0
1229

Размяна на местата

„Размяна на местата“, снимките са предоставени от галерия София Прес

Изложбата „Размяна на местата“ по идея на Борис Колев, с куратор Камен Симов и участници: Дарина Цурева, Борис Колев, Христофор Кръстев, Елена Панайотова, Камен Симов, Николай Златанов-Кайо, е подредена до 30 ноември в галерия „София Прес“

Изложбата е на автори съмишленици, обединени не в конкретен идеологически или концептуален смисъл, но приятелски свързани и със сходни разбирания за изкуството: което въздейства с материалността си, устоявайки срещу виртуалността във всички нейни днешни завоевания. Идеята за общата им поява е на Борис Колев, като един от стимулите е бил формулиран в най-непосредствен изказ: „В България всеки прави това, което не му е работа“. „Да направим и ние не нашата си работа и да видим какво излиза“ – би била следващата реплика и тя е резултатът, представен тази вечер в галерия „София-Прес“.  

Съвременността налага и изисква непрекъсната смяна и размяна на места, в социологически, икономически, политически, религиозен, психологически и какъв ли не план, когато от човека, особено на работното му място се иска да е динамичен – доцентът носи мебели, офиса е по-добре да си чистим ние, всеки да може да прави всичко и постепенно да не знае в крайна сметка какво място заема в обществото и да няма някакви привилегировани групи, освен онези на властимащите и на докопващите се до властта. Новите медии са особено мощното средство, в което осъзнаваме плюсовете и минусите на виртуалните възможности човек да бъде всякакъв. В онтологичен смисъл, човек става всякакъв и никакъв: обсебен от идеята да постига непознати доскоро чудеса чрез електронните технологии, включително в изкуството – и постепенно да бъде обхванат от унинието да не е наясно какво става с неговата индивидуалност. Несъмнено, сред плюсовете се откроява – макар и също не еднозначно – непригодността на състоянието да пребиваваш в само едно състояние, когато са отворени толкова много опции да извадиш от себе си неподозирани качества.

Кайо Златанов, „Войник“

И като отнасяме тези най-общи съображения към изкуството, идеята на Борис, осъществена чрез кураторската, иначе казано, организационната, роля на Камен Симов, е била изразена в една скромна задача, така както я е формулирал Николай Златанов – всеки от авторите да заеме, да се размени с мястото на другия, за да бъде провокиран в удобството на своята изразна медия. Разбира се, това не означава, че участниците до този момент са били замрели в своята рутина, напротив, творчеството на всеки от тях е доказало противното, на фона на едно устойчиво, различимо „свое“. Най-непосредствено на формулираната концепция откликва Дарина Цурева, която решава да се пребори с двуизмерното си виждане на график и да направи обемни произведения в метал. Представените работи са своеобразно съчетание от ефирна скулптурност и плътна графичност. Докато нейното решение остава повече в полето на експеримента с формата, с който тя подхожда към аналитично структуриране на пространството, при останалите автори размяната поражда по-отчетливо концептуални подходи.

Борис Колев застава срещу себе си като живописец от мястото на еколога, не само защото екологичните проблеми за него са важни, но и защото е осъзнал, че неговото отношение към света неминуемо, по природа е и политическо. Потресен от факта колко много дървен материал се похабява от използваните за живописните му платна рамки, той прави инсталация от тези остатъци, която вътре в себе си залага на размяната – парчетата, художествено обработени, могат да се подреждат в различни конфигурации, но всяко говорещо в своята уникалност. Така той ги връща в друг живот, с жест, който напомня извинението на индианеца пред бизона, преди да го убие по принуда и който говори за забравено от нашата цивилизация етично отношение към околния свят.

Политическа е реакцията на Елена Панайотова, или поне така разчитам нейните „Паметници“ – тривиални пластмасови вещи, знаци на консуматорското общество, но не възвеличени, а снизени тъкмо в своята тривиалност и обезличени до неразпознаваемост на изходната форма, защото са и вещи, предвидени за рециклиране. Заедно с ярката цветност на плътно покриващи формите бои, която подсилва ироничния игрови момент, тя провокира своя перфекционизъм в живописта и графиката.

Христофор Кръстев, „Реставрация“

Кайо Златанов отдавна е убедил публиката в своите умения като перфектен рисувач, а не само като пластик-дърворезбар, така както е постоянен в коментирането на митологични теми и образи. Затова заложеното в неговите „Воини“, красноречиво изложено в съпровождащия авторски текст, третира в исторически разрез не просто двойствения, но многопластов и противоречив казионен дискурс за доблестта на войника, въвличайки актуалната тема за войната и нейните променящи се, разменящи се, скрити и открити лица, зловещи, пародийни, но и огледани с хуманно проникновение.

Инсталацията на Камен Симов е пореден негов „пробив“ в този вид изкуство. В случая това е образ на смяната между минало и настояще, едното непрестанно намесващо се в другото, чрез контраста между живопис, намерени обекти, които за знаци на личния спомен, и лъскави метални листове. Символните образи на прозореца и крилете представят протичането на времето и погледа, който го обхваща – визуално частичен, екранен, но екран, върху чиито две страни се прожектират различни видимости. Изграденият полиптих трансцендира видимото в надвременен  и надличностен, разсъдъчно-емоционален концепт.

От гледна точка на зададената рамка на проекта за изложбата, Христофор Кръстев не се вписва в нея, защото решава в крайна сметка да заложи на обичайните за него медия и тематика, свързана с християнството. Той обаче тотално пренарежда, разменя и поставя в нова ситуация образни цитати от българската късносредновековна и възрожденска религиозна живопис, с които създава композиции, силно въздействащи със своята енигматичност и сякаш необяснимо запазена сакралност. Позволявам си да интерпретирам „Реставрациите 1 и 2“ в тази посока: всяко обръщане към едно художествено произведение е в по-малка или по-голяма степен опит да се възстанови неговия замисъл, но в процеса да бъде запазена обратимостта на извършените външни намеси.  Така че, оставайки в „рутината“, Христофор придава на изложбата един съвсем специфичен акцент – и нюанс.

Камен Симов, „Там, където виждаш това, което искаш“

За да се върнем накрая към цялостното въздействие на събраните тук творби, трябва да бъдат оценени изключително добре подбраният кръг автори; техният не плакатно или програмно, но деликатно поднесен разговор върху смисъла на разменените роли, далеч надхвърлящ предварителното условие; убедителната защита на „ръкотворното правене“ като начин да се запази индивидуалният творчески почерк; художествените качества на всеки участник. От страна на зрителя усещането е за искрено и задълбочено, затова и чисто отношение към конкретната тематика. Не на последно място трябва да отдадем дължимото на Олимпия Даниел, приела в „своята“ галерия тази камерна, но полифонично звучаща изложба.       

Словото е произнесено при откриването на изложбата.