Начало Идеи Гледна точка Размисъл за предела на страданието
Гледна точка

Размисъл за предела на страданието

7848

Трогателно, но тъжно е, когато хората започнат да се успокояват с мисълта, че страданието, което би могло да ги връхлети, има определена мяра. „Съществува – казват те – такава болка, по-силна от която ние вече няма да можем да издържим и която, макар че ще ни сломи, със самото това, ще ни спести ужаса да страдаме безкрайно”. Странно е, казвам, това успокояване с „обективните възможности” на тялото и на душата – това игнориране на вътрешния ни ужас от болката, който изглежда е по-„далновиден” от всички „съображения”, с които се опитваме да го изтласкаме.

Защото – какво изричам аз, когато изнемогвайки, от сърцето ми се изтръгне неистовия вик: „Не мога повече! Не мога повече нито един миг!” Своята сигурност ли, че наистина съм достигнал до предела на способността си да страдам? Не е ли „не мога повече” един вик на отчаяно самозаклинание – самозаклинание, с което искам да се оградя от следващия миг, от следващата степен на страданието, да откажа да понасям каквото и да било по-нататък? Всеки, на когото се е случвало да изкрещи „не мога повече”, знае, че този вик не е нито просто отчаяние от предела на болката, нито още по-малко, увереност, че този последен предел е достигнат. Крещейки, че „не мога повече”, аз изразявам само безсилното си желание, тази адска болка, която изпитвам да бъде наистина края на страданието.

Аз страшно искам да не мога повече.

Но… аз не знам дали в действителност не мога повече. Аз дори не вярвам истински, че не бих могъл повече.

„Не можеш ли – шепти в мен един дълбок, много дълбок ужас – А защо викаш тогава, защо се гърчиш, защо не умираш – щом не можеш? Казваш, че ще умреш, че ето сега ще умреш, че в този момент ти вече не можеш да издържаш… Но това не е така. Ти не умираш, ти живееш, ти страдаш. Ти го можеш, можеш го това страдание. И виж – това, което ти наистина „не можеш” е именно това – да спреш да можеш, да спреш да страдаш. То не зависи от теб и кога то ще настъпи, ти, страдащият, не знаеш и съвсем, съвсем не можеш да знаеш.“

„Не мога повече” – викаш ти, смазван от болката, която гризе телесните ти членове, „не мога повече” – стенеш от мъката, която разкъсва душата ти. Но кога, кога в действителност няма да можеш – ти не знаеш и не знаеш, защото всичко, което знаеш, е онова, което можеш.

И нещо още по-страшно: когато страдаш, когато те боли, когато, следователно, все още можеш да издържаш този ужас, ти знаеш с положителност, че можеш още, знаеш с положителност, че все още ти пред-стои да престанеш да можеш. Защото когато страдаш, ти страдаш и, значи, все още можеш да понасяш това, колкото и непосилно да ти се струва.

Но щом можеш, можеш и още – най-малкото, още една степен – за да умреш.

„Навярно – казваш – ако болката, която чувствам се увеличи още само с една йота или продължи още само половин минута – аз вече не ще мога да издържа.” Но… „навярно” няма да можеш. Ти не знаеш това. Сега, когато изнемогваш, сега, когато те боли страшно, когато не чувстваш никакви сили дори за миг повече – ти не знаеш това. Защото онази „йота”, която вече не можеш да си представиш все още не се е добавила и онази „половин минута” все още не е изтекла. Ти само вярваш, или по-точно – ти само ужасно искаш да не би могъл повече. Но нима вчера, или преди час – преди да започне да те боли така, както сега те боли, ти вярваше, че можеш да понесеш страданието, което сега понасяш? Нима бе представимо, нима бе достъпно това, което чувстваш в момента? Не. Ти дори не си представяше, ти дори отричаше, че може да съществува подобна страхотна болка. Не можеше, но ето – чувстваш я, не можеше, но ето – претърпяваш я, не можеше, но ето – жив си, гърчиш се в нея – можеш, можеш да страдаш и толкова. Откъде тогава знаеш сега, откъде вярваш, че не би могъл да почувстваш още повече и от това – и от това, което в момента ти се струва пределно?

Нима – питам отново – преди да страдаш, ти знаеш колко много би могъл да страдаш, колко силно би могло да бъде страданието? Та ти изобщо откриваш страданието едва в мига, в който започнеш да го чувстваш, в който започнеш да го понасяш. Откриваш непознатите си по-рано възможности да страдаш в момента, в който тези възможности се актуализират. И ти не знаеш – в нито един момент, в който страдаш не знаеш какви са те и колко са те. Как би могъл тогава, в който и да е момент, да кажеш, че не можеш повече, да се успокоиш, че не можеш повече?

Ужасно е, но телесната болка, душевното страдание винаги ти се разкриват именно като неподозирани, невярвани, дори – отричани, твои способности да понесеш. Ти не познаваш границите на своето търпение. Нито в наличния, нито във възможния ти опит съществува такава граница на болката. Съществува само болка и само ужас от потенциалната бездна в тази болка.

Но, следователно, когато агонизирайки в страданието си, ти извикваш, че „повече не можеш”, ти съвсем без-основателно, чисто самозаклинателно, отричаш една своя възможност да страдаш, която още не познаваш и която не можеш да подозираш. Отричаш я точно тъй, както отричаше преди час – когато те болеше далеч по-слабо (но тогава непоносимо) – възможността да те заболи така, както сега те боли.

Човече, не разбираш ли, че би могъл да узнаеш, че повече не можеш да страдаш, едва тогава, когато това „повече” настъпи и ти действително престанеш да чувстваш – сиреч никога, никога не би могъл да узнаеш това. Едва тогава „няма да можеш повече”, когато… теб няма да те има. В този миг, обаче, в този миг, в който те боли, в който викаш, в който страдаш толкова силно, че не можеш да си представиш дори капка повече от това – ти не знаеш нищо за „по-нататък”.

Не знаеш и именно това неведение за дъното на кладенеца е ужасът в болката, ужасът от бездната зееща в нея, ужасът от ада, развързан в нея. Адът, наистина – защото ужасът съвсем не е просто в това страдание (което аз, все пак, претърпявам в пълно съзнание), а напротив – той е в това, че щом мога така да страдам, щом може така да ме боли, то значи – това не е пределът, то значи – пределът още не се вижда и никога, никога не ще се вижда от „отсамната страна” на болката. Страданието ми е в мен без-пределно.

Така е – казват – но може поне да се знае, че предел на страданието, все пак има. Има, макар аз да не мога да го позная преди опита. Наистина, аз стигам до този предел на страданието си едва когато вече преставам да чувствам, когато преставам да съм. Но, все пак, аз мога – и докато страдам, и докато ме боли – да се утеша със знанието, че такъв предел положително има, че страданието, чийто предел не познавам докато ме боли, все пак – необходимо има предел и то, при всички положения не е без-пределно.

Но, човече, тази „априорна” увереност, с която искаш да успокоиш страдащия именно него не може да успокои. Защото – нали човекът, все пак страда, него го боли и именно доколкото го боли, за него е важно не просто да знае, че способността му да понася болки има предел, а да знае къде е този предел, кога ще дойде той, близо ли е страдащият до него или има още много и много по-силни болки. А ето това, уви, никой освен самото страдание не може да му открие – освен това, следователно, което го ужасява.

Накрай – има и още нещо. Преставането на това да мога да понасям болката, неминуемо ще ми се случи. Но как – питам аз – настъпва краят, как той настъпва за мен, как той се случва с мен, как той се преживява от мен? Защото, нали преди той да настъпи аз все още мога да понасям болката и в това се състои страданието, а след като той настъпи, аз вече не ще я понасям и в това ще се състои смъртта ми. И тъй аз питам не как аз ще стоя пред края и не как аз ще бъда след края (когато съм престанал да бъда). Аз питам как аз ще премина през самия край. Нещо повече – аз питам как е възможен самия край на страданието, що е самия край на страданието? Какво представлява преставането-да-мога-да-търпя? Не престаналостта – когато ще съм вече мъртъв и не преставането – когато все още ще търпя болката, а онова, което непременно и непостижимо е между тях. Питам за това – пределно в опита събитие – което е превръщането на „мога” в „не мога” и въпросът ми не е въпрос на празно любопитство и софистика, защото това „превръщане” ще ми се случи и при цялата си абсолютна непостижимост ще се случи на мен. Аз искам да бъда утешен за това как ще умра, а не за това, че ще умра.

И не укорявайте никого, който би се осмелил да зададе този въпрос дори на Бога Създателя, защото той е „Иовов” въпрос, а Бог, Който е станал човек „заради нас и заради нашето спасение” единствен знае отговора му, защото и единствен е преминал през края и е въз-станал след края.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора