„Времето за обичане беше свършило, идваше време за мразене. Ако хейтът беше брутен вътрешен продукт, то ръстът на благоденствие в някои страни скоро щеше да удари небето.”
Г. Господинов, „Времеубежище”
Две коренно различни събития се случиха по едно и също време, на едно и също място, с едни и същи хора и оставиха след себе си много въпроси без отговор.
Миналата седмица загубихме Татяна Лолова. В деня на кончината ѝ и в деня на погребението ѝ „По света и у нас“ започна с тази тъжна новина. Не си спомням друг път централната информационна емисия да е постъпвала по този начин за който и да било актьор или публична личност от артистичните среди. Скръбната вест се разпространи светкавично и веднага последваха безброй ретроспективни материали, архивни кадри и лични преживявания с незабравимата актриса. Всичко, което се разказваше, преливаше от любов към нея. Възкресяваха се спомени, думи, случки, разговори, от архивите се извадиха предавания, интервюта, песни, какво ли не, всеки за каквото се е сетил, което е нахлуло в паметта му. Във всеки напираше желанието да сподели с повече хора незаличимото усещане от общуването с напусналата ни любимка. И тези мили спомени я обезсмъртяваха, през тях тя продължаваше да бъде все така лъчезарна, а това излъчване нито може да се затъмни, нито може да умре.
Другото събитие са предстоящите избори. За тях се говори също толкова много, те заемат дори още по-голямо място в публичното пространство, в разговорите. Но въздействието е коренно различно. Всеки кандидат, който се появява по медиите, се старае да изглежда и да говори добре, да е не само убедителен, но и привлекателен, да внушава доверие, от думите му да прозира ангажимент, че участва в изборите с единствената цел да помогне на сънародниците си, че е загрижен за всеки проблем на всеки човек. Старае се да покаже как от скромност прикрива ярките си качества, но те са така блестящи, че ако заслепяват избирателя, вината не е негова, а се дължи на устрема му към победа. Същият устрем изтъква най-лошите и срамни черти на опонента, вади на показ най-дълбоките му тайни, разобличава провалите му, прави го жалък и смешен. Само дето няма нищо смешно. След такива монолози и диалози, дискусии и интервюта човек остава с лош вкус, който те преследва дълго и се усилва при появата на следващия кандидат депутат, който дори и да говори противоположните неща, има същото излъчване като предишния.
Далеч не всички участници в предизборната борба са карикатури. Има и съвсем прилични хора. Немалко от кандидатите впечатляват с ерудиция, с пъргав ум, с овладяност, с добро възпитание. Сред по-известните не са малко тези, които са създали добро име в обществото. Макар да са най-голямата квота, агентите на ДС са „само“ 87 от близо 6000 кандидати. Не се забелязват различия в предизборните участия по политически, полов, расов, етнически или религиозен признак. Диспутите еднакво оставят усещане за напрежение, непримиримост, агресия, вражда, омраза, злоба, но също и за подмолност, хитруване, лицемерие, неискреност, неадекватна самооценка, комерсиален флирт. Разделението в политиката е естествено, това е целта на разделението на партии, това е етимологията на думата, това е същността на многопартийната система, това е нейното превъзходство пред еднопартийната.
Въпреки всичко, усещането за вилнееща враждебност и непримиримо противопоставяне, което оставя предизборното говорене, е потискащо. Не поражда чувство за надежда. Въпреки професионалната аранжировка, излъчването на кандидатите за властта не съвпада с думите, които произнасят. При декларирано желание на политиците да не използват черен пиар, доминиращата тоналност е мрачна. За най-съкрушителен аргумент се смята тоталното отричане, таргетирано към късата памет.
Именно това усещане породи в съзнанието ми неволната съпоставка с Татяна Лолова. Как е възможно отношението към нея да е еднакво добро от привържениците на непримирими политически позиции? Кое качество в нейната личност заличава различията и примирява противопоставянето? Възможно ли е и в политика да съществува подобно помиряване? Или подобна мисъл е наивна и подмолна – актьорът и политикът присъстват в обществото по различен начин и не трябва да се търси синтез между едното и другото, за да не се обезобрази и едното, и другото.
Но в моето съзнание упорито остава въпросът: защо ние ставаме все по-разделени, все по-настроени един срещу друг, все по-омерзени един от друг? Тези отношения особено се усилиха във времето на пандемията. Разделя ни всичко, което се случва или не се случва. Омразата ни се рои, не само се рои, омразата стана някак задължителна. Не се ли кълнеш в омраза към едно или друго по три пъти на ден, не си в бон тона, не си в тренда. Не ехидничиш ли, не остроумничиш ли, не се ли присмиваш на другите, не злословиш ли, не показваш ли презрение и високомерие, ти си някак нефелен и граждански непочтен.
През февруари миналата година, точно преди да избухне пандемията, в БНР направихме запис на представлението „Корабът нощ” по текстове на Маргьорит Дюрас. Това беше последната роля на Татяна Лолова в театъра, доколкото знам. Обадиха ми се от пропуска, когато Татяна пристигна, отидох да я взема и да я заведа до Второ студио, където щеше да бъде направен записът. Хората, които са посещавали сградата на БНР, знаят – от входа до Второ студио пътят е около 40 или 50 секунди най-много, нека да е минута. Не! Почти половин час ни отне този маршрут. Нямаше човек, който да я види и да не спре пред нея, да не я заговори развълнуван и с трепет, да не ѝ поиска автограф, да не ѝ пожелае здраве и още много роли, в очите му да не се появят сълзи на благодарност и обич.
В нея имаше нещо по-голямо от таланта ѝ. Имаше човечност и доброта, които стъписваха, но които светкавично предизвикваха реципрочен отговор във всеки, който заставаше срещу нея. Тя виждаше във всяко лице Божия образ, макар че тя не би се изразила по този начин, а би казала, че вижда само красиви лица. Тя разговаряше и общуваше именно с този образ у човека, а не с неговото намръщено, утеснено, оболено отражение. На това отдавам магнетичната ѝ връзка с публиката, това покъртително привличане на хората към нея. Човек от друг, забравен и изчезващ вече порядък.
Хората жадуват за такъв тип човек и в политиката – който да им говори сърдечно, да не ги облъчва с омраза, да не ги манипулира, да не вилнее насреща им, да си отстоява политическите позиции убедено, но да не обругава политическите си противници. Езикът на омраза е признак на липса на убедителни аргументи. Служиш си с грубост, когато не се чувстваш уверен. Но нали целта на народното избраничество е да вдъхва увереност и надежда! В действителност напълно възможно е да има синтез между това, което изглежда толкова различно и несъвместимо – политиката и актьорството, без да се превръща политиката в театър, нито театърът в политика.
Най-болезнено усещаме самоцелното противопоставяне, когато чуваме как в Република Северна Македония се говори с езика на омразата към България. Но не си даваме сметка, че когато в нашата предизборна агитация се говори на същия език, е също толкова отблъскващо. Кой знае защо сме приели това за естествено и дори не се замисляме, че политиката може да има по-човешко лице и да говори на по-човешки език. Предизборната битка не е битката на Гог и Магог.
Съпоставката с Татяна Лолова ми хрумна поради съвпадението на събитията. В тази съпоставка нямам предвид толкова актьорския талант на Лолова, колкото нейното човешко излъчване. Когато говори неписан текст, когато разказва нещо, когато общува с познати и непознати хора и най-вече ответната реакция, която предизвиква у тях – това може да бъде модел за нещо по-добро. Всичко друго е „още от същото“.
