Стана, както всяка сутрин през последните трийсет години, в шест. Размаха малко ръцете си, за да се излъже, че прави гимнастика, взе душ и се обръсна. Облече костюма си, закачи края на ланеца на джобния си часовник за копчето на жилетката, а тежкия, излъскан часовник пусна в дясното ѝ джобче. Той беше старомоден човек, а и този часовник му беше служил вярно и безупречно. Когато пред него се изпречеше някой заплетен случай, детективът изваждаше часовника и започваше да се взира в циферблата му, в неизменния ход на секундната стрелка, в мрачното постоянство на минутната, в красивите римски цифри на часовете…
Но днес часовникът нямаше да му помогне и той добре знаеше това. Ритуалите вече нямаше да му служат като арматура на делника, той, разбира се, пак щеше да извърви пътя до кантората си, но само като акт на носталгия, а защо не и на инат.
От днес детектив Алайков беше пенсионер.
Вече беше изнесъл вещите си от помещението – стария грамофон, който споделяше самотата му, старата пишеща машина, която съзаклятнически участваше в изготвянето на писмените му заключения, малкия аквариум с трите рибки, които наистина се усмихваха, той беше убеден в това, защото ги беше наблюдавал с часове, докато им ронеше храна, далекогледа с пукнатото стъкло, за чиято инвалидност знаеха само двамата, лупата с хищното ловджийско око, по-страшна за тези, които разбираха, от пистолет. Отгоре над вратата още стоеше надписът „Детективска агенция“, но общината скоро щеше да одере надписа и да отдаде помещението под наем, я на някой търговец на печени ядки, я за поредния магазин за алкохол и цигари. Можеха да го направят и застрахователен офис, или пък пункт за залагания.
А детектив Алайков трябваше да се научи да решава кръстословици.
Ключовете бяха в джоба му, но Алайков нямаше намерение да отключва кантората. Щеше да си вземе едно кафе от малкото като орехова черупка магазинче на Поли зад ъгъла, а сетне щеше да приседне под изгнилия и вече започващ да се руши навес на Соня, онази продавачка на плодове и зеленчуци, която дълго се опитваше да се бори, преди да се предаде накрая, да приседне на една от разхвърляните дървени касети и да погледа за сетен път мястото, където беше минал животът му.
Цветарката Ружа обаче беше на поста си. Както винаги, беше премела тротоара и беше напръскала свежо с вода, преди да изнесе кофите с цветя. Тя му се усмихна широко:
– Вие сега да не ни забравите! Ще минавате, ще се обаждате.
Алайков и той се усмихна. Двамата кажи-речи заедно бяха започнали професионалния си път тук, на това място, Ружа се занимаваше със светлата страна на живота, Алайков – с тъмната. Ружа сега надебеля, през последните години, преди, ох, каква гиздава беше. С тези нейни немирни кичури зад ушите и с издължените си очи, на които никога не забрави да тури грим, при малко повече смелост от страна на Алайков, можеха да са семейство.
– Аз хубаво ще идвам – рече Алайков, – нищо не ми пречи. Но раната няма да се затвори, ако все я чопля.
– Я горе главата! Нали знаете, когато Господ затвори една врата, отваря друга. И вижте сега как хубаво се нареждат нещата. При мен зачестиха поръчките онлайн. На хората не им се разкарва до цветарницата, но искат да отбележат повода си, да си поднесат букета. Така че, ако нямате нищо против, мога да ви предложа една много красива длъжност – разносвач на цветя. Е, ще трябва да разковете сандъка от сърцето си, да се разделите с подозрителността си, а освен това задължително да наизустите няколко шарени слова. Но това е лесно. Вие имате ли автомобил?
– Не, разминах се с тая краста.
– Но колело може да карате?
Досрамя го да ѝ признае, че не се беше качвал на колело от младежките години.
– Карам, разбира се, че как иначе.
– Ами тогава всичко е наред. Утре ще ви помоля да се явите на новото си работно място с подходящи дрехи и с велосипед.
Алайков допи кафето, отиде до кошчето и пусна чашката вътре. Трябваше да си купи велосипед. И да се захване сериозно със сутрешната гимнастика. Не можеше да разочарова Ружа. В никакъв случай.
