Ако в една държава действително съществува бандитизъм във висшите ешелони на съдебната власт, състоянието на тотална институционална разруха е неспасяемо.
Няколко месеца след идването на новата власт се засилва усещането, че в България политика не се прави. Парламентът почти се е отказал от изпълнението на законодателните си функции, бездейства, не спазва работното си време и от перспективата на случващото се започва да прилича на закъсала кола на дълъг път. Кабинетът също не проявява особен ентусиазъм да се ангажира с активна законодателна програма. Политическата събитийност произвежда новини, които са свързани със съдебната система, но не дават дори и минимална надежда за провеждане на реформа в нея. Относно тази реформа на правителствено равнище са притеснителни противоречивите изказвания на правосъдния министър Цецка Цачева. От самата съдебна система идват още по-тревожни сигнали за нерегламентирани контакти, конфликти, зависимости, лобизъм. Парадоксът е, че, вместо да започне развитие по посока към положителна промяна, водата в блатото, в което плуват алигатори, става още по-мътна; скандалите по върховете на Темида изместват от дневния ред въпроса за реформите. За нещастие на третия кабинет на Бойко Борисов началото на неговия мандат съвпадна с ЦУМ-гейт и с разхлабването на болтовете на колата на председателя на ВКС Лозан Панов. В събитийността, за която говорим, се намесва още един елемент – това са непрозрачните номинации и избори на членове на ВСС от парламентарната и от съдебната квота. Тези номинации биват мотивирани съвсем формално: съдията има дългогодишен юридически и съдебен стаж, притежава високи нравствени и професионални качества, ползва се с изключителен авторитет сред колегите от съдийската общност. Неправителствени организации алармираха за съществуващия проблем с публичността, откритостта и прозрачността, но на тях им обърнаха внимание само отделни истински обективни медии. НС се готви да излезе в „заслужена” лятна ваканция, поради което няма да бъде спазен правно регламентираният срок за избор на членове на ВСС от неговата квота.
Опитваме се да очертаем общия фон, при който гласът на Лозан Панов звучи като глас в пустиня. Задачата е трудна; ако в областта на политиката човек си позволи да каже нещо, с което действително застрашава нечии интереси, съществуват няколко варианта за неговото неутрализиране – масирана медийна атака, обвинения в замисъл на конспиративни теории или създаване на непреодолими трудности в рамките на работната среда, и не на последно място, физическо ликвидиране. Тъй като навлизаме в една действително опасна територия, би било добре да продължим нашите разсъждения чрез помощта на есеистиката и затова ще разгърнем нашия размисъл от името на Аз-а като напълно абстрактен деперсонифициран субект. Току-що изброените способи са взаимно свързани помежду си, т.е. всеки от тях не действа самостойно и сам за себе си. Например, ако аз съм голяма публична фигура с позиции, която казва неудобни истини за други високопоставени публични фигури, е напълно възможно те да се опитат да ме накарат да замълча. Но България по конституция се води демократична и правова държава и никой не може да си позволи да го направи показно. По-удобно би било да се случи под формата на инцидент, катастрофа, пожар в дома, удавяне в морето, падане от високо в планината, или каквото друго се сетите. Ако опитът не успее, мога да се изплаша и да започна да внимавам сам какво правя и говоря. Приемайки хипотезата, че правораздавателните органи са моите основни врагове, на прагматично равнище осъзнавам, че съм лишен от възможността да търся правата си. Същевременно моята институционална позиция и моето лично достойнство ме задължават да се боря срещу беззаконията, които се извършват срещу мен. Подобен тип реакция е напълно предсказуема лице в лице със силите, които са организирали неуспешното покушение. Те естествено разполагат с целия инструментариум, за да заметат следите. Понеже тук съвсем случайно си говорим за болтове и гуми, ако не дай се Боже нещо се случи с моята кола, изводът на компетентно и твърде сложно изказалите се вещи лица е съвсем логично да бъде, че болтът се е разхлабил от само себе си, защото вероятно не е бил достатъчно здраво затегнат. Ако съм достатъчно умен и интелигентен, обстоятелствата налагат неизбежно да се съглася с мнението на експертите. Ами ако се усъмня? Тогава се оказва, че според мен всичко е конспирация, аз страдам от параноя, изпитвам необоснован страх за живота си, лабилен съм, имам нужда едва ли не от специализирана помощ. Следващият логичен извод е, че в една такава ситуация моите нерви са поразхлабени подобно на болтовете на колата ми и аз ставам лесно уязвим на атаки. Тогава е безпроблемно да се опитат да ме дестабилизират, като тиражират нещо, да речем, някакво необосновано обвинение. Нека съвсем случайно да предположим, че предизвикват проверка срещу мен за някаква съмнителна обвързаност с политическа партия, по сигнал, подаден от Пейо Делянски, а аз такива връзки изобщо си нямам. Ех, каква хубава подкрепа дават определени медии, когато правят PR на някого, просто да ти е кеф да четеш. Ама ако те погнат, трябва да имаш много здрав гръб, за да издържиш на тяхната тояга. Но сега по-важното е как функционира демокрацията в България, а тя все повече започва да прилича на спукана гума.
Тръгнахме да говорим за съдебната система, а после съвсем се отплеснахме по дребно и несъществено. Нека да обясним защо. Задачата на анализаторите е да пишат за политически събития. Ако някой реши да обърне поглед към съдебната система, ще се убеди начаса, че там се случва всичко друго, само не и реформа. Още е пресен споменът за горчивия вкус на кафето в ЦУМ, още се питаме дали Сотир Цацаров знае къде точно се намира неговото работно място, а то между другото времето тече на бързи обороти, не сме асимилирали в съзнанието си предишните факти, а вече ни се изпречва болтът, мержелее се като нещо между фикция, фиксидея и реалност, накрая за капак идва сборището от съдии с високи морални качества. Не без основание, човек би могъл да се запита дали не е дошло време за нов морал в съдебната система. Разбира се, тук въобще не говорим за морала на Цацаров. Този, който си го избра, сега гузно мълчи. Непрозрачността и задкулисието, корупцията сред магистратите са общоизвестни. Нека да не припомняме за Яневагейт, за двете каки от фризьорския салон и прочее, защото кашата ще стане пълна. Отчетливата разлика между сегашното положение и случая с бившия председател на СГС Владимира Янева е, че в момента Бойко Борисов не е герой в скандалите. Приликата обаче е, че той отново е министър-председател.
ЕК наблюдава с интерес случващото се в България. Поредният мониторингов доклад няма да е последен. И със сигурност в него няма да се споменават имена, но ще пише за неизяснения инцидент с колата на председателя на ВКС и за нерегламентираните контакти между висши магистрати и бизнесмени. Ще пише и за спрялата съдебна реформа. Очевидно нещо стана след изборите. Простичко казано, с функционирането на институциите не се случи нищо по отношение на тяхната ефективност. Затова пък на преден план изпъкват големите скандали, които обичайно тресат съдебната система. Партиите, реално подкрепящи реформата, останаха извън парламента. Моделът на властовите отношения в съдебните органи е напълно опорочен, а българската политическа практика свидетелства, че процесите обичайно вървят по посока към влошаване, а не към подобрение. Реакциите на институциите по отношение на развитите болтове еднозначно потвърждават тази негативна констатация. Именно това е причината отминалият случай да бъде експониран на централно място в нашия анализ. Съдебната реформа е дълбоко задушена в своя зародиш. Това е известно още от времето на „историческия комромис” на Радан Кънев и на оставката на Христо Иванов като правосъден министър. Всъщност българската съдебна система в момента се нуждае основно от една оставка – тази на Сотир Цацаров, но тя няма да бъде подадена; нуждае се от радикална конституционна промяна, но тя няма да бъде инициирана, обсъдена и приета от този парламент; нуждае се от политическа воля за реформи, но такава съществува само на декларативно ниво. Основното е да спрат скандалите, зависимостите и мръсните номера. Ако в една държава действително съществува бандитизъм във висшите ешелони на съдебната власт, състоянието на тотална институционална разруха е неспасяемо. Деструктивната събитийност подхранва съмненията за наличие на подобно състояние.
