, Джафар Панахи, а напоследък Асгар Фархади, винаги можем да очакваме някой непознат на българската публика режисьор да предложи интересно наблюдение върху персийското светоусещане, култура, всекидневна проблематика; понякога поетично-притчово, често документално-реалистично, съвременно или извън времето, със специфичното усещане за „поглед отвътре“. Разбира се, установената представа за определен тип разказ или естетика може да бъде изненадващо нарушена, когато обзорно се съчетаят класическа иранска драма („Приказният замък“), комедия („Пастаряни“), модернистичен трилър („Безгрижие“) и скандинавски психологически портрет с иранско ДНК („Чародеят“). Общото между четирите заглавия е едновременното им присъствие в програмата на тазгодишния Menar Film Fest и моменталната снимка (представителна или не), която ни предоставят за днешното иранско кино – поглед отвътре, но също и отвън.
На единия полюс е „Приказният замък“ на Реза Миркарими – класически сюжет за семейна драма, решена в най-добрите национални филмови традиции, но подвластна и на модерното психологическо кино. Джалал е пътувал дълго, за да вземе колата на току-що починалата си съпруга, но заедно с нея получава и двете си деца, които не е виждал от години. Той е безпаричен, с нова жена, братята на предишната го мразят, а синът и дъщерята всъщност не искат да живеят при него… Филмът е едновременно завоалиран и брутално откровен, част от диалозите са на азерски, който хлапетата не разбират, и това създава допълнителна пречка в комуникацията между бащата и децата. Същевременно взаимоотношенията са толкова достоверни, а малките актьори – великолепно естествени, че развитието на сюжета провокира неподправена емоция, която изтрива културните стереотипи и предизвиква универсална съпричастност.
После попадаме на „Пастаряни“ (реж. Сохейл Мовафах) и ситуацията се разведрява жанрово. Нямаме база за сравнение, защото иранската комедия е рядка птица. Но разглеждана сама за себе си, тази е малко тромава и бъбрива, сякаш колкото повече говорят героите, толкова по-комична трябва да е атмосферата (за разлика от тази в мълчаливите драми). Сюжетът ни среща с друг вдовец неудачник, който взима сина си в Техеран, но вместо в процъфтяващ семеен бизнес малкият Хушан се озовава насред фалита на баща си и категорично се противопоставя на желанието му да се откаже от заведението за хранене и да го отведе на север. С помощта на възрастна леля, млада амбициозна готвачка и опита от традиционния ресторант на дядо си в Исфахан 10-годишният хлапак поема командването и дори влиза в кулинарен двубой с модерната пицария отсреща… „Пастаряни“ прилича малко на италианска комедия – най-вече по неуморните монолози поучения, но е в по-голяма степен умилителен, отколкото смешен. Фабулата е малко банална, но мелодраматичният заряд все пак се превръща в комичен потенциал, главно с размяната на ролите – Хушан и съседското момче здраво дърпат юздите на възрастните.
Комедийното предизвикателство към традициите обаче е нищо в сравнение с трудно определимия жанрово „Безгрижие“ на Мехди Фард Гадери (режисьора на „Кръговрат“), който възкресява естетиката и тематичните търсения на Антониони (от „Приключението“ през „Червената пустиня“ до „Фотоувеличение“), с малко от Вендерс, а вероятно и от други представители на европейското авторско кино; съчетани със семейна мистерия, невероятно пищен декор и абсолютно „откачена“ камера, която не спира да се разхожда нагоре-надолу по стълби и коридори. Мелодраматично-криминалният сюжет (еднакво подходящ както за трагедия, така и за сапунка) със сватба, изчезнал младоженец, любовница, любовник, бременност, властна майка, озлобена сестра и т.н. е съчетан с модернистично формално и експериментално визуално решение. Очевидно има философско послание (може би дори социално-политическо), което надхвърля безкрайните диалози и сложната хронологична схема, в която е вместена интригата, но смисълът май става жертва на естетическото „безгрижие“.
Докато преброим до три, сме се запознали с разнообразни представители на иранското кино, съсредоточени около неизменната семейна проблематика, организирана в противоположни жанрови форми, различните лица на традицията, малко смях, сълзи, викове и стремеж за творческа индивидуалност… Но националното светоусещане доминира дори в артистичната провокация и явно само дързост отвън може да го разклати – филм като „Чародеят“ (реж. Милад Алами) едва ли някога ще бъде показан в ислямската република. При все това датско-шведският пълнометражен дебют на един иранец по произход, но всъщност гражданин на света, разказва горчивата история на млад мъж, който е готов да търгува с тялото си, за да остане в Европа. За Исмаил Дания е Обетованата земя и съсредоточен върху подхода и средствата, с които да осигури успеха на мисията по изтегляне на семейството си от Иран, той постепенно губи фокуса върху крайната цел. „Чародеят“ е еротичен по скандинавски, но в същото време е белязан от екзистенциалната безизходица на този разкъсван от желания и чувство за вина ирански емигрант, за когото завръщането в родината е равносилно на поражение и смърт. Да, монетата винаги има и обратна страна…
