Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло; ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?(Мат.6:22-23)
Животът има и най-черните си страни, когато пламъчето на надеждата сякаш помръква.
Едва ли има някой, който да не го е изпитвал: да не е усещал как под бремето на ненадейно стоварилите се върху него нещастия (както и във време на тежки исторически изпитания), му причернява пред очите, как тъмнината започва да приижда и завзема света му.
Ала дори тогава, дори озовавайки се на „изпепелена земя” и под „пусто небе”, искрицата надежда остава. И тъкмо това предполага размисъл.
Защо става така, че мракът уж ни поглъща, а в същото време тъмата не остава непрогледна? Угаснала светлина ли е тъмнината или пък отделна реалност? Дали описаната ситуация е само физическа или по-скоро метафизическа?
Учените отдавна са установили, че черното не е цвят; то не фигурира като такова в спектралния анализ на светлината. Не че ние виждаме всичко, съвсем не. Ала черното не е дериват на някаква цветова гама, то е отсъствието на светлина. То е Нищото на цветовете, както бялото е тяхното Всичко (виж Ален Бадиу, «Черното. Отблясъците на един не-цвят», 2015 г.).
Затова и цитираните по-горе слова на Иисус от Евангелието на Матея ни отвеждат отвъд физическите измерения на светлината и мрака. Те идват да ни кажат нещо по-голямо и по-важно тъкмо за ситуацията на човека в света чрез непомръкването на неговата надежда.
Иисус ясно посочва в цитирания пасаж от Матея точката, в която светлината съумява да устои на мрака: човешкото око. Става дума обаче не за физическия ни взор, а за духовното зрение, за онова духовно око, освещаващо цялото същество на човека – пространството на неговата душа. Пространство, за което ние знаем тъй малко, макар то да е толкова важно. И като че ли не държим да узнаем повече.
А не е ли по-важно то от цялото ни външно знание за света? Какво ако знаем много за света, а пък останали без надежда помръкнат душите ни?
Духовното око е онова, което изцерява човека. Ако то е чисто и човекът е светоносен, неподвластен на мрака. Ала що да сторим, ако вътрешното ни око помръкне? Ако потъне в завист, жадност, ако ни липсват любов и великодушие? И най-страшното – ако ни обземе лукавство, а то – лукавството – е състояние на сродство с лукавия, сиреч със злото.
Или ако злото се окаже светлината на нашия живот, а пък привидно минаваме за добри? Тогава сме фарисеи. Нали фарисеят е книжник, знаещ всичко, който обаче обръща знанието в мрак, помрачава го, прави го лукаво. Фарисеят е обърнал в зло и Десетте Божи заповеди – в тъмата на своето самоутвърждение, в унижаването на ближния.
Ала пак остава въпросът: как окото ни да бъде чисто?
В Стария Завет се говори за доброто око на човека. Чували сте го като израз – той те гледа с добро. „Добро око” има. Човекът, който гледа с добро око, вижда и у ближния си, у другия човек, най-вече доброто. Затова е готов да сподели с него онова, което има – благата си. Той не мъсти за обидите и не унижава другите. Той вижда света в Божията му светлина и му се радва. Радва се с радостта на другите. Такъв човек има „добро око”. Тъмата не е „цвят на душата”.
Дали в притчата за „светилника на окото” не се казва тъкмо това:
– Радвайте се, а не помрачавайте всичко.
– Радвайте си и на малкото, и на многото.
– Радвайте се и на дните си, и на случващото се.
– Радвайте се, защото случващото ви се е дадено и то няма да се повтори.
– Радвайте се и благодарете, че имате и това.
Ала го разбираме, разбираме тази радост, едва когато загубим нещо. И тогава окото помръква.
А пък радостта е светлина. Тя е небе. Страшно е, ако радостта стане тъмнина, защото, ако повторим евангелските думи, колко ли сумрачна ще е тогава светлината?
Често не виждаме това. Губим радостта си, обзети от себелюбие, яд и раздразнение. Или обзети от страховете си, потъваме в тъмнината. Но не задълго и не завинаги. Винаги, дори и в сетния си миг, човек може да отвори широко очи и светът му да просветлее.
Ще дам един пример. Френският абстракционист Пиер Сулаж цял живот работи върху измеренията на черното, черно върху черен фон, онова, което той нарича outre–noir. Работи върху черното с убеждението, че само така неговата живопис отива отвъд образа и отвъд езика, към нищото. И въпреки всичко, заявява той в интервютата си, този не-цвят, това състояние отвъд-светлината, е доста измамно. То е игра със зрителя, която художникът добре съзнава. Достатъчно е нашият взор, собственото ни око, за миг да се спре върху „черното в черно” и то изсветлява. Онова, което бива видяно, без нищо да бъде видяно, вече е променено.
Както и мракът отстъпва, щом човешкото око бъде чисто, колкото и голяма да е тъмнината.
