Начало Галерия Размяна на местата
Галерия

Размяна на местата

Елисавета Мусакова
18.11.2022
6134
„Размяна на местата“, снимките са предоставени от галерия София Прес

Изложбата „Размяна на местата“ по идея на Борис Колев, с куратор Камен Симов и участници: Дарина Цурева, Борис Колев, Христофор Кръстев, Елена Панайотова, Камен Симов, Николай Златанов-Кайо, е подредена до 30 ноември в галерия „София Прес“

Изложбата е на автори съмишленици, обединени не в конкретен идеологически или концептуален смисъл, но приятелски свързани и със сходни разбирания за изкуството: което въздейства с материалността си, устоявайки срещу виртуалността във всички нейни днешни завоевания. Идеята за общата им поява е на Борис Колев, като един от стимулите е бил формулиран в най-непосредствен изказ: „В България всеки прави това, което не му е работа“. „Да направим и ние не нашата си работа и да видим какво излиза“ – би била следващата реплика и тя е резултатът, представен тази вечер в галерия „София-Прес“.  

Съвременността налага и изисква непрекъсната смяна и размяна на места, в социологически, икономически, политически, религиозен, психологически и какъв ли не план, когато от човека, особено на работното му място се иска да е динамичен – доцентът носи мебели, офиса е по-добре да си чистим ние, всеки да може да прави всичко и постепенно да не знае в крайна сметка какво място заема в обществото и да няма някакви привилегировани групи, освен онези на властимащите и на докопващите се до властта. Новите медии са особено мощното средство, в което осъзнаваме плюсовете и минусите на виртуалните възможности човек да бъде всякакъв. В онтологичен смисъл, човек става всякакъв и никакъв: обсебен от идеята да постига непознати доскоро чудеса чрез електронните технологии, включително в изкуството – и постепенно да бъде обхванат от унинието да не е наясно какво става с неговата индивидуалност. Несъмнено, сред плюсовете се откроява – макар и също не еднозначно – непригодността на състоянието да пребиваваш в само едно състояние, когато са отворени толкова много опции да извадиш от себе си неподозирани качества.

Кайо Златанов, „Войник“

И като отнасяме тези най-общи съображения към изкуството, идеята на Борис, осъществена чрез кураторската, иначе казано, организационната, роля на Камен Симов, е била изразена в една скромна задача, така както я е формулирал Николай Златанов – всеки от авторите да заеме, да се размени с мястото на другия, за да бъде провокиран в удобството на своята изразна медия. Разбира се, това не означава, че участниците до този момент са били замрели в своята рутина, напротив, творчеството на всеки от тях е доказало противното, на фона на едно устойчиво, различимо „свое“. Най-непосредствено на формулираната концепция откликва Дарина Цурева, която решава да се пребори с двуизмерното си виждане на график и да направи обемни произведения в метал. Представените работи са своеобразно съчетание от ефирна скулптурност и плътна графичност. Докато нейното решение остава повече в полето на експеримента с формата, с който тя подхожда към аналитично структуриране на пространството, при останалите автори размяната поражда по-отчетливо концептуални подходи.

Борис Колев застава срещу себе си като живописец от мястото на еколога, не само защото екологичните проблеми за него са важни, но и защото е осъзнал, че неговото отношение към света неминуемо, по природа е и политическо. Потресен от факта колко много дървен материал се похабява от използваните за живописните му платна рамки, той прави инсталация от тези остатъци, която вътре в себе си залага на размяната – парчетата, художествено обработени, могат да се подреждат в различни конфигурации, но всяко говорещо в своята уникалност. Така той ги връща в друг живот, с жест, който напомня извинението на индианеца пред бизона, преди да го убие по принуда и който говори за забравено от нашата цивилизация етично отношение към околния свят.

Политическа е реакцията на Елена Панайотова, или поне така разчитам нейните „Паметници“ – тривиални пластмасови вещи, знаци на консуматорското общество, но не възвеличени, а снизени тъкмо в своята тривиалност и обезличени до неразпознаваемост на изходната форма, защото са и вещи, предвидени за рециклиране. Заедно с ярката цветност на плътно покриващи формите бои, която подсилва ироничния игрови момент, тя провокира своя перфекционизъм в живописта и графиката.

Христофор Кръстев, „Реставрация“

Кайо Златанов отдавна е убедил публиката в своите умения като перфектен рисувач, а не само като пластик-дърворезбар, така както е постоянен в коментирането на митологични теми и образи. Затова заложеното в неговите „Воини“, красноречиво изложено в съпровождащия авторски текст, третира в исторически разрез не просто двойствения, но многопластов и противоречив казионен дискурс за доблестта на войника, въвличайки актуалната тема за войната и нейните променящи се, разменящи се, скрити и открити лица, зловещи, пародийни, но и огледани с хуманно проникновение.

Инсталацията на Камен Симов е пореден негов „пробив“ в този вид изкуство. В случая това е образ на смяната между минало и настояще, едното непрестанно намесващо се в другото, чрез контраста между живопис, намерени обекти, които за знаци на личния спомен, и лъскави метални листове. Символните образи на прозореца и крилете представят протичането на времето и погледа, който го обхваща – визуално частичен, екранен, но екран, върху чиито две страни се прожектират различни видимости. Изграденият полиптих трансцендира видимото в надвременен  и надличностен, разсъдъчно-емоционален концепт.

От гледна точка на зададената рамка на проекта за изложбата, Христофор Кръстев не се вписва в нея, защото решава в крайна сметка да заложи на обичайните за него медия и тематика, свързана с християнството. Той обаче тотално пренарежда, разменя и поставя в нова ситуация образни цитати от българската късносредновековна и възрожденска религиозна живопис, с които създава композиции, силно въздействащи със своята енигматичност и сякаш необяснимо запазена сакралност. Позволявам си да интерпретирам „Реставрациите 1 и 2“ в тази посока: всяко обръщане към едно художествено произведение е в по-малка или по-голяма степен опит да се възстанови неговия замисъл, но в процеса да бъде запазена обратимостта на извършените външни намеси.  Така че, оставайки в „рутината“, Христофор придава на изложбата един съвсем специфичен акцент – и нюанс.

Камен Симов, „Там, където виждаш това, което искаш“

За да се върнем накрая към цялостното въздействие на събраните тук творби, трябва да бъдат оценени изключително добре подбраният кръг автори; техният не плакатно или програмно, но деликатно поднесен разговор върху смисъла на разменените роли, далеч надхвърлящ предварителното условие; убедителната защита на „ръкотворното правене“ като начин да се запази индивидуалният творчески почерк; художествените качества на всеки участник. От страна на зрителя усещането е за искрено и задълбочено, затова и чисто отношение към конкретната тематика. Не на последно място трябва да отдадем дължимото на Олимпия Даниел, приела в „своята“ галерия тази камерна, но полифонично звучаща изложба.       

Словото е произнесено при откриването на изложбата.

Елисавета Мусакова
18.11.2022