„Козма Презвитер и неговото Слово срещу еретиците. Реконструиран старобългарски текст, новобългарски превод и встъпителна студия“, Георги Минчев, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2025 г.
Удивително е колко шум вдигат в нашата култура вълничките по нейната повърхност и с какво безхаберно мълчание се подминават събитията, разместващи тектонските ѝ плочи. Такова именно събитие е книгата на Георги Минчев.
Краен резултат от многолетен и няколкоетапен път, тя слага пред очите ни най-напред критично издание на знаменития текст на Козма, създаден през втората половина на Х век от холистично грамотен йерарх, най-вероятно в Преслав. Въпреки немалобройните публикации на съчинението, опиращи се върху отделни средновековни ръкописи, това издание е първото критично според съвременните претенции, скрити зад това понятие. Както е с повечето текстове от тази епоха, няма съхранен автограф и даже пряк антиграф. Георги Минчев работи със съхранените двадесет и пет цялостни преписа и създава своята реконструкция, която определя като „хипотетичен текст“: поема своята отговорност. Такава е ситуацията с всички изрядни критични издания, от чиято първооснова няма съхранени автографи или преписи пряко от тях.
В този контекст се чуха, включително на премиерата на книгата, авторитетни гласове с упрек, че Минчев е стандартизирал текста според съвременните норми на старобългарския език, а не го е възпроизвел според стилистиката, валидна през епохата на създаването му. Не претендирам за филологическа компетентност в старобългаристиката, ала имам опит с критични издания на гръко- и латиноезични текстове. Поне за мен няма съмнение, че точно такива техни стандартизации ги правят максимално продуктивни за изследователите.
Както е при повечето издания от този тип, и това не е чисто солово дело на неговия автор. Освен че отдава дължимото на досегашните издания на оригиналния текст, Минчев с благодарност посочва поименно Анна-Мария Тотоманова, Иван Петров и Агата Кавешка, проверили и консултирали реконструкцията на старобългарския текст, както и съдействено обвързаната с цялостната реализация на изследването Малгожата Сковронек от Лодзкия университет, където и Минчев е дългогодишен преподавател.
Той благодари на Димитър Дочев и Петко Стайнов, активно изчели неговия превод, и детайлно коментира петте предходни новобългарски превода. Като отдава дължимото на най-добрия сред тях – този на Васил Сл. Киселков от 1921 г. (пето издание – 1942 г.), той грижовно коригира допуснатите там „неясноти и надинтерпретации“. Още по-категорично са изолирани разнообразните идеологизации, вмествани както в превода, така и – най-вече – в интерпретирането на текста. Позволявам си да твърдя, че най-мощният културоформиращ принос, осъществен от книгата на Минчев, е тъкмо в тази посока.
Реконструираният старобългарски текст и неговият новобългарски превод са поместени на страниците от 163 до 260. Под повече от скромното название „Уводни думи“, споменавани от автора още като „предговор“ и „студия“, се крие текст, заемащ 150 страници – обем на монография. С винаги удивляващата досконалност и ерудиция, демонстрирани от майсторите филолози, в първата си част текстът тематизира и коментира откриването и датирането на Слово-то, изданията, изследванията, преводите. След това се представят изворите за богомилството, личността на Козма и се проблематизира съществуването на поп Богомил. Във втората част тема стават жанрът и структурата на произведението, неговите източници – библейски, литургични, омилетични, житийни. Особено съществени са идентификациите на византийските извори на аргументацията. Третата част тълкува съдържателно богословските позиции на Козма Презвитер.
Вниманието е плътно концентрирано върху религиозния и историко-културния контекст, широко пренебрегван в миналото. В кратките си „Заключителни думи“ Георги Минчев характеризира тези феномени така: „Не са малко историческите недоразумения, свързани с опитите да се опише епохата на Козма Презвитер; спорните културно-историософски тълкувания на творбата; пресилените богословски критики на ереста; вулгарните социалмарксистки прогресистки трактовки на хетеродоксалното учение; националистическите клишета, величаещи „всемирното“ значение на „българското“ богомилство и т.н., довели до митологизацията на това не особено оригинално средновековно дуалистично учение“.
Инструментализирането на миналото под влияние на политически и идеологически модели, продължава той, ражда митове, какъвто е и богомилският, ползван за изграждането на фалшива национална идентичност. Разнищването на този мит включва и съмненията относно съществуването на „историческия“ поп Богомил. Георги Минчев работи в полза не на някаква митология, идеология, пара-научна кауза. Неговото дело е съпротивата срещу лъжата във всичките ѝ калибри, защитата на истината в пълния обем, до който можем да имаме действителен достъп.
Ето как го формулира той: „И тъй като съм убеден, че научният дискурс в областта на хуманитарните науки е призван да търси истината и да преодолява митологизациите, т.е. да демитологизира митовете, гледам на настоящата публикация като съпротива и опит за преодоляване на филологически неточности, на исторически недоразумения и неверни трактовки на хетеродоксалното учение“.
От достоверни източници знам, че са под печат рецензии за изданието в три престижни специализирано научни списания. За сметка на това в широко-публичното ни културно пространство, вече почти пет месеца след публикацията – ни стон. Така е и с движенията на геологичните тектонски плочи. Не шумят.
