При скицирането на една обща картина на нравите в днешно време със сигурност биха могли да бъдат направени доста интересни наблюдения върху скучаещия и безразличния човек. Днес обаче ми се иска да направя един, нека се изразя така, екзистенциален „сондаж“, с който да се опитам да изясня що за състояния на човешката екзистенция въобще са отегчението, скуката, безразличието. Какво означава „отегченост“ (от какво би могъл да бъде о-тег-чен човекът)? Какво е различното между тези три, толкова приличащи си състояния? Веднага се вижда, че на тези въпроси не е много лесно да се отговори.
Ето обаче нещо, с което като че ли може да се започне.
Изглежда, че отегчението не е просто отсъствие на интерес, не е без-различие. Напротив трябва да забележим, че скучаещият скучае винаги с някого (с нещо), докато безразличният по-скоро не е с онзи, към когото е безразличен. Безразличният по-скоро не съществува за безразличния (няма екзистенциално „тегло“ в полето на съществуването му). В пределна, съвършена степен безразлично е, може да се каже, животното от определен вид, когато се отнася към животно от друг вид, с който не го свързва нито биологическа потребност, нито биологическа война, и впрочем изглежда тъкмо поради тази причина в едно безразличие на човек към човека винаги се чувства нещо не-до-човешко.
Напротив казвам: отегченият винаги е отегчен с онзи, който му е отегчителен. Отегчителният дори особено интензивно, макар и с отрицателен знак (обременително, тежко – о-тег-чаващо), присъства в живота му. И ако ние не си позволим прибързано да определяме като „отегчителен“ всеки бегъл контакт, в който чисто и просто не ни е достатъчно интересно (и който затова можем лесно да прекратим), ще трябва да кажем даже, че отегчението е парадоксално привързано състояние; то е тип съ-битиè (Mit-sein по Хайдегеровата философска терминология), което може да се опише като апострофиран (фрустриран) интерес или дори като особено, очаровано от обекта си разочарование.
И действително отегчителният – това трябва да забележим – ме тормози, аз не съм безразличен към него, не „бягам“ от него, понякога дори не мога „да си отида“ от него. Отегчителното – за разлика от безразличното – въобще не е нещо екзистенциално „далечно“. Напротив, то е по-скоро обсаждащо – то е дори обсесивно: най-често аз се чувствам обзет от отегчаващото, то ми се натрапва.
В най-голяма дълбочина тези характерни черти на описваното състояние идват от обстоятелството, че ме „отегчава“ всъщност именно онова, което ме интересува, което по съществен начин е свързано с мен, но което (систематически) не удовлетворява интереса ми към него. И тъкмо защото би трябвало, защото се очаква да го удовлетвори, а не го прави, то и ме отегчава. Аз, така да се каже, съм съществено вложен(„инвестиран“ съм) в него, а то не ми „възвръща“ инвестициите. И ето: с това, от една страна, че влагам в него, че искам от него, аз съм свързан с него, несвободен съм от него. С това пък, от друга страна, че непрестанно не ми възвръща инвестициите, то става моята тежест, моята трайно наличестваща неудовлетвореност.
Базисната, екзистенциалната скука (отегченост) следователно би могла най-общо да бъде дефинирана като състояние на систематична несъизмеримост между моите жизнени „инвестираности“ (в неща и лица) и „възвращаемостта“, която получавам от тях – постоянно, перманентно, съдбовно недостатъчна – апострофираща и разочароваща моите очаквания. Именно поради тази несъизмеримост, ще кажа сега, местата и съществата на инвестицията (и именно те) стават „тежки“ – тежки за понасяне, и това е, нека я наречем така, парадоксалната тежест на нищожното, обременителността на „твърде малкото“.
От друга страна, отегчителното сякаш безспорно е нещо, което подменя нещо, което е истинско, нужно, което е автентично (и което като че ли тъкмо поради тази подмененост тежи). Като казвам това, давам си сметка, че може би точно тук следва да се направи и едно най-общо подразделяне на типичните модуси на отегчаващото (на онова, което „подменя“ различните жизнени „автентичности“).
Струва ми се, че това подразделяне би могло да съдържа: собствено отегчаващото (тягостното), досадното и онова, което е омръзнало.
Относно първото веднага трябва да уточним, че никак не е необходимо то – собствено отегчителното (тягостното) – да бъде нещо чуждо, натрапващо се отвън на личността ми. То може да е в мен и даже да е самият (ми) аз. Така, ако аз например намирам (в един момент или пък постоянно през целия си живот) себе си като същество, обсебено от определени слабости, от определени безсилия, страсти, от определени фатални обективации (провинциален чиновник или помешчик, както е при някои от Чеховите герои) – т.е. от неща, поради които все някак си не успявам да се проявя като онзи, който съм (да, да – съм, макар и постоянно да не съумявам да бъда), тогава сам аз мога да започна да се усещам като „подменящото ме“. Собственото ми „аз“ тогава ми натрапва това чуждо-на-мен-в-мен, заема с него мястото ми по такъв начин, че аз вече буквално и нямам място – аз съм в едно „чуждо място“. Ето как самото ми „аз“ тогава е моята постоянна тягост. То ме о-тег-чава със себе си, защото не ми дава „мен“ – подменя ме със себе си и натрапвайки ми себе си, ми тежи. „Скучно ми е, в мен самия ми е скучно“, възкликва например един от героите на Чехов, с което иска да ни каже, че душата му с всичката й леностност, неспособност за истински чувства и действия, с всичките и „провинциални“ инертности, с цялата й лишеност от талант – го обсажда отвсякъде, притиска го и се е превърнала в неговото отколешно „утеснение“. Тук, както се вижда, „аз самият“ съм онзи, който ме подменя и не ме удовлетворява, и същевременно пак аз самият не мога да се отделя от този „тягостен ми“, защото… това съм самият аз, от когото няма как и няма къде да си отида.
Разбира се, най-често ние се отегчаваме един от друг (и още по-точно от психологическа гледна точка – един с друг).
Тук също най-дълбоката причина за отегчението е несъизмеримостта между „инвестицията“ ни в тези „други“ (която е базисна и „конатурална“ на съществуването ни) и „възвращаемостта“ от нея, която се оказва систематически неудовлетворителна, недостатъчна, разочароваща. Ние бихме могли да не си даваме онова, което искаме и очакваме един от друг и в този грехопаднал свят даже обикновено не си го даваме, но дори да не осъзнаваме това, ние го искаме и очакваме, защото пред-съзнателно виждаме и знаем, че сме „Божий образ“. Наместо него в този свят ние непрекъснато си „обменяме“ своите обективации, своите „усреднености“ – проявяваме един за друг онова, което „се очаква“ или „би трябвало“ да проявяваме според различните социални конвенции, които сме приели за себе си. Споделяме си своята „класа“ с нейните типови жестове, с нейните „престижни“ пози, теми на разговор и т.н. Държим се тъй, както „би следвало“ да се държат „мъже“ с „жени“ или „жени“ с „мъже“…
Та нека си дадем сметка какво всъщност ни о-тег-чава с другите – не е ли тази фатална неспособност да се покажем иззад маските си, зад маските на своята класа, пол, работа, зад маските, които буквално заемат местата ни и стоят в тях вместо нас самите? Ние не можем обаче да обърнем гръб и да си „отидем“ един от друг, защото поначало сме един-с-друг – ние сме „съ-битиè“, ние онтологически сме „вложени“, „инвестирани“ един в друг и именно ние – „другите“ един на друг, сме главното „интересуващо ни“.
Вторият характеристичен модус на отегчаващото – досадното – наистина се изживява като нещо по-скоро външно – натрапващо се отвън на екзистенцията ни. То не е интегрална част от мен (от нас), а по-скоро от битието. Но ето защо то предизвиква по-точно бунт, а не тъкмо мъка (утеснение). В най-голяма дълбочина предизвикващото досада следователно е, както ми се струва, онова, което няма основание (или няма достатъчно основание) да бъде, но е. С това то обсебва, изтласква от наличността онова, което би трябвало, което има основание да е налично, и го подменя със себе си – инсталира се „вместо“ другото, истинското (в определени случаи ние може никога да не сме познали това последното) и с това тежи – предизвиква раздразнение. В една най-пределна дълбочина е възможно дори цялата наличност да се окаже нещо бездостатъчно основание – да се окаже „досада“. Това е метафизическата досада, която се опитва да доведе до съзнанието ни например Жан-Пол Сартр във философския си роман „Погнусата“.
Накрай, изглежда, онова, което е омръзнало, в най-голяма степен се приближава до това, което първо ни идва наум, когато се замислим въобще за отегчителното, а именно: то е постоянно повтарящото се, моно-тонното и изобщо – все същото. Защото онова, което омръзва, омръзва именно защото е „все същото“, защото глухо повтаря себе си. То също ни тежи, понеже, като изпълва съществуването ни, му отнема нещо същностно. Какво е то? Разбира се, повтарящото се, „все същото“ отнема настоящето и бъдещето.
При онова, което е омръзнало, нека си дадем сметка, вместо действително „настояще“ сега и тук аз имам (било наоколо си, било в самия мен) онова-същото-от-преди, т.е. имам само минало. Миналото е експанзирало и „пояло“ настоящето ми, като ме предупреждава, че ще имам пак него – същото – и в бъдещето си. Омръзналото е „смазало“ трите измерения на времето на екзистенцията, напълнило я е с нямащо край минало.
Трите характеристични модуса на отегчителното следователно са все модалности на една изпълненост на съществуването с неща, които са „инсталирани“ в него вместо други, към които то има базисен интерес, и по този начин отегчителното „краде“ от живота. Краде или автентичността (при собствено тягостното), или покоя (при досадното), или настоящето и бъдещето – екстаза (при омръзналото).
